Филип Шелби
№1818 (20)

19

Клодия Балънтайн влезе в Овалния кабинет и обърна поглед към съветника си по националната сигурност. Лицето на Джим Тримбъл беше бледо, очите му бяха зачервени от недоспиване. С лявата си ръка несъзнателно разтриваше рамото си в опит да облекчи въображаемата болка, там където бе прикачена изкуствената му ръка.

— Джим…

Тримбъл се изправи с усилие.

— Госпожо президент.

— Имаш ли новини за Мартин Гарет?

— Ще разполагаме с резултатите от аутопсията след няколко часа. Тогава ще знаем повече. Съпругата му е още под въздействието на успокоителни в Университетската болница в Джорджтаун. Съседите им се грижат за Дани.

— Толкова съжалявам, Джим. Имал ли е някакво заболяване в миналото, заради което да получи подобен пристъп?

— Не.

Секретните служби, които следяха всичко, отнасящо се до висшите служители на Белия дом, бяха информирали Клодия Балънтайн за смъртта на Мартин Гарет.

Гледайки Тримбъл, тя прокле наум проблема с Китай. Искаше й се да му предложи да се прибере вкъщи, но не можеше да си го позволи. Нещо ставаше на другия край на света. Чувстваше го, както морякът предусеща задаващата се буря, която все още е на километри от него.

— Китайците са изтеглили флотата си, Джим — заговори тя. — Изпратили са съобщение до генерал Зеню. Въвеждането в действие на плана „Огърлица“ сега може да се счита за провокация.

Тримбъл знаеше, че ще стане така. При други обстоятелства би привел множество аргументи в подкрепа на „Огърлицата“ — че това е уместна защитна тактика, че дори китайските или руските сателити да засекат американските маневри, могат да ги обяснят някак и да се извинят. Но внезапната смърт на Мартин Гарет отвори мрачна, студена дупка в душата му, изсмука силите му и не му позволяваше да се съсредоточи.

— Все още не знаем защо китайците са се оттеглили — възрази той.

— Това не е причина да прибягваме до „Огърлицата“ — категорична бе Балънтайн.

Тримбъл разбираше позицията й. Разчиташе на Лий Портър да му предостави някаква информация, обяснение защо Пекин извършва толкова рязък политически завой, и то точно когато Вашингтон има най-голяма нужда от него. Беше прекалено удобно, а Тримбъл не вярваше в съвпадения. Но от Портър нямаше вест, което означаваше, че няма какво да му съобщи.

Тримбъл реши, че е време да изиграе козовете си. Би предпочел да ги запази за друго време, при друга криза. Но не можеше да позволи отново да захвърлят „Огърлицата“ в прашните архиви на склада за военни игри.

— Въпросът с Питър Лин все още чака решението си — припомни й той.

От години Лин беше трън в очите на тайванското правителство. Първокласен журналист, той беше ревностен националист, който неуморно се бореше за присъединяването на острова към Китай. Министър-председателят на Тайван считаше Лин за проводник на политиката на Пекин и всъщност Лин не криеше връзките си и влиянието си в китайската столица. Нито това, че оглавяваше огромна организация, поддържаща присъединяването на Тайван към Китай.

Правителството бе обявило Лин за предател и след съдебно дело, изродило се във фарс, го бе хвърлило в затвора. Този опит да го накарат да замълчи предизвика бурна реакция и Лин се превърна в мъченик. Редиците на последователите му неимоверно нараснаха. Вашингтон не спираше да вярва, че Лин оглавява мощна пета колона, която ще сложи ръка на инфраструктурата на острова в случай на въоръжено нашествие.

— Какво общо има Лин? — запита президентът.

— Ще се кандидатира за парламента в следващите избори — отговори Тримбъл. — Ако спечели, навярно ще бъде в състояние да състави марионетно правителство.

Това заинтригува Клодия Балънтайн. Но също й бе известно, че Тримбъл не бе експерт по тайванската вътрешна политика.

Тя позвъни на секретаря си.

— Открийте Сюзан Остроф и й съобщете, че искам да се срещна с нея, моля.

