Болеслав Прус
Фараон (38)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

След посещението си у Саргон двамата свети мъже, Мефрес и Ментезуфис, се загърнаха старателно в наметалата си и тръгнаха замислени към къщи.

— Кой знае — каза Ментезуфис — дали тоя пияница Саргон не е прав по отношение на престолонаследника?…

— В такъв случай Истубар ще бъде още по-прав — отговори твърдо Мефрес.

— Но не бива да сме прибързани в заключенията си. Трябва първо да поразпитаме княза — отвърна Ментезуфис.

— Направи това, ваша милост.

На другия ден двамата жреци отидоха при престолонаследника и със загрижени лица го помолиха за поверителен разговор.

— Какво се е случило? — попита князът. — Да не би негово достойнство Саргон отново да е изпълнил някаква нощна мисия?

— За съжаление въпросът не е за Саргон — отвърна първожрецът Мефрес. — Но… между хората се носят слухове, че ти, най-достойни господарю, поддържащ тесни връзки с неверните финикийци…

След тия думи князът взе да се досеща за целта на посещението на пророците и кръвта му закипя. Но в същото време той прецени, че това е началото на играта между него и жреческото съсловие и както подобаваше на фараонов син, в миг се овладя. На лицето му се изписа израз на любопитна наивност.

— А финикийците са опасни хора, кръвни врагове на държавата ни!… — добави Мефрес.

Престолонаследникът се усмихна.

— Ако вие, свети мъже — отвърна той, — ми заемехте пари и имахте при светилищата си хубави момичета, щях да се виждам с вас по-често. А сега по неволя трябва да поддържам приятелство с финикийците!

— Говори се, че ваше достойнство посещавате нощем оная финикийка…

— Ще трябва да правя това, докато момичето не поумнее и не се пренесе в къщата ми. Но вие не се бойте. Аз ходя с меч и ако някой ми препречи пътя…

— Но заради тая финикийка ваше достойнство намрази пълномощника на асирийския цар.

— Съвсем не заради нея, а защото Саргон смърди на лой… Най-сетне накъде води тоя разговор?… Вие, свети отци, не сте пазачи на жените ми; мисля, че и достопочтеният Саргон не е поверил на вас своите, тогава — какво искате?…

Мефрес така се смути, че избръснатото му чело се зачерви.

— Ти каза истината, ваше достойнство — отвърна той, — не са наша работа нито твоите любовни похождения, нито как постъпваш при тях. Но… има нещо по-лошо: народът се чуди, че хитрият Хирам ти е заел толкова лесно сто таланта дори без залог…

Устните на княза трепнаха, но той отново каза спокойно:

— Аз не съм виновен за това, че Хирам вярва на думата ми повече от египетските богаташи! Той знае, че аз по-скоро ще се откажа от бронята, останала от дядо ми, отколкото да не му платя дълга си. А струва ми се, че и за лихвата е спокоен, защото никога не ми е споменавал за нея. Не мисля да крия пред вас, свети мъже, че финикийците са по-сръчни от египтяните. Преди да ми заеме сто таланта, нашият богаташ би се мръщил, би охкал, би протакал цял месец, а накрая — би ми взел огромен залог и още по-голяма лихва. А финикийците, които по-добре познават сърцата на князете, им дават пари дори без съдия и свидетели.

Първожрецът беше така нервиран от спокойния сарказъм на Рамзес, че замлъкна и сви устни. Замести го Ментезуфис, който неочаквано попита:

— Какво би казал, ваше достойнство, ако сключим договор с Асирия, по силата на който да й отстъпим Северна Азия и Финикия?…

Казвайки това, Ментезуфис впи очи в лицето на престолонаследника. Но князът отвърна съвсем спокойно:

— Бих казал, че само предатели могат да наговорят фараона да подпише подобен договор.

Двамата жреци се размърдаха: Мефрес вдигна ръце, Ментезуфис сви юмруци.

— А ако сигурността на държавата би изисквала това?… — настоя Ментезуфис.

