Филип Шелби
№1818 (29)

28

Слоун сънуваше, че плува точно под повърхността на океана. Обърна се по гръб и видя слънцето, лъчите му образуваха бляскава корона. Почти не й бе останал дъх, докато се издигаше към повърхността, ръцете й се готвеха да се покажат над водата. Но океанската повърхност беше покрита с мембрана, през която не можеше да проникне. Удряше, забиваше нокти, но беше безнадеждно. Дробовете й горяха, а мускулите й крещяха от болка. Вече не можеше да сдържа дъха си. Устата й се отвори и водата нахлу в нея…

Очите на Слоун изведнъж се отвориха и тя рязко се изправи. Не водата я задържаше, а ръцете на Уип Али.

— Няма нищо — чу го тя да казва. — Добре си.

Слоун отпусна глава на рамото му и пръстите й потънаха в кожата на гърба му. Затвори очи и му се остави лекичко да я люлее, докато сърцето й почти спря да бие и дишането й стана нормално.

— Къде съм?

— В Университетския медицински център.

Тя седна и се облегна на възглавниците, прокарвайки пръсти по гръдната си кост. Чувстваше гърдите си, сякаш са пробити с канго.

— Добре си — повтори Али. — Куршумът те е улучил, но кевларът^[1] те е спасил.

Споменаването на куршума отвори вратите на спомените й за случилото се при Стената.

— А Питър?

Али поклати глава.

— Нямаше късмет. Съжалявам.

— Беше жив — прошепна Слоун. — Беше толкова силен. Бореше се да оживее, да ми каже истината. — Тя не обърна внимание на изненаданото изражение на Али. — Прибра ли Мърчисън? В безопасност ли е?

Али погали бузата й с пръст.

— Всички са мъртви. Мърчисън, охраната, Пако.

— Не.

Тя се вгледа в очите на Уип, блеснали от сълзи. Ръцете й се протегнаха, за да го прегърнат, пръстите й се заровиха в косата му. Учестеният й дъх докосваше врата му.

— Преди да умре, Питър ми каза, че е ходил да се види с Додж Френч — промълви Слоун. — Разказал му е каквото знае за Остроф и Мърчисън, за връзката, която бяхме открили. Но това, че е информирал Френч, е било част от плана му. Питър не е искал да повярва, че политикът може да бъде най-големият предател, но единственият начин да се увери бил, като поднесе всички сведения и види как ще действа.

— Тогава Френч се свързал с Мърчисън.

— Направил е нещо повече. Убиецът беше там. Кой, освен Френч, би могъл да му каже къде и кога генералът ще се срещне с нас? — Слоун замълча. — Питър вярваше на Френч, а той го предаде.

— Успя ли да видиш стрелеца? — попита Али.

Слоун поклати глава.

— Той дойде зад нас. Първо удари Питър. Спомням си, че се обърнах… и после — нищо. Уип, какво стана там? Какво се случи, след като ме намери?

Али описа лудостта, която го бе обзела, когато откри Слоун, в полусъзнание, държаща в скута си Питър Мак. Изпратил най-неотложния сигнал за тревога, 10–13, прострелян полицай. За минути пристигнали парамедиците и патрулните коли, последвани от служители от отдел „Убийства“. Тъй като военният съветник на президента и охраната му били сред жертвите, последвало обаждане в разузнавателните служби и форт „Белвоар“. Стрелбата по Мак докарала ФБР. За час мястото се превърнало в кошмар кой има повече правомощия.

— Всички си гонят опашките — заключи Али. — Не им казах какво знаем за стрелеца.

— Каква е версията за пред медиите?

— Това ще ти хареса. Няколко момчета от разузнаването мислеха на глас и всички го възприеха: Мърчисън е жертва на иракски боен отряд.

— Шегуваш се!

— Ни най-малко. Но, знаеш ли, като се има предвид случилото се, ще мине. Иракчаните ще се скъсат да отричат, че имат нещо общо, но кой ще им повярва?

Слоун си помисли, че именно на такава история ще повярват хората. Почувства се обидена. Деяние, което изисква бързо, недвусмислено възмездие.

— Къде са ми дрехите?

Али посочи към шкафа.

— Лекарите искат да те задържат…

— Нищо ми няма. Само малко трудно дишам. Уип, чуй ме. Трябва да говоря с Портър. Мърчисън каза нещо преди… преди стрелбата.