Половин час по-късно един агент на Секретните служби отвори вратата на Овалния кабинет. Сюзан Остроф неотдавна бе навършила четиридесет години, носеше подчертано строг официален костюм от камилска вълна и нефритенозелена блуза. Блестящата й черна коса бе прибрана в стегнат кок, марковите рамки на очилата й ярко контрастираха с бялата й кожа. Зад трифокалните стъкла тъмните й очи бяха твърди и бдителни. Остроф, която бе защитила два доктората по китайска цивилизация и политика, бе известна сред някои среди като експерт по китайските въпроси.

— Госпожо президент — официално започна Остроф.

— Сюзан, радвам се да те видя отново. Познаваш Джим Тримбъл.

— Естествено. Въпреки че не сме имали възможност да се срещнем след конференцията в Сингапур.

Където щяхте да предизвикате международен инцидент, защото не съгласувахте речта си с мен, помисли си Тримбъл.

Остроф се беше свързала със сингапурските власти, за да проучи отношението на Индонезия към населението от етнически китайци. Тримбъл мина през всички кръгове на ада, за да заличи действията й.

— Приятно ми е да се срещнем, Сюзан — накрая успя да проговори той.

Остроф оглавяваше отдела на Държавния департамент за Китай, така че Тримбъл нямаше как да възрази срещу присъствието й, което прие като кръст, който трябва да понесе. Освен това Остроф беше съученичка на президента от колежа. Последното, както и безспорният й превъзходен ум, я правеше един от водещите в света експерти по китайските въпроси, което й осигуряваше вниманието на президента.

— Сюзан, с Джим обсъждахме някои въпроси около Питър Лин — започна президентът. Тя я осведоми накратко за последните военни събития и за спора относно прилагането на плана „Огърлица“.

— Въпросът е, ако Лин спечели място в тайванския парламент идната седмица, ще представлява ли достатъчно дестабилизиращ фактор, за да накара Пекин да помисли, че може да окупира острова и да му се размине?

Остроф бавно кимна, докато асимилираше въпроса. Сведе очи към скута и ръцете си. Безименният й пръст никога не бе удостояван с венчален пръстен.

— Според мен това е реална възможност — проговори накрая тя.

Тримбъл рязко вдигна поглед.

— Правилно ли ви чух?

Остроф хладно го изгледа.

— Вие и аз имаме различия в мненията, Джим. Но този път навярно сте стигнали до същото заключение.

— Ако става въпрос…

— Следователно бихте ли препоръчали да приведем в действие плана „Огърлица“ като предпазна мярка? — запита президентът.

— Не, не бих — твърдо отговори Остроф.

— Но току-що казахте…

Остроф вдигна ръка.

— Ако ми разрешите да обясня… Една седмица ни дели от изборите. Допускам, че Лин ще има добра възможност да спечели място в парламента. Но ако стартираме „Огърлицата“ и се разчуе, Лин ще има още един аргумент в полза на присъединяването на Тайван. И повод да се бори.

Остроф насочи цялото си внимание към Клодия Балънтайн.

— Госпожо президент, категоричното ми мнение е, че не трябва да задействаме „Огърлицата“, преди да приключат изборите. Ако я въведем в изпълнение по-рано, ще предизвикаме политическа катастрофа.

Тримбъл се отпусна на стола си, докато наблюдаваше как Клодия Балънтайн претегля разсъжденията на Остроф.

Изглежда, че ще загубя, каза си наум той. Първо Френч ме изложи, сега и Остроф.

— Джим, ти как смяташ? — попита президентът.

Той положи всички усилия да придобие хладното спокойствие на Остроф, но думите му прозвучаха упорито и сприхаво.

— Госпожо президент, Пекин не действа според очакванията. Да отстрани Ми Зеню и да оттегли флотата си — това е напълно нехарактерно.

— Но нали точно това искахме? — прекъсна го президентът.

— Да, да, така е — започна да заеква Тримбъл. — Може да е било съвпадение. Не зная. Искам да кажа, че не можем да допуснем Пекин дори и да помисли, че би било възможно да прекоси протока и да завземе Тайван.

Клодия Балънтайн го изгледа съчувствено. Изведнъж той престана да бъде съветникът, на когото се уповаваше. Превръщаше се в уморен, покосен от скръб човек.

