Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- By Dawn’s Early Light, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Лили Христова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Филип Шелби
Заглавие: №1818
Преводач: Лили Христова
Година на превод: 2005
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2005
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 06.06.2005
Редактор: Яна Кожухарова
Коректор: Боряна Даракчиева
ISBN: 954-585-624-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3214
История
- — Добавяне
4
Додж Френч прекара изминалия час, движейки се сред гостите си. Всеки посланик, пълномощен министър или служител в консулство искаше нещо от него. Зад грижливо отработените усмивки, шепнешком проведените разговори бяха кратки и ясни, взимаха се решения, правеха се предложения и контрапредложения.
Френч си проби път през Голямата бална зала, със стени, подове и тавани, обсипани с италиански съкровища, които преди повече от век предците му систематично бяха плячкосвали. Понякога, когато просторната къща беше празна, той идваше в залата, за да се любува на изящните предмети. Гоблените и другите произведения на изкуството сякаш му напомняха, че той е само техен пазач, отговорен за безопасността и съхранението им. Виждаше му се странно, когато се замислеше колко бързо едно семейство се превръща от пирати в почтени ценители на шедьоври. Все пак авантюристичната жилка у Френч беше прекалено очебийна.
Той промърмори няколко приветствени думи към посланика на Бруней, малка държава, която поради поразителните си петролни залежи се радваше на внимание, съвсем несъответстващо на размерите й. Френч мълчаливо се отдалечи, когато френският посланик го докосна по ревера, и мина покрай един италианец от Милано, за да поговори с папския нунций. Когато най-накрая се озова пред Клодия Балънтайн, президентът на Съединените щати го поздрави със сдържана усмивка.
— Определено знаете как да посрещате гостите си — каза тя. — Със сигурност трябва да приемете предложението ми да ръководите Държавния департамент известно време и да постегнете лигльовците, които изпращаме в чужбина.
Тя беше сред малцината познати на Френч, които можеха да накарат жаргонен израз да прозвучи приятно.
Френч се държеше с нея като с любима племенница. Клодия Балънтайн, с естествено червена коса и млечнобяла кожа, със съзвездие лунички, обсипало страните на лицето й, както винаги беше изящно облечена. Морскосиният костюм подчертаваше нейната женственост, но и излъчваше власт. В резултат от добри гени и редовни физически упражнения, не се налагаше да води битка с възрастта си. На петдесет и три, тя носеше властта, присъща на поста й, с авторитет, като едновременно с това оставаше изключително привлекателна жена.
Антуражът й, състоящ се от министрите на финансите, на здравеопазването и на образованието, се отдръпна, за да направи път на Френч. Той сърдечно се ръкува с нея.
— Госпожо президент, боя се, че задачата надминава скромните ми способности.
Последва смях.
— Потаен човек сте, Додж Френч. Много хитър.
Клодия Балънтайн хвърли бърз поглед към залата, разпознавайки разговарящите на групи гости, проверявайки кой с кого приказва, винаги нащрек за нещо нередно, за съюзи между бивши неприятели, за общуване между противници. За държавниците, политиците и чуждестранните дипломати „Брандиуайн“ беше едно от най-елегантните неофициални места на света, скрито от любопитните очи на медиите, даващо възможност за свободно общуване между политическите ръководители.
Клодия Балънтайн хвана под ръка Френч и го поведе през множеството. От стената сякаш през вековете ги гледаха фламандски бюргери.
— Така и нямах възможност подобаващо да ви благодаря, че организирахте този прием — меко го заговори тя. — За мен той означава много.
— Госпожо президент, чувствам го привилегия. Бих направил всичко, което ми наредите.
Тя кимна и за момент очите й добиха отсъстващ вид. Френч беше приятел на семейството й, откакто се помнеше. Когато тя беше на тринадесет, съвсем по ученически се бе увлякла по красивия, изискан мъж, с двадесет години по-възрастен от нея. С времето това чувство прерасна в привързаност, която бавно изгради мост през годините, които ги деляха. Додж Френч беше първият човек, на когото тя се обади, когато куршумът на убиец, скрит зад Статуята на свободата, се заби в черепа на съпруга й. И отново той беше до нея, когато придружаваше останките на кандидат-президента до дома му в Калифорния; той остана до нея през дългото бдение, сложило начало на живота й като вдовица.