— Това беше капан, Слоун. Бил е в състояние да ви каже всичко, за да ви задържи там, докато дойде убиецът.

— Сигурно е така. И като е знаел, че Питър и аз ще умрем, какъв по-добър начин да привлече вниманието ни от това да ни каже истината? Глупостите нямаше да помогнат, щяхме да станем подозрителни. Но ако ни кажеше нещо, което потвърждава каквото вече знаем, определено щяхме да останем с него, за да научим повече.

— Наистина ли вярваш, че Мърчисън ти е съобщил истината?

— Вие с Портър можете да прецените.

Али стана от леглото.

— Портър е отвън. Чака, откакто те докарах.

Лий Портър пристигна при Стената дванадесет минути след като получи обаждането от Али. Щом се увери, че Слоун ще се оправи, се обади в Белия дом. Последва линейката, която я откара в медицинския център.

— Слоун. Вече си добре. — Портър се изненада да я види облечена. Той протегна ръце и я прегърна.

— Полека — предупреди го тя. — Цялата съм в синини.

Слоун набързо му разказа какво се бе случило при Стената.

— А сега, чуйте и останалото.

 

 

В десет и двадесет, три часа и половина след касапницата при мемориала, Портър влезе в Белия дом. Един агент от Секретните служби го преведе през хаоса, който бе настъпил, след като пристигна новината, че са стреляли по генерал Мърчисън. Когато вратата на Овалния кабинет се отвори, Портър видя, че Клодия Балънтайн още се бори с шока.

— Здравей, Лий — обърна се към него президентът. — Тук е страхотна бъркотия. Съобщението, че Мърчисън е мъртъв, обиколи света. Определих Джак Картър за главнокомандващ действията в Залива. Той ме увери, че има готовност, ако иракчаните решат да се възползват от положението.

— Носи се мълва как е умрял Мърчисън — заговори Портър.

Клодия Балънтайн кимна.

— Всички чуха този слух. Иракчаните плачат пред новите си приятели — французите и руснаците, че нямат нищо общо със стрелбата. Ужасени са, че „Трайдънт“^[2] са взели на мушка Багдад.

Президентът обърна поглед към него.

— Проблемът е, че никой не е сигурен в нищо: нито защо Мърчисън е бил убит, нито кой го е извършил, нито по чия заповед. Или може би греша?

— Госпожо президент, ще мине време, докато намерим отговор на тези въпроси — и нито един отговор няма да бъде приятен.

Клодия Балънтайн направи гримаса.

— Вече силно го подозирах.

Той я осведоми как Слоун Райдър и екипът й бяха открили връзката с Мърчисън, как Питър Мак бе извършил предателство, подлагайки Френч на свой собствен тест за вярност, и за кървавите последствия от него. Забеляза, че Клодия Балънтайн пребледня, докато слушаше.

 

 

Когато свърши, президентът се обърна и се загледа към градините, окъпани в мека светлина. Тя се чувстваше като най-големия глупак на света, измамена от онези, на които имаше абсолютно доверие, разгневена, че им е позволила да я превърнат в жертва.

— Ако Мак е бил човек на Френч — заговори тя, — защо Френч го е убил?

— Или е подозирал, че Мак му е готвел капан, или е бил убеден, че той и останалите неминуемо ще стигнат до Мърчисън и той ще се огъне. И двамата е трябвало да умрат.

— А другите — охраната, детективът?

— Косвени загуби. Убиецът не е искал да оставя свидетели.

Портър видя колко тежко президентът приема случилото се. Додж Френч бе дългогодишен приятел, ползваше се с пълното й доверие.

— Има смисъл в думите ви — бавно промълви Клодия Балънтайн. — Но това са косвени улики. Нямате никакви истински доказателства срещу Френч.

— Имам касета с телефонния разговор между него и Мърчисън.

Очите й се разшириха.

— Сложих подслушвател на телефона на Мърчисън. Той проведе само един разговор от дома си — с Френч в Калорама. Проблемът е, че е шифрован дигитално. Агенцията по национална сигурност работи по записа, но декодирането ще отнеме време.

Президентът извади нещо от чекмеджето си, изправи се и бавно заобиколи бюрото си.

— Продължавайте.

— Мърчисън казал на Райдър, че — каквото и „това“ да означава — е започнало още през 1972, със секретното посещение на Кисинджър в Китай. Териториални промени, протоколи за секретни споразумения с Пекин…

— Лий, никога не съм чувала за подобно нещо!