— Какво искате вие от мене?… — избухна князът. — Бъркате се в моите дългове и в личните ми отношения с жените, обграждате ме с шпиони, позволявате си да ми правите бележки, а сега ми задавате и някакви коварни въпроси?… Слушайте какво ще ви кажа: аз, ако ще да ме отровите, не бих подписал такъв договор… За щастие това не зависи от мене, а от негово величество, чиято воля трябва да изпълняваме всички.

— Но какво би направил ваше достойнство като фараон?…

— Това, което биха изисквали честта и интересите на държавата.

— Не се и съмнявам — рече Ментезуфис. — Но кое, ваше достойнство смята за държавен интерес?… Къде да търсим указания за това?…

— А за какво е върховният съвет?… — извика князът, тоя път с престорен гняв. — Разправяте, че той се състои от най-големите мъдреци… Тогава нека те да поемат отговорността за такъв договор, който аз смятам за позорен и гибелен за Египет…

— Откъде знаеш, ваше достойнство — заяви Ментезуфис, — че тъкмо така не е постъпил божественият ти баща?…

— Тогава защо питате мене?… Какво е това следствие?… Кой ви дава право да надничате вътре в сърцето ми?…

— Рамзес се преструваше на толкова силно възмутен, че двамата жреци се успокоиха.

— Ти, княже, говориш, както прилича на добър египтянин — обади се Мефрес. — Разбира се, че и нас ще ни боли от подобен договор, но безопасността на държавата понякога изисква временна отстъпка пред силата на обстоятелствата…

— Но какво ви принуждава да приемете подобен договор?… — извика князът. — Нима сме изгубили някакво голямо сражение, нима нямаме вече войска?…

— Веслари на кораба, на който Египет плава по реката на вечността, са боговете — отвърна с тържествен тон първожрецът, — а кормчия е върховният повелител на всички творения. Неведнъж те спират или отклоняват кораба, за да избегне опасните вирове, които ние дори не забелязваме. В такива случаи от наша страна е необходимо само търпение и послушание, заради които рано или късно ще получим щедро възнаграждение, надминаващо всичко, което могат да си представят смъртните.

След тая забележка жреците се сбогуваха с княза напълно успокоени, че макар да се сърди за подписването на тоя договор, той няма да го наруши и ще осигури на Египет необходимия му мир. Щом те излязоха, Рамзес извика при себе си Тутмозис и когато остана насаме със своя любимец, сдържаният гняв и огорчение се отприщиха. Князът се хвърли на постелята, почна да се вие като змия, да се бие с юмруци по главата и да ридае!…

Уплашеният Тутмозис изчака, докато князът се поуспокои. После му поднесе вода с вино, накади го с успокояващи благовония, а накрая седна при него и го запита за причината на това неподходящо за мъж отчаяние.

— Седни тук — каза престолонаследникът, без да се повдигне. — Знаеш ли, днес вече съм сигурен, че нашите жреци са сключили с Асирия някакъв позорен договор… Без война, дори без никакво искане от другата страна! Имаш ли представа колко губим?…

— Дагон ми каза, че Асирия иска да заграби Финикия. Но финикийците сега не са толкова разтревожени, защото цар Асар воюва на североизточната си граница. Там има извънредно храбро и многобройно население, та не се знае как ще свърши тоя поход. Във всеки случай финикийците ще имат няколко години спокойствие, което ще им стигне, за да се подготвят за отбрана и да намерят съюзници…

Князът махна нетърпеливо с ръка.