Две седмици след като Робърт Балънтайн бе положен във вечното си жилище, тя отиде при Френч и му съобщи, че иска да се кандидатира за президент. След като кандидатът й бе мъртъв, в партията се бе възцарило безредие. Избухнаха ожесточени спорове кой да го замести. Френч не се противопостави на нейното желание; поведе жестока битка, усмири партийните лидери и състави план как да превземат Белия дом идния ноември. Направи така, че да изслушат Клодия Балънтайн, когато изложи позициите си. Останалото тя свърши сама. С един замах американският народ я постави в Овалния кабинет с най-голямо мнозинство след поражението на Никсън — Макгавърн.
Клодия Балънтайн се вгледа в морето от лица в помещението. Разпознаваше повечето от тях, изтъкнати световни водачи, които бяха посрещнали политическата й кариера със скептицизъм и безпокойство. Жена — държавен глава на най-богатата и най-силна нация на света? В определени среди това бе равно на светотатство.
С течение на времето тя промени отношението им и духовете се успокоиха. Конфликтите бяха забравени и съюзите укрепнаха. Онези, които имаха културни предубеждения спрямо жените и искаха да видят жената президент като слаба и боязлива, все още страдаха от решителните й военни ходове в Близкия изток и Тайванския проток. Клодия Балънтайн не се колебаеше да използва силата, която й даваше нейният пост. Но само шепа съветници, сред които и Додж Френч, имаха представа за дългите й безсънни нощи, когато изпращаше синовете и дъщерите на Америка да излагат живота си на опасност.
— Госпожо президент, време е.
Тя се усмихна на старовремската официалност на Френч. На публични места той винаги се обръщаше към нея с нейното звание, както впрочем и насаме, въпреки че тя го подтикваше, дори му се сърдеше, че не й говори по име.
Тя тайнствено се усмихна, представяйки си реакцията му на подаръка, който щеше да му поднесе през ноември за десетилетията служба и приятелство.
Помощниците се забързаха към подиума, издигнат в далечния край на балната зала. Разговорите стихнаха, когато президентът изкачи трите стъпала и застана пред микрофона. Преди да произнесе и дума, тя протегна ръка и дръпна дебело въже от рипсено кадифе. Една завеса падна и разкри огромен постер, на който бяха изобразени деца, държащи се за ръце, обгърнали земното кълбо. Надписът гласеше:
РЪЦЕ НА НАДЕЖДАТА — ПОМОГНЕТЕ НА ДЕЦАТА, БОЛНИ ОТ СПИН.
— Искам да ви благодаря, че днес сте тук — започна президентът. — Както неколцина от вас знаят, двама от членовете на семейството ми починаха от СПИН — любимата ми сестра и племенницата ми, която бе само на седем. В тяхна памет основах „Ръце на надеждата“ — програма, която ще обедини средствата, осигурени от правителството и от частни лица, и усилията на медицинската общност. През 1960 Джон Ф. Кенеди постави пред нацията ни задачата да изпрати човек на луната до края на десетилетието. Справихме се с това предизвикателство. Днес призовавам най-добрите умове на Америка и по целия свят — независимо от раса, религия или убеждения — да сложат край на този бич преди 2010 година. Моля всички нации да мобилизират ресурсите, с които разполагат, и да застанат на моя страна. СПИН не се интересува от политика. Поразява богати и бедни, индустриални и развиващи се страни, без да прави разлика между тях. А невинните жертви, които ни най-малко не могат да се защитят, са децата. Да, всички те са наши деца. Тази година в Деня на благодарността сто и тридесет деца, представители на всички народи по света, ще бъдат мои гости в Белия дом. За някои това ще бъде последният им празник. Моля се за други той да бъде първият ден на истинската надежда.
Застанал отстрани, Додж Френч наблюдаваше как скептичните, подозрителни изражения омекнаха, когато чуха думите на президента. Тази жена имаше дарбата да топи егоизма и посредствеността и да достига до сърцето и разума на всеки.
Нерядко Френч беше виждал доблестни мъже да отиват на смърт. Самият той беше изпратил мнозина. Но в този момент осъзнаваше, че Клодия Балънтайн има друга съдба, която щеше да я отведе далеч от коридорите на мрака, из който бродеше той.