— Протоколи, които гарантират връщането на Тайван на Китай до края на годината — продължи Портър.

— Това е лудост — прошепна тя.

— Така звучи, госпожо президент. И няма как да го докажа. Подобни спогодби се сключват на най-високо ниво. При пълна секретност.

— Определено ще разберем за тях, ако съществуват.

— Госпожо президент, според това, което Мърчисън е казал на Райдър, няма да ви е възможно да спрете настъплението на китайците.

Очите й заблестяха.

— Защо не? — поиска да знае тя.

— Да обсъдим ситуацията. От години Додж Френч е всепризнат експерт по въпросите с Китай…

— Но няма реална власт, Лий…

— Навярно не упражнява пряка власт, но има свои хора — Гарет, Остроф, Мърчисън. Разполага с най-доброто разузнаване — не само от американска страна, но и от китайска. Гарет, Остроф, Мърчисън — нищо чудно и други — бяха инструменти в политиката ни към Китай. Но те не работеха в подкрепа на интересите на страната ни, бяха верни на Френч. И целта не е била да се ограничат апетитите на Китай, а да се приемат териториалните му претенции.

Клодия Балънтайн така яростно бе стиснала юмруци, че ноктите й се впиха в плътта й.

— Излиза, че винаги когато аз или предшествениците ми са канели Додж, за да му поискат съвет, той ни е насочвал към това, което са искали китайците — промълви тя. — Господи, какво допуснахме да стане?

На Портър не му се искаше да продължи, но президентът трябваше да чуе всичко.

— Съществува също и въпросът с Макгрегър — продължи той. — Според Райдър, Мърчисън й е съобщил, че той е първият.

— Първият какво?

— Изглежда, че смъртта на Макгрегър не е точно самоубийство. Може би са го подтикнали да сложи край на живота си.

— Дилемата на сатаната: откажи се да живееш или прекарай дните си в страх, че куршумът ще те настигне, където и да е, когато и да е — допълни мрачно президентът. После прехвърли предмета в ръката си.

— Един въпрос, госпожо президент: възнамерявате ли да потвърдите, че иракчаните са виновни?

Очите на Клодия Балънтайн се присвиха.

— Изяснете се, Лий.

— По мое мнение, ако съобщим публично каквато и да е част от фактите, които обсъждаме, ще предизвикаме катастрофа. Да се придържаме към слуховете. Засега пресата има за какво да пише и ще се придържа към иракската тема. Това ни дава време да обмислим как да процедираме с Френч. Смятам, че трябва да определим пълния размер на… действията му.

— Измяната му, искате да кажете.

— Ако Френч само се усъмни, че го подозираме, може да изопачи истината за Мърчисън й останалите в своя полза. Ще попречи на работата ви като президент — точно когато се готвим за война.

Клодия Балънтайн се приближи до Портър и отвори ръката си. Той се стресна при вида на предмета, който лежеше на дланта й. Беше Орден на свободата, най-високото гражданско отличие, с което един президент може да удостои някой гражданин.

— Възнамерявах да дам това на Додж вдругиден, в Деня на благодарността, след церемонията на „Ръце на надеждата“. Той беше приятел, Лий, както на Робърт, така и на мен. Винаги сме го смятали за човек, на когото можем да имаме доверие. Дал е толкова много на страната… и в същото време, й е изменил.

— Онези, които дават най-много, се опознават най-трудно — меко отговори Портър. — Понеже са служили дълго време, лоялността им се приема за безспорна. Никога не допускаме, че зад работата в полза на обществото се крият собствени мечти, тайни планове.

— Да върви по дяволите — тихо продума президентът.

— Да, но за да го пратите там, трябва да сте много предпазлива.

Клодия Балънтайн мълчаливо слуша, докато Портър излагаше плана си, като го прекъсваше само за да зададе въпрос или да го помоли да изясни някоя подробност. Когато Портър приключи, тя му даде зелена светлина.

— Само едно пропуснахте — обърна се към него тя. — Убиеца. Искам да го откриете и хванете. За предпочитане жив, но ако не може…

— Не разполагам с ресурсите да предприема подобно преследване, госпожо.

— Ще ги имате. Давам ви Холанд Тайло, която отговаря за моята сигурност. — Усмивката не достигна до очите й. — Тя знае кой ни е нужен и къде да го намери.