— Никой няма да окупира Тайван — каза тя. — Сюзан има право. Има множество доводи против „Огърлицата“. Засега замразявам плана и ще видим каква е обстановката след изборите. Ако изберат Лин и започнат разгорещени дебати…

Сюзан Остроф се засмя вътрешно на поражението на Тримбъл. Знаеше, че той винаги мисли, че тя омеква, стане ли дума за Китай. Беше се постарала да не му дава преки доказателства за подобни твърдения. Никой, най-малко Клодия Балънтайн, можеше някога да твърди, че позициите и препоръките на доктор Остроф не са уравновесени и прагматични.

Съществуваше параван, наглед без никакви пукнатини, прикриващ истинския живот на Сюзан Остроф, недопускащ чужди погледи към болката, загубата и страданието сред безрадостния й живот.

Преди десетилетие в продължение на осем невероятни седмици Сюзан Остроф бе страстно влюбена. Обектът на чувствата й беше един изключителен мъж, който не само й подхождаше по интелект, но извади на бял свят чувствеността, на която тя не подозираше, че е способна. Беше си взела отпуска от „Бъркли“ и обикаляше из Азия. Той беше въодушевен от работата си журналист, чиито статии вдъхновяваха местното население и предизвикваха гняв у тайванското правителство.

През онези безценни седмици Сюзан Остроф си възвърна свободолюбивия дух, който отдавна бе загубила надежда, че притежава. Тя и Питър Лин сякаш бяха едно цяло, водеха разговори до късно през нощта, открадваха по някой час денем, за да подарят и наслада на телата си. Той отвори очите и съзнанието й за единен, обединен Китай и всичко, което бе мислила или бе научена да вярва, остана на заден план. Осъзнаваше необходимостта държавата да възвърне целостта си, копнееше за нея.

После една нощ, докато бяха в леглото, вратата на апартамента беше разбита. Тайванските тайни служби нахлуха, сграбчиха Лин, а нея биха до безсъзнание. Два дни тя премина през всички кръгове на ада, без да знае дали е жив, или мъртъв. После един от последователите му дойде при нея с новината, че са намерили Лин. Израненото му и кървящо тяло било изхвърлено от движеща се кола пред стъпалата на сградата, в която работеше.

Остроф не се отдели от него, докато той не оздравя. Всеки път, когато докосваше някоя рана или сменяше превръзките, които сякаш го пазеха да не се разпадне, чувстваше как гневът й се задълбочава и набира мощ. Болките на любимия мъж я доведоха до просветление, тя разбра справедливостта на неговата кауза, явната правота на възгледите му. Китай трябваше да бъде единен. Тайван бе политическа грешка, извършена от отдавна мъртви политици и победени военни диктатори. Мястото й бе до рамото на мъжа, който щеше да поправи тази грешка.

Но Лин не й позволи да остане.

— Тук е прекалено опасно за теб — промълви той с уста, пълна с изпотрошени зъби. Носът и скулите му изискваха хирургическа намеса и Остроф с мъка го гледаше. — Отново ще дойдат да ме арестуват, а ще приберат и теб, ако те видят тук. Щом го сторят, ще им стане ясно, че могат да те използват, за да ме сломят. Един мъж е най-уязвим, когато заплашат жената, която обича.

Тя дълго се мъчи да го убеди да остане, използва всички средства — от студени, разумни доводи до сълзи. Но Лин не отстъпи. Накрая именно той й събра багажа, защото тя не можеше да намери сили.

— Не бива нито да ми се обаждаш, нито да ми пишеш — заяви й той на летището, докато тя чакаше да се качи на самолета за Сан Франциско. — Да не може никой да направи връзка между нас. — После й обясни какво трябва да направи и защо, и й даде едно име: Додж Френч.

Сюзан Остроф помнеше този ден отпреди десет години, сякаш бе вчера. Всеки професионален ход, който предприемаше, от напускането на „Бъркли“ до постъпването й в Държавния департамент, денонощният труд, за да стане несъмнен специалист по въпросите на Китай — всичко бе, с цел да помогне да се осъществят идеите, които споделяха с Лин. Колкото по-високо се изкачваше в административния апарат на Вашингтон, толкова по-близко се чувстваше до любимия си.