— Ето, виждаш — прекъсна той Тутмозис. — Дори Финикия се въоръжава, а може би ще въоръжи и всичките си съседи наоколо. А ние във всеки случай губим най-малко неизплатените данъци от Азия, които възлизат… — чул ли си някога нещо подобно? — възлизат на повече от сто хиляди таланта!…

Сто хиляди таланта… — повтори князът. — О, богове! Ами че тая сума би могла изведнъж да напълни съкровището на фараона… А ако нападнем и Асирия в подходящ момент, ще намерим неизчерпаеми богатства в самата Ниневия, в самия дворец на Асар…

Помисли си само колко роби бихме могли да вземем?… Половин милион… милион… страшно силни хора и толкова диви, че робството в Египет и най-тежката работа по каналите или в каменните кариери ще им се стори играчка…

Плодородието на земята би се увеличило само за няколко години, обеднялото ни население би си отпочинало и преди да умре последният роб, държавата би възстановила някогашната си мощ и богатство…

И всичко това жреците ще осуетят с няколко изписани сребърни и глинени плочки, нашарени с клиновидни знаци, които никой от нас не разбира!…

След като изслуша оплакванията на престолонаследника, Тутмозис стана от стола, провери внимателно дали някой не подслушва от съседните стаи, после отново седна при Рамзес и зашепна:

— Бъди спокоен, господарю! Доколкото зная, цялата аристокрация, всички номарси, всички висши офицери са дочули за тоя договор и са възмутени. Дай ни само знак и ние ще строшим тухлите с написания договор върху главата на Саргон, па дори на Асар…

— Но това би било бунт срещу негово величество… — отговори князът също така тихо.

Лицето на Тутмозис стана тъжно.

— Не бих искал — рече той — да наранявам сърцето ти, но… твоят баща, равен на върховните богове, е тежко болен.

— Това не е вярно!… — скочи князът.

— Вярно е, само не се издавай, че го знаеш. Негово величество е крайно уморен от пребиваването си на тая земя и вече желае да си отиде. Но жреците го задържат, а тебе не те викат в Мемфис, за да могат безпрепятствено да подпишат договора с Асирия…

— Та те са предатели!… Предатели!… — шепнеше гневно князът.

— Затова, когато поемеш властта след баща си — да живее вечно! — няма да ти бъде трудно да скъсаш договора.

Князът се замисли.

— По-лесно е — рече той — да се подпише договор, отколкото да се развали…

— И да се скъса е лесно! — усмихна се Тутмозис. — Нима в Азия няма недисциплинирани племена, които да нахлуят в нашата територия?… Нима божественият Нитагер не чака с армията си, за да ги отблъсне и после да пренесе войната в техните земи?… Или мислиш, че Египет няма да намери хора и пари за война?… Ще тръгнем всички, защото всеки може да спечели нещичко и да си осигури горе-долу живота… В светилищата са натрупани съкровища… А в Лабиринта!…

— Кой ще ги извади оттам! — каза със съмнение князът.

— Кой ли?… Всеки номарх, всеки офицер, всеки благородник ще направи това, стига да има заповед от фараона, а… младите жреци ще ни покажат пътя до скривалищата…

— Няма да се осмелят… ще ги сполети наказание на боговете…

Тутмозис махна презрително с ръка… — Да не сме селяни или пастири, та да се боим от богове, с които се подиграват евреите, финикийците и гърците и всеки войник-наемник безнаказано светотатствува с тях?…

Жреците са измислили тия басни за боговете, в които сами не вярват. Ти добре знаеш, че в светилищата признават само единствения… Те също правят чудеса, но се смеят с тях.

Само селянинът по старому удря чело пред идолите. Но работниците се съмняват във всемогъществото на Озирис, Хор и Сет, писарите мамят боговете в сметките, а жреците си служат с тях както с веригата и ключа, за да запазят съкровищата си.

Охо, минаха ония времена — продължаваше Тутмозис, — когато целият Египет вярваше във всичко, което му казваха в светилищата. Днес ние обиждаме финикийските богове, финикийците обиждат нашите, а върху никого не пада гръм…

Наместникът наблюдаваше внимателно Тутмозис.

— Откъде ти идват такива мисли в главата? — попита той. — Неотдавна ти побледняваше само като се споменеше за жреците…

— Защото бях сам. Но сега вече зная, че цялата аристокрация мисли като мене и ми е по-леко…

— А кой е говорил на аристокрацията и на тебе за договора с Асирия?

