Болеслав Прус
Фараон (22)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Пътуването на престолонаследника започна през най-хубавото време на годината, през месец фаменут (края на декември, началото на януари).

Водата беше спаднала до половината на най-високото си равнище и непрестанно откриваше нови площи земя. Множество салове, натоварени с пшеница, плаваха от Тива към морето; в Долен Египет косяха детелината и сената. Портокаловите и наровите дървета се бяха покрили с цвят, а по нивите сееха лупина, лен, ечемик, бакла, фасул, краставици и други варива и зеленчуци.

Съпроводен до мемфиското пристанище от жреци, от висши държавни чиновници, от гвардията на негово величество фараона и от грамадни тълпи народ, към десет часа сутринта князът-наместник Рамзес се качи на позлатеното си корабче. Под палубата, върху която се издигаха скъпоценни шатри, двадесет войници бяха седнали при веслата, а под мачтата и на двата края на кораба заеха местата си най-добрите хидроинженери. Едни се грижеха за платната, други командуваха гребците, трети направляваха плавателния съд.

Рамзес покани на корабчето си достопочтения първожрец Мефрес и светия отец Ментезуфис, които щяха да го придружават при пътуването и да му помагат в управлението. Повика и достопочтения номарх на Мемфис, който изпращаше княза до границите на своята провинция.

На няколкостотин крачки пред наместника плаваше прекрасният кораб на достопочтения Отоес, номарха на Аа — съседна на Мемфис провинция. А отзад — безброй лодки с придворни, жреци, офицери и чиновници.

Храната и прислугата бяха изпратени по-рано.

До Мемфис Нил тече между две планински вериги. По-нататък планините завиват на изток и на запад, а реката се разделя на няколко ръкава, водите на които се влачат към морето през просторна равнина.

Когато корабът се откъсна от пристанището, князът поиска да поговори с първожреца Мефрес. Но в тоя миг се разнесоха такива гръмки възгласи от страна на множеството, че престолонаследникът трябваше да излезе от шатрата и се покаже на народа.

А врявата, вместо да намалее, растеше. На двата бряга се бяха струпали грамадни тълпи от полуголи занаятчийски работници и празнично облечени по-заможни граждани. Мнозина носеха венци на главите, а почти всички — зелени вейки в ръце. Някъде пееха, другаде се чуваха звуци на флейти и удари на барабан.

Гъсто разположените по бреговете геранила с ведра бездействуваха. Затова пък по Нил шареха безброй малки лодчици и гребците хвърляха цветя пред кораба на престолонаследника. Някои сами скачаха във водата и плуваха подир княжеския кораб.

„Но те ме поздравяват по същия начин, както приветствуват негово величество!…“ — помисли князът.

И гордост изпълни сърцето му, като видя толкова украсени и окичени кораби, които можеше да спре с едно кимване на главата, и тия хиляди хора, които бяха зарязали работата си и се излагаха на осакатяване, дори на смърт, само за да зърнат божествения му образ.

Рамзес особено се опияняваше от гръмките викове на тълпата, които не преставаха нито за миг. Те изпълваха гърдите му, удряха го в главата, издигаха го във висините. Струваше му се, че ако скочи от мостика, дори няма да докосне водата, защото ентусиазмът на масите би го грабнал и би го понесъл към небето като птица.

Когато корабът се поприближи до левия бряг, фигурите на отделните хора от множеството се очертаха по-ясно и князът забеляза нещо, което не бе очаквал. Докато първите редици от множеството ръкопляскаха и пееха, по-назад безброй тояги енергично се стоварваха върху гърбовете.

Учуден, наместникът се обърна към номарха на Мемфис:

— Погледни, ваше достойнство… Там, изглежда, работят тоягите?…

Номархът заслони очи с ръка, шията му почервеня.

— Възможно е — отвърна номархът. — Сигурно полицията е заловила банда крадци…

— Бият… Разбира се, че бият — повтори Рамзес.