Избирането на Клодия Балънтайн бе неочакван късмет. Остроф използва познанството си с нея, за да напредне още повече. Сега, с нарастването на значението на Китай за американската стратегия, тя бе станала експертът, на когото Клодия Балънтайн се доверяваше безусловно.

През всички тези години никой не бе разкрил далечната връзка между Сюзан и Лин.

Много скоро Остроф щеше да получи удовлетворение за всички прекарани самотни години. Докато бързо се отдалечаваше от Белия дом, тя чувстваше с абсолютна сигурност, че бдението й почти е приключило. Скоро с Лин щяха да бъдат заедно.

 

 

Слоун Райдър никога не бе ходила в морга. Изненада се, че не й прилоша, първата й реакция не бе отвращение, а страхопочитание. Безпощадните светлини и оборудването от неръждаема стомана придаваха на смъртта ослепителна чистота.

Уип Али стоеше до една от масите за аутопсии, тихо разговаряйки с патоанатома. Изведнъж двукрилата врата рязко се отвори, една асистентка забързано влезе и подаде на детектива компютърна разпечатка.

Слоун видя, че Али чете, както тя предположи, резултатите от аутопсията на Мартин Гарет.

— Сигурен ли сте в това? — попита той патоанатома, посочвайки един ред от напечатаното. Патоанатомът се наричаше Грант Лейн. С Али бяха изминали дълъг път заедно.

— Наистина е странно — промърмори Лейн. — Нека да проверя още веднъж в лабораторията. — Той се приближи до телефона, като се почесваше зад ухото.

— Какво има? — обърна се Слоун към Али.

Той й показа справката, пълна с научни термини.

— Кетамин. Знаеш ли какво е това?

Слоун поклати глава.

— Хормонален медикамент. Често се среща по нашите места. Ветеринарите го използват при конете.

— И е открит в кръвта на Гарет? Може ли да се прилага при хора?

— Използват го само най-безнадеждните наркомани. Към него може да посегне човек, който иска много да навреди на някого. Кетаминът предизвиква халюцинации. Причинява също спазми на кръвоносните съдове и загуба на паметта.

За миг в съзнанието на Слоун се върна образът на Гарет с окървавената уста, необяснимите му опити да се самоунищожи и непонятното му поведение.

— Провери ли медицинския му картон? — запита тя. — Може ли действията му да се обяснят с нещо друго?

— Възможно е, но неговият случай не е такъв.

Слоун знаеше, че Али е прочел медицинските сведения за Гарет. Като се изключи незначителният обрив, причиняван от сезонна алергия, Гарет не пушеше, пиеше умерено и бе в прекрасно здраве.

— Искаш да кажеш, че някой му е дал този… кетамин.

— Така изглежда.

— Но хората, с които беше там, му бяха приятели. Възможно ли е да е бил в храната, която е ял? — Тя спря за момент. — Не, храната беше сложена на масата. Не видях Гарет да си взима каквото и да е. Но той наистина пи нещо.

— Нали? И аз го видях.

Слоун си припомни вестникарските заглавия и водещите новини по телевизията: епидемия от салмонела, предизвикана от развалено телешко в хамбургери, сервирани по време на тържество; деца, разболели се, след като яли вносни ягоди, обработвани с пестициди; перилен препарат, съдържащ отрова, иззет от щандовете на магазините.

— Нещо в безалкохолното на Гарет — възкликна Уип. — Вчера, докато лекарите те преглеждаха, Пако и аз преровихме кофата за смет до масата за пикник. Взехме всичко. Жените можеха да си спомнят какво са приготвили и донесли, чак до рибената салата. Предадохме съдържанието на кофата в лабораторията на ФБР. Оказа се, че в храната няма нищо. В консервите и бутилките също. Но не и в пластмасовата чаша, от която пи Гарет.

Той се обърна към Лейн, който още размишляваше над сведението.

— Сигурно ще искаш да обмислиш подробностите няколко дни — меко му заговори той.

Патоанатомът се сепна.

— Уип, знаеш, че съм длъжен да дам на близките достоверна информация…

— Още не сме получили цялостния доклад. Само спомени, че си намерил кетамин в колата му, и ще предизвикаме истинска национална — не, какво говоря — паника в международен мащаб. Всеки, който е пил кока-кола през последните двадесет и четири часа, ще хукне към спешното отделение. Хората ще изливат напитката в канала. Да не забравяме, че този човек беше главен помощник на съветника по националната сигурност. Сигурен ли си, че искаш да направиш изявление и да се подпишеш под него, с което да разгневиш Белия дом?