 

 

Додж Френч бе поискал от иконома си да му приготви лека вечеря от студена шунка и немска картофена салата, придружени от половин бутилка калифорнийско мерло. Поднесоха му ги в кабинета и той се хранеше, гледайки Си Ен Ен. Тогава програмата бе прекъсната от извънредна новина. Показаха Стената, мраморната й лицева страна беше обляна от светлините на полицейски коли. Навсякъде униформени, между тях мъже с цивилно облекло, жестикулиращи и говорещи възбудено. Настъпи безредие, когато операторските екипи се опитаха да се приближат и бяха отблъснати от униформени полицаи с угрижени лица.

После започна първият репортаж. Смущаващи кадри от Стената: петима убити, един тежко ранен, без надежда да оживее. Жертвите бяха генерал Самюел Мърчисън и двама от охраната му, детектив Пако Сантана от отдел „Убийства“ във Вашингтон и специален агент от ФБР Питър Мак. Оцелялата бе идентифицирана само като около тридесетгодишна жена. Коментарът бе, че вероятно е туристка, случайно попаднала на пътя на куршумите.

Дъвчейки бавно, Френч кимна в мълчаливо одобрение. Човекът на Мей Линг си беше свършил работата. Надяваше се, че ранената е Слоун Райдър, която е придружавала Питър Мак; така би било най-добре.

Но какво ставаше? Френч увеличи звука с дистанционното. Репортерът бърбореше нещо за Мърчисън, генерала, който тайно бе дошъл във Вашингтон, за да се срещне с президента заради положението в Близкия изток. Иракска бойна група го чакала в сенките. Генералът отдавал чест на героите, стар обичай, превърнал се в легенда. Навик, за който иракчаните са знаели и от който се възползвали.

Френч не можеше да повярва на ушите си. Нямаше абсолютно никакви основания за подобни заключения. Въпреки че репортерът съобщаваше новината сякаш сам не вярваше в нея, ключовите думи „информирани източници“ и „говорител на полицията“ изпъстряха разказа му. Съобщаването на глупости минаваше за журналистика.

Но от тези безсмислици имаше полза, помисли си Френч. Идеални за случая. Американците най-много обичаха да знаят кой е злодеят. Сега беше ясно: Саддам Хюсеин. Из цялата страна кучетата на войната щяха да се разбудят. С каквато и уличаваща информация да смяташе, че разполага Слоун Райдър, никой нямаше да й обърне внимание, думите й щяха да бъдат пометени от по-важната новина.

В окото на урагана Додж Френч бе на сигурно място. Всичко, което му трябваше, беше още един ден. Тогава, в Деня на благодарността…

Телефонен звън прекъсна мислите му.

— Господин Френч?

— На телефона.

— Името ми е Джойс Макмартин. Свързвам ви с президента.

Я виж ти.

— Додж?

— Аз съм, госпожо президент.

— Видял си новините. — Не беше въпрос.

— Да.

— Нямаш представа в какво положение се намираме.

Френч си каза, че гласът на Клодия Балънтайн звучи уморено и раздразнено. Добре. Колкото повече излезе от равновесие, толкова по-добре.

— Ако има нещо, което мога…

— Свиквам комитет за разследване, за да хвърлим светлина върху случилото се. Утре вечерта в седем часа. Бих желала да присъстваш.

— Обезателно, госпожо президент.

— Благодаря, Додж. Знаех, че мога да разчитам на теб.

Додж Френч се загледа в слушалката в ръката си, заслушан в тихия сигнал на телефона.

Разбира се, че можеш, Клодия. Винаги.

 

 

Беше почти полунощ, когато Али върна Слоун в Брук Хил на голямото легло. Тя остана без сили, докато изтърка от себе си миризмата на болница. Последното, което си спомни, бе, че навлича една от тениските на Уип и пропълзява между чаршафите.

Али изгаси светлината и се обади по телефона. Преди да изминат двадесет минути, трима детективи пристигнаха да охраняват къщата. Али им съобщи, че ще отсъства само няколко часа. Те отговориха, че може да се забави, колкото е необходимо. С мисълта за смъртта на Пако Сантана, която гореше в съзнанието им, всички полицаи във Вашингтон бяха готови да помогнат.

След час Али се намираше в кабинета на патоанатома и преглеждаше предварителните доклади от аутопсията. Изненада се, че намери само тялото на Сантана.

— Армията премести Мърчисън и охраната му във форт „Белвоар“ — съобщи му патоанатомът. — Бюрото си прибра своя човек.