— Прости, достопочтени господарю, но зрението ми е слабо.

Не особено доволен, престолонаследникът отиде в задната част на кораба между инженерите и оттук погледна към Мемфис.

Двата бряга нагоре по Нил почти опустяваха, лодките бяха изчезнали, геранилата за черпене на вода работеха, като че ли нищо не се беше случило.

— Свърши ли се вече тържеството?… — попита князът един от инженерите, като посочи нагоре по реката.

— Да… Хората се върнаха на работа — отвърна инженерът.

— Много бързо!…

— Трябва да наваксат загубеното време — каза непредпазливо инженерът.

Престолонаследникът трепна и изгледа пронизително говорещия. Но веднага се успокои и се върна в шатрата си. Възгласите вече не го интересуваха. Беше мрачен и мълчалив.

След прилива на гордост той почувствува презрение към тая тълпа, която така бързо преминаваше от ентусиазма към черпещите кална вода геранила.

На това място Нил почваше да се дели на ръкави. Корабът на номарха на номеса Аа зави на запад и след един час спря на брега. Тук тълпите бяха още по-многобройни, отколкото край Мемфис. Издигнати бяха много стълбове със знамена, както и триумфални арки, целите обвити със зеленина. Между хората все по-често можеха да се видят лица и дрехи на чужденци.

Когато князът слезе на брега, към него се приближиха жреци с балдахин, а достопочтеният номарх Отоес му каза:

— Добре дошъл, наместнико на божествения фараон, в територията на номеса Аа. В знак на твоята милост, която е като небесна роса за нас, благоволи да принесеш жертва на бога Птах, нашия патрон, и приеми под своето покровителство и власт тоя номес с неговите храмове, чиновници, население, добитък, храни и всичко, което се намира тук.

После номархът му представи група елегантни младежи, ухаещи, начервени, облечени в златоткани дрехи. Това бяха близките и далечни роднини на номарха и местната аристокрация.

Рамзес ги изгледа внимателно.

— Аха! — извика той. — Струваше ми се, че на тия благородници нещо им липсва. Сега виждам, нямат перуки…

— Понеже ти, достойни княже, не носиш перука — и нашата младеж реши да не носи тая украса — отвърна номархът.

След това обяснение един от младежите застана зад княза с ветрило, друг с щит, трети с копие и шествието започна. Престолонаследникът вървеше под балдахина, пред него — жрец с кадилница, в която горяха благовония, а накрая няколко млади момичета, които хвърляха рози по пътеката, по която щеше да мине князът.

Народът в празнични облекла, със зелени вейки в ръце, беше образувал шпалир и викаше, пееше или падаше ничком пред наследника на фараона. Но князът забеляза, че въпреки шумните прояви на радост лицата са мъртви и загрижени. Забеляза също, че множеството е разделено на групи, ръководени от някакви хора, и че цялата тая радост се проявява по команда. И отново почувствува в себе си студено презрение към тая сган, която дори не умее да се радва.

Шествието се приближи бавно до колоната, която служеше за граница между номесите Аа и Мемфис. По тая колона имаше надписи със сведения за големината, населението и броя на селищата в провинцията, а от четвъртата страна беше поставена статуята на бога Птах, загърнат от гърдите до петите с покривало, с обикновена шапчица на глава и жезъл в ръка.

Един от жреците подаде на княза златна лъжичка с димящи благовония. Престолонаследникът зашепна препоръчваните за тия случаи молитви, повдигна кадилницата до лицето на божеството и няколко пъти се поклони ниско.

Възгласите на народа и жреците се засилиха още повече, при все че между аристократическата младеж се забелязваха иронични усмивки и подигравки. Но князът, който, откак се беше помирил с Херхор, проявяваше подчертано уважение към боговете и жреците, смръщи леко вежди и в миг всички младежи промениха държането си. Станаха сериозни, а някои паднаха ничком пред колоната.

