Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
By Dawn’s Early Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Филип Шелби

Заглавие: №1818

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 06.06.2005

Редактор: Яна Кожухарова

Коректор: Боряна Даракчиева

ISBN: 954-585-624-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3214

История

  1. — Добавяне

8

Разследването на смъртта на Макгрегър се съсредоточи върху последните му няколко часа. Детективите подушиха миризмата на алкохол, лъхаща от трупа. Това и доброволните показания на портиера ги отведоха на „Алеята на пауните“. Не позволиха на вечерната смяна да напусне, преди всеки от служителите да бъде разпитан.

Сервитьорът, носил напитките на Макгрегър, обясни, че клиентът изпил четири двойни. Момчето зад бара потвърди. То описа Макгрегър като обикновен бизнесмен. Спомена, че човекът, който бил с него, изпил само една бира, но тази вечер имали много работа и с големи усилия даде бегло описание. Несъзнателно подведе детективите, като им съобщи, че именно Макгрегър е платил сметката с три петдесетдоларови банкноти, без да иска ресто. Сервитьорът помнеше щедрия бакшиш, така че имаше по-ясна представа за мъжа, който му го беше дал, отколкото за другия, който го придружаваше.

Когато детективите потърсиха името на Макгрегър в компютрите си, историята за проблемите му с Комисията по ценните книжа, принудителната му отпуска от „Янг и Пулен“ и неуреденият му развод обрисуваха образа на човек, комуто предстои да загуби всичко. Отчаяние и безнадеждност бяха най-честите обяснения в подобни случаи. Не бе никак чудно, че Макгрегър бе постъпил като страхливец. Освен това версията за самоубийство неимоверно улесняваше изготвянето на доклада.

Детективите съсредоточиха усилията си да изготвят профил за психическото състояние на Макгрегър от една страна и да се опитат да установят откъде се е сдобил с оръжието. Втората им задача остана нерешена. Тридесет и осемкалибровият револвер бе най-обикновен модел. В Ню Йорк да купиш такъв бе по-лесно, отколкото да откриеш място за паркиране.

Инцидентът намери неизбежното си обяснение. Необходимостта да бъде открит вторият мъж ставаше все по-неналожителна, докато накрая единствената следа от него остана кратка записка в бележника на детектива.

 

 

Седем часа след самоубийството на Макгрегър на Парк Авеню Слоун влезе във фитнес залата на Уорик Стрийт за сутрешната си тренировка.

След като се преоблече, се качи на пътеката за бягане, за да загрее, и започна да се движи със спокойната скорост от десет километра в час. Ритмичното шляпане на каучуковите й подметки по гумената лента звучеше успокояващо, докато една друга жена не стъпи на машината до нейната и с помощта на дистанционното не включи телевизора. Слоун чу равния глас на говорителя и направи грешката да погледне към екрана.

Видя „Уолдорф“ през нощта, целия осветен, сякаш бе фар. Полицейски коли с мигащи светлини, регулировчици, опитващи се да насочват движението, и микробуси на телевизиите, боричкащи се да застанат на по-удобно място. Парамедиците се появиха с носилка, полицаите избутваха настрани репортерите и зяпачите. Санитарите подтичваха с носилката между тях, внезапен порив на вятъра разгърна чаршафа, с който бе завит трупа, излагайки на показ това, което бе останало от лицето на Макгрегър.

Слоун не забеляза, че е ускорила ход, сякаш иска да влезе в сцената, показвана на телевизионния екран. Улови ръкохватките, препъна се и едва не падна.

— Искате ли да извикам някой от треньорите? — попита жената до нея.

Слоун поклати глава, неспособна да откъсне поглед от екрана, заслушана как говорителят повтаря отново и отново името на Макгрегър. Стряскащите, трепкащи образи я преследваха, докато залиташе между редовете от уреди, устремена към банята, където взе душ за по-малко от минута. С треперещи ръце отключи катинара на шкафчето, набързо навлече дрехите си и се втурна към вратата.

Наложи се да тича чак до Западен Бродуей, преди отчаяното й махане да привлече вниманието на някое такси. Пътуването й се стори безкрайно, но най-накрая съзря силуетите на колоните и каменните лъвове пред сградата на „Янг и Пулен“. Докато тичаше към входа, Слоун забеляза редицата от пристигащи леки коли и лимузини. Още нямаше седем часа, но съдружниците вече прииждаха.