Целият професионален живот на Лейн бе преминал във Вашингтон и той беше наясно какво става в града.

— Мога да съобщя на съпругата му, че още нямаме окончателни резултати. Но ако вдигне шум…

— Това надали ще стане в скоро време — прекъсна го Али.

Единствения път, когато лекарите не бяха дали на Пати Гарет успокоително, тя бе започнала да плаче и пищи за съпруга си и да къса чаршафите. Сега я държаха упоена, докато някаква нейна леля пристигне от Лос Анджелис.

— А медиите? — сети се Лейн. — Вече душат наоколо. Някакъв тип в парка заснел с камера как Гарет полудява. Телевизиите пускат записа в началото на всички новини. — Той направи физиономия. — Много естетично, нямам думи.

— „Нямаме окончателни резултати.“ Само това ще казваш.

Лейн обмисли идеята за момент.

— Каквото и да предприемаш, гледай да стане, преди госпожа Гарет да е дошла и да е започнала да задава въпроси — каза накрая той. — Най-добре ще бъде така.

Потупвайки Али по рамото с неговото копие от разпечатката, Лейн излезе от помещението.

Али се обърна към Слоун.

— Искам да говоря с Лий Портър.

— Защо?

— В чашата, от която Гарет пи, имаше отрова — напомни й Али. — Но не и в шишето. Което означава, че някой преднамерено го е отровил.

— Но ние го наблюдавахме, откакто пристигна в парка. Не видях никой дори да го доближава.

Тя замълча, после бавно продължи:

— О, Боже! Един мъж се приближи до масата за пикник. Попита ли жените за него?

— Спомниха си за някакъв възрастен човек, който ги попитал как да стигне до някъде. Казват, че бил французин.

Слоун затвори очи и си представи жените, скупчени около масата. Една от тях гледа към… Накъде гледа? В главата й нямаше образи, само цветове. Жълто-кафяво сако, тъмнокафяви панталони. Един мъж се отдалечава по пътеката, която води към Мемориала на Джеферсън. Но не може да види лицето му.

Гласът на Уип Али я стресна.

— Слоун, какво има?

— Възрастен мъж, който ги пита как да стигне до някъде. Помня, че го видях с периферното си зрение, стори ми се, че има нещо нередно. Не мога да го обясня! Не мога да си го представя.

— Може да се е промъкнал покрай нас. Нищо чудно да е наблюдавал разигралата се сцена — пикника, бейзбола, Гарет отива да гледа играта и оставя чашата си на масата. Но той знае как да постъпи, внимателен е, очарова ги с акцента си, отвлича вниманието им достатъчно дълго, за да пусне наркотика в питието.

— Убит е помощникът на съветника по националната сигурност и ние сме гледали — промълви Слоун, категорично отказвайки да повярва.

— Ето затова искам да поговоря с Портър. Довчера този случай беше ваш. Сега е и мой.

 

 

Комплексът на Университетския медицински център „Джордж Вашингтон“ започва от Пенсилвания Авеню и стига до Двадесет и втора улица. Заради близостта му до площад „Вашингтон“ и самия университет уличното движение покрай него е доста натоварено, преминават много пешеходци. Дори Слоун и Али да знаеха как изглежда Ловкия, нямаше да го забележат как стои под арката на Пенсилвания Авеню близо до паркирана линейка. С черните си панталони и синьо шушляково яке с оранжева емблема, откраднато от университетската закусвалня, приличаше на парамедик на повикване.

Отдалечен на стотина метра, Ловкия видя как кетаминът проникна в организма на Гарет, превръщайки го в обезумяла марионетка. После жената от Ню Йорк, Слоун Райдър, и мъжът, който очевидно беше с нея, се втурнаха след отровения. Накрая третият, много едър мъж се включи в гонитбата от противоположния край на парка.