— Дагон и другите финикийци — отвърна Тутмозис. — Те дори се задължават, когато му дойде времето, да разбунтуват азиатските племена, та нашата войска да има повод да прекрачи границите. А щом веднъж тръгнем към Ниневия, финикийците и съюзниците им ще се присъединят към нас… Тогава ти ще имаш армия, с каквато не е разполагал дори Рамзес Велики!

На престолонаследника не се хареса това усърдие на финикийците. Но той нищо не каза за него, а попита:

— А какво ще стане, ако жреците узнаят за вашите плещения?… Уверявам те, че никой от вас няма да избегне смъртта!

— Нищо няма да узнаят — отвърна Тутмозис весело. — Прекалено много вярват в силите си, лошо плащат на шпионите и със своята алчност и надменност са си спечелили омразата на целия Египет. Затова аристокрацията, войската, писарите, работниците, дори низшите жреци чакат само знак, за да нахлуят в светилищата, да задигнат съкровищата и ги донесат пред трона. А когато светите мъже бъдат лишени от богатствата си, ще изгубят и властта. Дори ще престанат да правят чудеса, защото и за това трябват златни пръстени…

Престолонаследникът промени темата на разговора и накрая даде знак на Тутмозис, че може да си върви.

Когато остана сам, Рамзес потъна в размисъл.

Той щеше да бъде възхитен от враждебното отношение на аристокрацията към жреците и от войнственото настроение на най-висшите сфери, ако ентусиазмът не беше избухнал така внезапно и ако зад него не се криеха финикийците.

Това караше престолонаследникът да бъде предпазлив; защото разбираше, че за работите на Египет е по-добре да вярва на патриотизма на жреците, отколкото на приятелството на финикийците.

Но той си припомни думите на баща си — финикийците говорят истината и са верни, когато се отнася за техните интереси. А без съмнение финикийците имаха голям интерес да не попадат под властта на асирийците. Затова в случай на война можеше да се разчита на тях като на съюзници, понеже поражението на Египет би се отразило преди всичко върху Финикия.

От друга страна, Рамзес не допускаше, че жреците вършат измяна, дори като подписват такъв неизгоден договор с Асирия. Не, те не бяха предатели, а обзети от леност сановници. Мирът е удобен за тях, защото в мирно време увеличават богатствата си и разширяват властта си. Не искат война, защото войната би засилила властта на фараона, а тях би изложила на значителни разходи. Така, въпреки че му липсваше опит, младият престолонаследник разбра, че трябва да бъде предпазлив, да не бърза, никого да не кори, но също така и никому да не вярва прекалено много. Той беше вече решил да воюва с Асирия, но не защото това желаеха аристокрацията и финикийците, а защото Египет се нуждаеше от богатства и роби.

Но взел решение да воюва, Рамзес желаеше да действува разумно. Искаше постепенно да спечели за войната жреците и само в случай на съпротива да ги смаже с помощта на войската и аристокрацията.

И тъкмо когато свети Мефрес и свети Ментезуфис се шегуваха с предсказанието на Саргон, че престолонаследникът няма да се подчини на жреците, но ще ги принуди да го слушат, князът вече имаше готов план за укротяването им и виждаше с какви средства разполага за тая цел. Момента за започване на борбата и начина за провеждането й той предоставяше на бъдещето.

— Времето е най-добрият съветник! — казваше си Рамзес.

Той беше спокоен и доволен, като човек, който след дълго колебание знае какво има да прави и вярва в собствените си сили. И за да не остане нито следа от неотдавнашните му вълнения, отиде при Сара.

Винаги когато се забавляваше със сина си, Рамзес се успокояваше и сърцето му се изпълваше с радост.

Той премина през градината, влезе във вилата на първата си любовница и я намери… отново в сълзи.

— О, Сара! — извика той. — Ако Нил беше в твоите гърди, ти и него би успяла да изплачеш.

— Няма вече… — отвърна Сара, но още по-изобилен поток потече от очите й.