Слоун взе асансьора до своя етаж. Макар че в две от работните клетки светеше, там нямаше никого. Тя се върна в асансьора и се качи до кабинетите на съдружниците.

Администраторката беше там, което я изненада. Тя мина покрай жената и забеляза, че всички секретарки са по бюрата си.

Обърна се към най-близката:

— Къде е Ладъм?

— В заседателната зала, но не можете…

Слоун вече се бе отправила натам, профуча като вихър между бюрата. Щом стигна до вратата на конферентната зала, почука без колебание.

Всички се бяха събрали, седнали върху столове от полиран орех. Светлината се процеждаше през леко опушените прозорци, хвърляйки отблясъци, отразяваща се в сервизите от сребро, кристал и порцелан. Петнадесет лица едновременно се обърнаха към нея. Трябваше да са шестнадесет. Мястото на Макгрегър беше празно.

Ладъм вдигна поглед към нея от председателското място на масата.

— Госпожице Райдър, от присъствието ви разбирам, че сте чули новината.

Слоун отвори уста, но после замълча. Тези мъже бяха сресани и избръснати, както винаги безупречно облечени, с будни и живи очи. Как беше възможно? Тя изведнъж се притесни от мокрите кичури, прилепнали към челото й, и от неправилно закопчаната си блуза.

Не са чули случайно за Макгрегър по новините. Някой е съобщил на Ладъм, той е информирал останалите и ги е свикал.

— Чух за… Слушах новините — проговори накрая тя. — Какво е станало?

— Макгрегър е извършил самоубийство, ето какво е станало, госпожице Райдър — студено й отговори Ладъм. — По средата на улицата пред „Уолдорф“. Малко след единадесет снощи. Според полицията е използвал револвер.

Отстъпвайки крачка назад, Слоун се облегна на тежката остъклена врата.

— Но защо…

— На вас най-малко подобава да питате подобно нещо — изстреля Ладъм. — Но след като го сторихте, държа да ви прочета копие от бележката, която полицията е намерила до трупа. Тя ще ви осветли по въпроса.

Бележка ли? Как Ладъм е успял да се добере до нея?

— Готова ли сте да чуете, госпожице Райдър?

Без да чака отговора й, Ладъм започна да чете:

„Винаги съм се старал да водя скромен и почтен живот.

Опитах смело да посрещна отправените напоследък обвинения към мен, черпейки сили от факта, че съм невинен. Но болката, която причиниха на семейството ми, бе непоносима. Съществува само един начин да спра лъжците и мъчителите ми, които желаят да ме съсипят и нямат жал към съпругата и децата ми. Реших да поема по този път, за да сложа край на болката и страданията им.

Нека бог се смили над душата на Слоун Райдър, която ми причини това.“

Слоун видя как Ладъм сви устни, поклати глава, сякаш да се отърве от някаква неприятна миризма, и вдигна поглед към нея.

— Мисля, че всичко е казано, госпожице Райдър.

Слоун все още стоеше подпряна на вратата, по страните й се стичаха сълзи.

— Не беше нужно да го прави! Нямаше защо да се самоубива.

— Твърде много неща нямаше нужда да се случват — бързо изрече Ладъм. — Предупредих ви, госпожице Райдър. Нямахте понятие на каква верига от събития сложихте начало. Сега те стигнаха до трагичната си развръзка.

— Да не би да ми казвате, че сте знаел или подозирал, че Макгрегър е в състояние да извърши самоубийство? — попита тя. — Защо тогава не му помогнахте?

— Не сте в положение да задавате въпроси за действията ми! — прогърмя гласът на Ладъм. — По време на изпитанието, на което подложихте всички нас, се постарах да защитя доброто име на фирмата ни. Сега разбирам, че не съм направил достатъчно. Вече не сте добре дошла в „Янг и Пулен“, госпожице Райдър. Незабавно съберете личните си вещи. Ще ви изплатят обезщетението за прекратяване на договора в рамките на един час.

 

 

Самоубийството на Макгрегър и последвалият интерес на бизнесмедиите направиха Слоун уязвима. Беше лесно за Ловкия да я следи през следващите няколко седмици. Инструкциите му, прикрепени към тези за Макгрегър, бяха кратки. Жената не се смята за заплаха; информацията, до която се е добрала, не е от значение за проекта. Независимо от това бяха предприети стъпки да бъде пречупена. Задачата на Ловкия беше да я наблюдава и да се намеси, ако се окаже, че знае по въпроса повече, отколкото изглежда.