— Къде е семейството на Пако?

Патоанатомът кимна към стаята, където лежеше мъртвия. Над малкия прозорец бяха спуснати щори.

— Няма нужда официално да разпознаваш убития, Уип — каза той.

— Не за това съм тук.

Детективът отвори вратата към малко преддверие и прегърна родителите и сестрата на Сантана. После влезе в стаята с мъртвия, вдигна щорите и издърпа чаршафа. Наведен над приятеля си, той се прекръсти и сведе глава.

След като напусна моргата, отиде да види Портър, който още се намираше в кабинета си в МГ-11. Последният му разказа за срещата си с президента, както и други неща. Очертаваше се дълъг, напрегнат ден и Али знаеше, че целта е една: Додж Френч в белезници, лишен от властта, престижа и привилегиите, които го правят неуязвим.

Али се върна вкъщи и спа три часа. Стана в седем и нежно събуди Слоун от неспокойния й сън.

— Портър ни вика в осем — съобщи й той, като прокара ръце през лицето й и я целуна леко по устните.

Портър ги чакаше в гаража на Сметната палата, където Али влезе с колата си. Слоун забеляза белег от бръснач на брадичката му.

— Летище „Балтимор-Вашингтон“ — съобщи той посоката на Али. — Ще ни чакат. Можем да говорим по пътя.

Докато караше джипа си към бариерата, Али им разказа новините.

— Следенето над Френч е започнало в четири тази сутрин. — Посочи към полицейската радиостанция, разположена на централната конзола. — Където и да мръдне, ще знаем къде е.

— Кога ще го приберем? — запита Слоун.

Портър обясни какво бяха замислили с президента. Планът бе смел и Слоун го хареса. Удивляваше се на силата, която Клодия Балънтайн притежаваше, за да постави примка на най-верния си приятел.

— Проблемът е, че нямаме нищо конкретно срещу него — заговори Али. — Прикрил е следите си, оставяйки мъртъвци. Можем да го задържим за малко, аргументирайки се с националната сигурност, но изходът е да го изобличим, и то бързо.

— Ами убиецът? — напомни Слоун.

— Президентът иска да се придържаме към версията за иракчаните — отговори Портър. — Естествено, това означава, че ФБР и Военното разузнаване ще работят по грешна следа, търсейки не когото трябва, но това може да ни е от полза. Знаете, че Френч и наемникът му гледат новините. Докато се заблуждават, че всички са се втурнали в неправилната посока, ще се чувстват в безопасност. Не разчитам да направят нещо глупаво, но поне няма да усетят, че идваме.

— Но когато приберем Френч, убиецът ще изчезне — обади се Слоун.

— Това е риск, който трябва да поемем — отвърна Портър. — Френч е единственият в играта, който знае за какво става въпрос. Искам да хванем стрелеца толкова, колкото и ти, но арестуването му навярно няма да доведе до нищо.

— Може да имаме късмет — чу се гласът на Али. — Може Френч да ни го предаде, за да отърве кожата.

Слоун не мислеше така. Когато го приберяха, Френч щеше да си държи устата затворена и да печели време.

Слоун се ядосваше, че няма явна връзка между Френч и убиеца. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че пропускат нещо. Сякаш гледаше картина, закачена накриво, но не можеше да я стигне, за да я оправи.

Хвърляйки поглед през прозореца, Слоун видя, че приближават летището. Али пое по пътя към карго зоната и приготви пропуска си, да го покаже на охраната.

— Какво ще правим тук? — попита тя.

Али й показа един самолет, който бавно се движеше по определената за него писта. Но наблизо нямаше товарни камиони или мотокари. Всъщност останалите машини бяха доста настрани. Слоун проточи врат, за да прочете логото, изписано на корпуса и опашката. Принадлежеше на авиокомпания, за която никога не бе и чувала.

Една правителствена кола с Холанд Тайло зад волана спря до събърбъна. Тя смъкна прозореца си и извика към Али:

— Карай след мен.

Когато автомобилите се приближиха до самолета, Слоун видя вратата на корпуса да се отваря зад стълбата. Жената, която се появи на най-горното стъпало, бе на около тридесет, носеше панталони с цвят каки и подплатено с кожа яке. Косата й имаше цвят на далечно зимно слънце, кожата й бе с лек тен, сякаш идваше от тропиците. В едната си ръка държеше правоъгълен куфар от твърд материал, който напомняше на калъф за музикален инструмент.