— Какво значи това? — попита князът. — Да не би пак да си извикала някаква врачка и тя да те е уплашила с финикийките?

— Не от финикийките се боя аз, а от Финикия… — рече тя. — О, ти не знаеш, господарю, колко подли хора са те…

— Горят деца, нали? — засмя се наместникът.

— Да не мислиш, че е лъжа?… — отговори тя, като го гледаше с широко отворени очи.

— Приказки! Зная много добре от княз Хирам, че това са празни приказки…

— Хирам?… — викна Сара. — Хирам! Но това е най-големият престъпник!… Попитай баща ми и той ще ти разправи, господарю, как Хирам прилъгва на корабите си млади момичета от далечни страни, после опъва платната и ги откарва, за да ги продаде… У нас имаше една светлокоса робиня, отвлечена от Хирам. Тя лудееше от копнеж по родината си, но не можеше да каже дори къде се намира нейното отечество. И умря!… Такъв е Хирам, такъв е и подлият Дагон, и всички тия негодници…

— Може и да е вярно, но нас какво ни интересува това? — попита князът.

— Много, много — каза Сара. — Ти, господарю, слушаш днес съветите на финикийците, а в това време нашите евреи са разкрили, че Финикия иска да предизвика война между Египет и Асирия… Дори се говори, че най-личните финикийски търговци и банкери със страшни клетви са се задължили да сторят това…

— Защо им е дотрябвала война?… — подхвърли князът с престорено равнодушие.

— Защо ли?… — извика Сара. — Ще доставят на вас и на асирийците оръжие, стоки и сведения и ще ви карат да им плащате за всичко десет пъти по-скъпо… Ще ограбват убитите и ранените от двете страни… Ще изкупуват от вашите и от асирийските войници задигнатите предмети и робите… Нима това е малко?… Египет и Асирия ще се разорят, но Финикия ще построи нови складове за богатствата си.

— Кой ти разправи тия мъдрости?… — усмихна се князът.

— Нима не чувам какво шепнат баща ми, роднините и познатите и се оглеждат тревожно да не ги подслушва някой? Най-сетне нима не познавам финикийците? Те, господарю, падат ничком пред тебе и ти не виждаш лукавите им погледи, но аз неведнъж съм се вглеждала в позеленелите им от алчност или в жълтите им от гняв очи. О, пази се, господарю, от финикийците като от отровна змия!

Рамзес гледаше Сара и неволно сравняваше нейната искрена любов с изкусната пресметливост на Кама, нейните нежни избухвания — с коварната студенина на финикийката.

„Наистина — мислеше той — финикийците са отровни гадове. Но ако Рамзес Велики си е служил във войната с лъв, защо аз да не използувам срещу враговете на Египет змии?…“

И колкото по-пластично си представяше хитростта на Кама, толкова по-силно я желаеше. Героичните души понякога търсят опасността.

Той се сбогува със Сара и неочаквано, кой знае защо, си припомни, че Саргон го беше подозирал в участие при нападението.

Престолонаследникът се удари по челото.

„Дали тоя мой двойник — каза си той — не е устроил побоя над посланика?… Но в такъв случай кой го е наговорил?… Сигурно финикийците?… Щом са могли да ме замесят в такова мръсно дело, тогава Сара казва истината, те наистина са подлеци, от които трябва да се пазя!…“

Гневът му отново се обади и князът реши веднага да си изясни тоя въпрос. И понеже вече се свечеряваше, Рамзес не се отби у дома си, а отиде право при Кама.

Малко го интересуваше, че може да бъде разпознат; нали в случай на опасност имаше меч…

В двореца на жрицата още светеше, но в преддверието нямаше никого от слугите.

„Досега — помисли Рамзес — Кама отправяше прислугата си, когато трябваше да я посетя аз, а днес — дали предчувствува, че ще дойда, или може би приема по-щастлив от мене любовник?…“

Престолонаследникът се изкачи на горния етаж, спря пред стаята на финикийката и изведнъж дръпна завесата. В стаята бяха Кама и Хирам и си шепнеха нещо.