Слоун се явяваше пред федералния съд пет дни в седмицата за по два часа. Очакваше полицията да я разпитва във връзка със самоубийството на Макгрегър. Беше убедена, че след като Ладъм я бе уволнил, ще бъдат повдигнати обвинения за незаконно проникване в компютър и кражба на данни.

Нищо подобно не се случи. Вместо това й наредиха да се върне в задушната стаичка, където я очакваха Роб и Боб. След като набързо измърмориха съболезнованията си относно „трагичните обстоятелства“ около случая, те й разкриха, че „Янг и Пулен“ оказват пълно съдействие на разследването. Беше хвърлена светлина върху нови подробности. Помолиха Слоун да отговори на въпроси, отнасящи се до свързаните с работата пътувания на Макгрегър, връзката му с китайските власти и определени файлове, които може да е видяла, докато се е ровила из компютъра му. Тя възрази, че не знае нищо по тези въпроси, че никога не е работила по който и да е от проектите на Макгрегър, нито знае къде е пътувал.

Но въпросите продължаваха да валят, магнетофонът се въртеше и в края на първата седмица тя осъзна, че повтарят едно и също.

— Макгрегър е мъртъв — каза накрая тя. — Вече няма кого да съдите, поне не и под юрисдикцията на Комисията по ценните книжа. Какво всъщност правим тук?

Роб и Боб бяха олицетворение на търпението.

— Изясняваме случилото се, госпожице Райдър. Искаме да стигнем до същината на въпроса.

Слоун погледна безизразните им очи и за първи път усети тръпки на страх. Двамата имаха право да я викат в тази стая докогато искат. Можеха да й задават най-безсмислените въпроси и тя беше длъжна да им отговаря. Разполагаха с колкото време и пари им бяха нужни и работеха по някаква неясна програма, чиито подробности само те знаеха. Напомняха й на Данъчната служба за работещите в чужбина или друга контролна комисия, способна да съсипе човек до пълно изтощение.

Изпитваше непреодолимо изкушение да ги предизвика, но знаеше, че това щеше да бъде най-лошото, което може да направи. Те я изолираха, изкарваха я от равновесие, не й оставяха нито време, нито възможност да се защити пред съда на общественото мнение. Слоун получаваше десетки обаждания от репортери. Винаги, когато се изкушаваше да проговори, си припомняше, че Роб и Боб я бяха предупредили, че преди да бъде готов докладът на Комисията по ценните книжа, няма право да говори с когото и да било за случилото се. Увериха я, че ще има предостатъчно време да представи собственото си гледище. Това беше явна лъжа, и на тримата им беше ясно. И така, играта продължаваше.

През последния ден на втората седмица въпросите се задаваха с безразличие, като че ли този фарс бе омръзнал и на служителите на Комисията. После изключиха магнетофона. Роб и Боб благодариха на Слоун за съдействието и й казаха, че е свободна от всякакви обвинения.

— А сега какво? — попита тя. — Кога ще представите доклада си?

— И това ще стане.

— Ами „Янг и Пулен“? Не чух да споменавате санкции или глоби.

— Работим по въпроса — отговори й Боб. — Приятно прекарване на почивните дни, госпожице Райдър. Ще ви потърсим, ако е необходимо.

Слоун побърза да си тръгне. Знаеше, че никога няма да ги види повече, че някой някъде бе наредил: „Стига толкова“. Остана само горчивината в сърцето й и образът на окървавения труп на Макгрегър в сънищата й.

Слоун не обърна внимание на любопитните погледи, които я следяха през този уикенд, когато се отби до книжарницата и ателието за копиране, нито че една ръка бръкна в кошчето за отпадъци, за да извади листа с пресниманата й автобиография, който копирната машина беше сдъвкала и тя бе изхвърлила.