„Вярно е — помисли князът, — че хората от благороден произход са по-добри, отколкото тая тълпа… Каквото и да правят, правят го от сърце, не като тия, които крещят в моя чест, но гледат час по-скоро да се върнат в своите обори и работилници…“

Сега по-добре от когато и да било той прецени разстоянието, което съществуваше между него и простолюдието. И разбра, че само аристокрацията е класа, с която го свързват общи чувства. Ако изчезнеха внезапно тия нагиздени младежи и прекрасни жени, чиито пламтящи погледи следят всяко негово движение, за да му услужат в същия миг и изпълнят заповедите му, ако те изчезнеха, князът би се чувствувал сред тия неизброими тълпи по-самотен, отколкото сред пустинята.

Осем негри донесоха лектика, украсена над балдахина с щраусови пера. Князът седна в нея и се отправи за столицата на номеса, Сохем, където отседна в двореца.

В тая област, която отстоеше на няколко мили от Мемфис, Рамзес прекара около един месец. И цялото това време изтече в приемане на просители, в чествувания, представяне на чиновници и пиршества.

Пиршествата бяха двойни: в двореца, където участвуваше само аристокрацията, и във вътрешния двор, където се печеха цели волове, изяждаха се стотици хлябове и се изпиваха стотици делви пиво. Тук угощаваха прислугата на княза и низшите чиновници в номеса.

Рамзес беше поразен от щедростта на номарха и от привързаността на местните сановници, които го обкръжаваха денем и нощем, внимателни към всеки негов жест и готови да изпълнят заповедите му.

Най-сетне, изморен от забавите, князът заяви на достопочтения Отоес, че иска да се запознае по-отблизо със стопанството на областта, защото е получил такава заповед от негово величество фараона.

Желанието му беше изпълнено. Номархът помоли княза да седне в една лектика, носена само от двама души, и с голяма свита го отведе в храма на богинята Хатор^[1]. Там свитата остана в преддверието, а номархът заповяда на носачите да изнесат княза на върха на един от пилоните, където го придружи и той.

От върха на тая шестетажна кула, откъдето жреците наблюдаваха небето и с помощта на разноцветни флагове разменяха сведения със съседните храмове в Мемфис, Атрибис и Аму, погледът обхващаше в радиус от няколко мили почти цялата област.

От това място достопочтеният Отоес показа на престолонаследника къде се намират нивите и лозята на фараона, кой канал се почиства в тоя момент, кой яз се поправя, къде се намират пещите за леене на бронз, къде са царските хамбари, къде — блатата, обрасли в лотос и папирус, кои ниви са засипани с пясък и тъй нататък.

Рамзес беше възхитен от прекрасната гледка и горещо благодари на Отоес за изпитаното удоволствие. Но когато се върна в двореца и по съвета на баща си се залови да запише впечатленията си, той се убеди, че познанията му за икономическото положение на номеса Аа никак не са се увеличили.

След няколко дни Рамзес отново поиска от Отоес обяснения относно администрацията на областта. Тогава достопочтеният номарх заповяда да се съберат всички чиновници и да преминат пред престолонаследника, който бе седнал на един подиум в централния двор.

И тръгнаха да минават пред наместника старши и младши ковчежници, писари, които водеха сметките за зърнените храни, виното, добитъка и тъканите, началници на зидари и копачи, сухопътни и хидроинженери, лекари, специалисти по всевъзможни болести, офицери от работнически полкове, писари от полицията, съдии, надзиратели на затвори, дори парасхити и палачи. След тях достопочтеният номарх представи на Рамзес собствените му чиновници в тая област. И князът с голямо учудване узна, че в номеса Аа и в град Сохем той има: личен колар, лъконосец, носач на щита, на копието и топора му, около двадесет носачи на лектики, няколко готвачи, виночерпци, фризьори и много други служители, които се отличаваха с привързаността и верността си, при все че Рамзес съвсем не ги познаваше и дори не беше чувал имената им.