— Радвам се отново да се срещнем — обърна се Тайло към Слоун, когато тя се приближи до нея. После добави:

— Въпреки че според мен и двете щяхме да се чувстваме по-добре, ако беше при други обстоятелства.

— Напълно съм съгласна — отговори Слоун, гледайки към жената. — Коя е тя?

— Холис Фремонт. Работи в Държавния департамент — групата „Омега“, която действа само извън Съединените щати. Задачата й е да спира наемни убийци.

Слоун се взря в Тайло.

— Какво прави тук?

— Това, което умее най-добре — тя е под личните заповеди на президента.

Мъж на четиридесет и нещо застана до жената на стълбата. Бегло погледна хората долу, после нежно прегърна жената и я целуна — сякаш се разделяха влюбени.

Фремонт го последва с очи, докато той влизаше в самолета, после слезе по стъпалата. Когато съзря Тайло, тя остави на земята куфара си и двете се прегърнаха.

— Холис Фремонт — представи я Тайло. — Запознай се със Слоун Райдър.

Ръкостискането на Фремонт бе крепко. Слоун усети мазолите по върховете на пръстите на жената и по дланта й.

— Тайло ми е разказвала за вас — топло каза тя. — Говорят, че сте изключително способен следовател.

— Преувеличават.

— Лично сте видели как действа Ловкия, и то отблизо. Стрелял е по вас, но сте още жива. Има само още един човек с такъв късмет: аз. — Фремонт погледна към самолета и попита:

— Има ли къде да поговорим?

Колите влязоха в празния сервизен хангар, който Тайло бе уредила да използват.

— Тук съм по няколко причини — започна Фремонт. — Първо, името на човека, когото преследвате, е Ловкия. Как се е сдобил с този прякор, не е известно — нито точната му възраст и националност. Това, което със сигурност знаем, е, че е между четиридесет и пет и шестдесетгодишен, в отлична физическа форма, превъзходен стрелец и изобретателен, жесток убиец, който действа отблизо. Предполага се, че е роден американец, живял в чужбина през по-голямата част от живота си. Както и че допреди четири години не е работил в нашата страна.

— Да се окажеш близо до него и да оцелееш, граничи с невъзможното. Това се случи с мен край Статуята на свободата, когато съпругът на президента, Робърт Балънтайн, бе убит. — Фремонт кимна към Тайло. — Ето защо, въпреки че е променил външния си вид, го разпознах от увеличените снимки от видеофилма, заснет в парка. Тук съм, защото, ако достатъчно се приближим до него, ще мога да разпозная Ловкия, преди да е видял мен или някого от вас.

Али докосна куфара й с върха на обувката си.

— И ще бъдете последният човек, когото изобщо ще види.

— Не смятате ли, че Ловкия е свършил работата си тук? — попита Портър.

Фремонт поклати глава.

— Заради камарата трупове? Не. Ловкия пазеше Додж Френч, като направи така, че всички, свързани с него, да умрат, преди да го изобличат. Сега остана само Френч. Но може ли Френч, на неговите години, да бъде физическа заплаха за когото и да било? Съмнявам се. Той само издава заповедите. Утре предстои нещо голямо. Можете да разчитате, че Ловкия ще оправдае прякора си.

— Като имаме предвид занаята на тоя момък, кой ще бъде мишената?

— Досега се движеше все по-нагоре, до военния съветник на президента. Според вас кой остава?

Размениха се стреснати погледи сред ледено мълчание. Накрая Холанд Тайло изрече на глас единствения логичен отговор.

— Президентът? Нима е свързано със случилото се със съпруга й при Статуята на свободата?

— За Ловкия нищо не е лично — предупреди Фремонт. — Може да има връзка, но не ми се вярва. Това е друг договор.

Идеята, че Додж Френч може да организира убийството на старата си приятелка, шокира всички.

— По програма президентът няма да излиза от Белия дом през следващите няколко дни — обяви Тайло. — Особено след смъртта на Мърчисън и при нестабилното положение в Ирак. Дори да е мишената, как ще се доближи Ловкия до нея? В момента Белият дом е истинска крепост.

— Само казвам, че Ловкия се стреми към най-високия залог — обясни Фремонт. — Всичко, което извърши досега, разчисти пътя му и го подготви за финала. Какъв е съветът ми? Арестувайте Френч и направете всичко възможно, за да го накарате да проговори. Той е единствената ни връзка.