 

 

Слоун Райдър се държеше точно както Ловкия бе очаквал. Опитваше се да пренареди живота си. Следващата седмица тръгна на няколко крачки от нея; видя, че отива на Уол Стрийт да си търси работа и да се опита да се реабилитира. През повечето време влизаше в различни офиси, като се задържаше там не повече от двадесет минути и излизаше с разочарован вид и навярно една автобиография по-малко. Ловкия реши, че може да се окаже от полза, ако проследи връзките, осъществявани от компютъра й, и подслушва телефона й, но всъщност не бе нужно. Виждаше резултата от нейните усилия в очите й, докато седеше в закусвалнята пред чаша кафе. Тя апатично поглеждаше часовника си и се запътваше към следващата брокерска къща или инвестиционна банка, където директорът по персонала отново я отпращаше.

Райдър беше черната овца и Ловкия знаеше, че изгнанието й от финансовия свят щеше да трае много дълго.

Точно преди уикенда на Четвърти юли един пакет, съдържащ благодарствена бележка с изрисувани цветя, пристигна в хотела на Ловкия. Беше сигнал, че може да прекрати следенето на Слоун Райдър.

Ловкия беше очаквал съобщението и с изненада установи, че е леко разочарован да го получи. Райдър му беше направила впечатление; не превиваше лесно гръб. Щеше да му бъде приятно да се запознае с нея. Човек така рядко попада на интересни хора.

Същата нощ, настанил се на седалката в самолета, Ловкия гледаше проблясващите под машината светлини на Ню Йорк и се питаше какво ли ще стане със Слоун Райдър.

 

 

Тъй като през лятото брокерите на Уол Стрийт напускат каньона от сгради на Манхатън и се отправят към Лонг Айлънд или Мартас Винярд, Слоун не очакваше скорошен резултат от подадените молби за работа. Затова бе изненадана и обезсърчена от бързината, с която заваляха отказите. От големите играчи до невзрачните фирми резултатите бяха едни и същи: чудесна квалификация, с радост биха я наели, но за жалост в момента нямат свободни места.

Слоун лично беше подала над сто молби. До средата на юли беше получила отговор от почти всички и установи, че се пита накъде да се насочи занапред. Чикаго, Филаделфия или Бостън? Навярно щеше да успее да започне наново кариерата си в някой от тези градове, но знаеше, че ще бъде крачка назад. Уол Стрийт беше върхът в нейната професия. Беше доказала, че е способна да работи там, там й беше мястото. С тази разлика, че сега никой нямаше да я назначи. Ладъм се бе погрижил за това.

Беше оставил скандала с Макгрегър да отшуми и самото име да се забрави. Историите за разследванията на Комисията по ценните книжа изчезнаха от финансовите издания. Продължи продажбата на акциите на Източнокитайската петролна компания и цената им остана относително стабилна, без да дава признаци, че нещо не е наред. В края на юли „Уол Стрийт Джърнъл“ публикува незабележимо съобщение, забутано в страницата с пазарните проценти, за споразумение между „Янг и Пулен“ и Комисията по ценните книжа. Условията не се съобщаваха.

Когато пристигна и чекът от „Янг и Пулен“, Слоун осъзна, че държи в ръка последната отломка от живота, на който се надяваше.

 

 

В началото на август Слоун направи резервации за полети, хотели и кола под наем по Интернет и седмица по-късно се отправи с баща си към летище „Кенеди“. През следващия месец обиколиха целия калифорнийски бряг, тръгвайки от Сан Диего, спряха в Лос Анджелис и продължиха по пътя на мисионерите[1] чак до Сан Франциско.

Поразителната красота на бреговата линия, старомодните, удобни хотели, в които отсядаха, времето, което Слоун посвети на баща си, разчупи обвивката от несигурност и потиснатост, която я притискаше. Когато се качиха на борда на самолета от Сан Франциско за полет към дома, тя се чувстваше отпочинала и освежена. След Деня на труда отново щеше да започне да търси, дори можеше да основе собствена фирма. Отначало щеше да бъде трудно, а щяха да я очакват и разходи, но й трябваха двама-трима солидни клиенти и няколко успешни сделки, за да покаже, че е отново в бранша.

Когато Слоун влезе през вратата, забеляза мигащата светлинна на телефонния си секретар. Натисна бутона за пренавиване и се приготви да слуша, докато отваряше прозорците, за да проветри апартамента. Изведнъж спря и се втурна обратно към апарата. Отново пусна съобщението, опитвайки се да си отговори на въпроса защо федералното правителство я търси и й предлага работа.

Бележки

[1] Пътят на мисионерите — става дума за испанските мисионери католици, покръстили местното индианско население. — Б.пр.