Изморен и отегчен от безплодния преглед на чиновниците, князът изпадна в отчаяние. Ужасяваше го мисълта, че не може нищо да разбере и следователно е неспособен да ръководи държавата. Но дори пред самия себе си се боеше да признае това.

Та ако не е в състояние да управлява Египет и хората разберат това, какво му остава тогава?… Само смъртта. Рамзес чувствуваше, че вън от трона няма за него щастие, че без власт не би могъл да съществува.

Но след като почина няколко дни, доколкото може да се почива в хаоса на дворцовия живот, той отново повика Отоес и му каза:

— Помолих те, ваше достойнство, да ме запознаеш с начина, по който управляваш номеса си. Ти постъпи така: показа ми страната и чиновниците, но аз още нищо не зная. Напротив, приличам на човек, попаднал в подземията на нашите храмове, който вижда около себе си толкова пътища, че накрая не може да излезе на бял свят.

Номархът се разтревожи.

— Какво да правя?… — извика той. — Какво искаш от мене, повелителю?… Кажи само една думичка и ще ти дам поста си, и богатството си, дори и главата си.

А като видя, че князът посрещна ласкаво тия уверения, той продължи словоохотливо:

— През време на пътуването си ти видя населението на тоя номес. Ще кажеш, че не бяха всички. Вярно. Ще заповядам да излезе цялото население, а то е около двесте хиляди мъже, жени, старци и деца. От върха на пилона ти благоволи да разгледаш нашата територия. Но ако желаеш, можем отблизо да видим всяка нива, всяко село, всяка улица на град Сохем.

Най-сетне показах ти чиновниците. Вярно е, че иай-низшите отсъствуваха. Но само заповядай и още утре всички ще се изправят пред лицето ти и ще легнат пред тебе по корем.

Какво да направя още?… Отговори ми, най-достойни господарю!…

— Аз вярвам в твоята преданост — отвърна князът. — Обясни ми тогава две неща: първо — защо са намалени доходите на негово величество фараона и, второ, ти сам какво вършиш в тоя номес?…

Отоес се смути и князът добави бързо:

— Искам да зная какво правиш тук и по какъв начин управляваш, защото аз съм млад и едва сега започвам да управлявам.

— Но притежаваш мъдростта на старец! — прошепна номархът.

— Правилно е следователно — продължи князът — да питам хората с опит, а ти да ме учиш.

— Всичко ще ти покажа и разкажа, ваше достойнство — каза Отоес. — Но трябва да се измъкнем някъде, където не се вдига врява…

Наистина из вътрешните и външните дворове на двореца, в който беше отседнал князът, се тълпеше такова множество хора, сякаш имаше панаир. Те ядяха, пиеха, пееха, бореха се или се гонеха и всичко това в чест на наместника, на когото служеха.

Към три часа след пладне номархът заповяда да изведат два коня и той заедно с Рамзес излезе вън от града и двамата поеха в западна посока. Придворните, останали в двореца, продължиха да се забавляват още по-весело.

Денят беше прекрасен, прохладен, земята — покрита с цветя и зеленина. Над главите на ездачите пееха птици, въздухът ухаеше.

— Колко е приятно тук! — извика Рамзес. — За пръв път от цял месец мога да събера мислите си. А пък бях започнал вече да вярвам, че в главата ми се е настанил цял полк военни колесници и от сутрин до вечер правят учение.

— Такава е съдбата на повелителите на света — отвърна номархът.

Спряха на хълма. Под тях се простираше широка ливада, прорязана от син поток. На север и юг се белееха стените на едно градче. Оттатък ливадата, чак до самия хоризонт, се виждаха червените пясъци на западната пустиня, откъдето понякога като от пещ лъхваше горещ вятър.

По ливадата пасяха безброй стада добитък: рогати и безроги волове, овце, кози, магарета, антилопи, дори носорози. Тук-таме се виждаха мочурища, покрити с водорасли и храсти, сред които гъмжеше от ята диви гъски, патици, гълъби, щъркели, ибиси и пеликани.