— О!… В лошо време съм дошъл… — засмя се престолонаследникът. — И вие ли, княже, задиряте жена, която под смъртен страх няма право да бъде интимна с мъжете?

Хирам и жрицата скочиха от табуретките.

— Изглежда — рече финикиецът и се поклони, — че някакъв добър дух те е предупредил, господарю, защото говорехме за тебе…

— Някаква изненада ли ми готвите? — попита наместникът.

— Може би!… Кой знае?… — отвърна Кама, като го гледаше предизвикателно.

Но князът отвърна хладно:

— Дано тия, които искат и занапред да ми правят изненади, не закачат собствената си шия о топора или въжето… Това повече ще смае тях, отколкото мене техните постъпки.

Усмивката на Кама застина върху полуотворената й уста. Хирам побледня и се обади покорно:

— С какво заслужихме твоя гняв, господарю и по-кровителю наш?…

— Искам да зная истината — каза князът, като сядаше и заплашително гледаше Хирам. — Искам да зная кой е организирал нападението върху асирийския посланик и е забъркал в тая подлост човека, който прилича на мен така, както дясната ми ръка прилича на лявата.

— Виждаш ли, Кама — обади се изтръпнал Хирам. — Не ти ли казах, че близките ти отношения с тоя негодник могат да доведат до голямо нещастие… И ето ти нещастието!… Дори не чакахме дълго.

Финикийката се хвърли в краката на княза.

— Всичко ще ти кажа — извика тя, като стенеше. — Само изхвърли от сърцето си, господарю, лошите чувства към Финикия… Мене убий, мене затвори, но не се сърди на тях.

— Кой е нападнал Саргон?

— Ликон, гъркът, който пее в нашия храм — отвърна финикийката и продължаваше да стои на колене.

— Аха!… Значи, той пееше тогава под прозорците ти и той така прилича на мене?…

Хирам наведе глава и сложи ръка на сърцето си.

— Ние плащахме щедро на тоя човек — каза финикиецът, — защото прилича на тебе, господарю… Смятахме, че неговата жалка фигура може да ти послужи в случай на нещастие…

— И послужи!… — прекъсна го наместникът. — Къде е той? Искам да видя тоя прекрасен певец… Този мой жив образ…

Хирам разпери ръце.

— Избяга, негодникът, но ние ще го намерим — отвърна той. — Освен ако се превърне в муха или в земен червей…

— А на мене ще простиш ли, господарю?… — прошепна финикийката и се опря на коленете на княза.

— Много неща се прощават на жените — каза престолонаследникът.

— И нали няма да си отмъщавате на мене?… — попита тя тревожно Хирам.

— Финикия — отвърна старецът бавно и тържествено — ще прости и най-тежката простъпка на тоя, който спечели благоволението на нашия господар Рамзес — да живее вечно!

Колкото до Ликон — добави той, като се обърна към престолонаследника, — ти ще го имаш, господарю, жив или мъртъв…

След тия думи Хирам се поклони ниско и напусна стаята, като остави жрицата с княза.

Рамзес беше като замаян. Той прегърна коленичилата Кама и прошепна:

— Чу ли какво каза достопочтеният Хирам?… Финикия ще ти прости най-голямата простъпка!… Тоя човек наистина ми е верен… А щом той каза това, какво извъртане ще намериш още?…

Кама почна да целува ръцете му и да шепне:

— Ти ме спечели… Аз съм твоя робиня… Но днес ме остави спокойна… Прояви уважение към тоя дом на божествената Астарта…

— Тогава ще се пренесеш ли в моя дворец? — попита князът.

— О, богове, как можа да кажеш това?… Откак слънцето изгрява и залязва, не е имало случай жрица на Астарта…

Но няма какво!… Финикия, господарю, ти дава такова доказателство на почит и привързаност, каквото не е получил никога никой от нейните синове…

— Тогава… — прекъсна я князът и я притисна до себе си.

— Само не днес и не тук… — помоли го тя.