— Погледни, господарю — каза номархът, — ето как изглежда нашата страна Кене, Египет. Озирис възлюбил тоя пояс земя сред пустините, покрил го с растителност и животни, за да се ползува от него. После добрият бог взел човешки образ и станал първият фараон. А когато почувствувал, че тялото му увяхва, напуснал го и влязъл в своя син, а после в неговия син. По тоя начин Озирис живее между нас от векове като фараон и се ползува от Египет и от богатствата му, които сам е създал. Разраснал се господарят като могъщо дърво. Големите му клони са всички египетски царе, клоните — номарсите и жреците, а вейките — аристокрацията. Видимият бог седи на земния трон и прибира полагаемия му се данък от страната: невидимият приема жертви в храмовете и чрез устата на жреците изказва волята си.

— Ти казваш истината — намеси се князът. — Така е писано.

— Понеже Озирис-фараон — продължи номархът — не може сам да се занимава със земното стопанство, възложил е на нас, номарсите, които произхождаме от неговата кръв, да се грижим за имотите му.

— Това е истина — каза Рамзес. — Понякога дори слънчевият бог се въплътява в някой номарх и дава началото на нова династия. Така били създадени мемфиската, елефантийската, тиванската, коситската и други династии…

— То е напълно вярно — рече Отоес. — А сега ще ти отговоря на това, което ме попита.

Ти ме попита какво върша аз тук, в номеса?… Грижа се за именията на Озирис-фараона и за моя дял в тях. Погледни тия стада. Ти виждаш различни животни. Едни дават мляко, други месо, трети вълна и кожи. Същото е и с населението на Египет: едни доставят зърнени храни, други вино, тъкани, различни домашни вещи, сгради. А моята работа е да прибера от всекиго това, което дължи, и да го сложа пред нозете на фараона.

Разбира се, аз не бих смогнал сам да надзиравам толкова многобройни стада; затова съм избрал зорки кучета и мъдри пастири. Едните доят животните, стрижат ги, дерат ги; другите пазят да не би крадецът да ги окраде или хищник да ги разкъса. Същото е и с номеса: сам не бих могъл да събера всички данъци и да запазя хората от злото; затова имам чиновници, които вършат това, което трябва, а на мене дават сметка за делата си.

— Всичко това е истина — прекъсна го князът. — Знам го и го разбирам. Но не мога да проумея защо са намалели доходите на негово величество, при все че сте така бдителни?

— Благоволи да си припомниш, ваше достойнство — отвърна номархът, — че бог Сет, макар да е роден брат на слънчевия Озирис, мрази го, воюва с него и руши всичките му дела. Той изпраща смъртоносни болести върху хората и добитъка, той е причина Нил да приижда понякога недостатъчно или пък прекалено буйно, той засипва през горещите сезони Египет с облаци пясък.

Когато годината е добра, Нил стига до пустинята, когато е зла — пустинята идва до Нил и тогава и царските доходи биват по-малки.

Погледни, господарю — продължи номархът и посочи към ливадата. — Тия стада са многобройни, но през време на моята младост те бяха още по-многобройни. А кой е виновен за това? Никой друг освен Сет, на когото човешките сили не са в състояние да се противопоставят. Тази огромна ливада някога беше още по-голяма и от това място не се виждаше пустинята, която днес ни ужасява.

Там, където боговете воюват, човек не може нищо да направи; където Сет побеждава Озирис, кой може да му попречи?

Достопочтеният Отоес завърши, князът оклюма глава. Не малко се бе наслушал той в училищата за благостта на Озирис и за злобата на Сет и още като дете се ядосваше, че никой не е надвил окончателно Сет.

„Щом порасна — мислеше той тогава, — ще грабна копие, ще потърся Сет и ще си премерим силите!…“

Но ето че сега гледаше необятните пространства, покрити с пясък — царството на злокобния бог, който намаляваше доходите на Египет, ала не мислеше за борба с него. Та как да се воюва с пустинята?… Човек може само да я заобикаля или да загине в нея.