Присъствието на третия потвърждаваше, че се е извършвало наблюдение. И тримата бяха в цивилно облекло, което показваше, че следят някого или провеждат контраразузнавателна операция. Но каква беше ролята на Слоун Райдър? Довчера приличаше на наивница, която обикаля от едно учреждение в друго по мрачните нюйоркски улици.

Два часа по-късно Ловкия се върна в месарницата, където се бе срещнал с Мей Линг. Филмовата ролка, подходящо опакована и скрита в тялото на една прясно заклана патица, бе доставена в китайското посолство.

На следващата сутрин Ловкия закуси в хотел „Ана“ на Двадесет и четвърта улица, където намери малък плик, пъхнат в сутрешния му вестник. Проучи фотографиите, усамотен в една кабина на мъжката тоалетна, запомни лицата и подробностите, скъса снимките и ги пусна в тоалетната чиния. Сега знаеше всичко, което му беше нужно за Слоун Райдър, Уип Али и партньора му.

Ловкия изчака Райдър и Али да се смесят с другите минувачи, преди да тръгне след тях. Искаше сам да види къде живее тя.

 

 

Портър остави доклада от аутопсията върху кожената си папка и погледна към Слоун, Али и Сантана.

— Искате ли да се включите в разследването? — попита той Али.

— Това е убийство — отговори детективът. — Технически погледнато, случаят е вече мой.

От информацията, която Портър имаше за Али, знаеше, че е всеотдаен в работата си и упорит. Нямаше да се откаже, но бе готов да действа в екип. Портър реши да опита по този път.

— Отдел убийства не може да се заеме със случая. Прекалено е деликатно. Ако участвате, ще бъдете част от моя екип.

Али повдигна вежди.

— Добре. Пако също идва.

Портър хвърли поглед към Сантана, който се усмихна, разкривайки идеално белите си зъби.

Шефът на МГ-11 се обади на началника на полицейското управление, заговори бързо, после подаде слушалката на Али. Разговорът продължи всичко на всичко петнадесет секунди.

Али се обърна към Сантана:

— Шефът каза, че ще работим самостоятелно по специална задача.

— Сигурен съм, че няма да му липсваме — промърмори Сантана.

— Слоун — започна Портър. — Разкажи им всичко от самото начало.

Слоун говори в продължение на половин час. Когато свърши, Али се обърна към Портър:

— Каква е позицията на Белия дом по въпроса?

— Президентът изразява силната си загриженост — отговори ръководителят на МГ-11. — Националният съветник по сигурността го приема много тежко. Иска подробности.

— И?

— Когато приключим, ще му ги дам.

— Ами съпругата на Гарет, приятелите му?

— Аутопсията ще покаже, че е страдал от мозъчен тумор, за който не са знаели.

Портър вдигна ръка, преди Слоун да запротестира.

— Нямаме избор — продължи той. — Ако разкрием използвания кетамин, или ще набедим невинна многонационална компания като потенциална заплаха за потребителите, или медиите ще поставят убийството на висш държавен служител на първа страница и няма да го свалят цяла вечност. И в двата случая това ще хвърли светлина върху разследването ни, което не можем да си позволим. Не обичам да лъжа никого, най-малко близките на убития, но при сегашните обстоятелства няма друга алтернатива.

— Кои ще бъдат посветените? — запита Али.

— Президентът, Тримбъл, ние четиримата, Джон Кемени и Сара Пауел.

— Ами ФБР? Няма ли да проявят любопитство?

— Нищо не са чули по случая, няма и да чуят. Слоун, съгласна ли си с тази схема?

— Мартин Гарет умря, защото го разследвах — промълви тя. — Някой е разбрал. Почувствал се е застрашен и го е убил. Искам да разбера кой е той.

В стаята настъпи гробна тишина.

— Не можеш да бъдеш сигурна, че е свързано с теб — проговори Али накрая. — Гарет изглеждаше най-обикновен човек, но работеше в националната сигурност. Може да има факти в тайното му досие, за които не знаем нищо.

Портър поклати глава.

— Цялото сме го проучили.

— Тогава навярно Слоун е права — заключи Али. — Но все пак не мисля, че убиецът е същият човек, който се е уплашил, че разследват Гарет.

— Защо? — беше въпросът на Портър.

— Защото убийството беше сложно замислено — избоботи Сантана, накланяйки се напред на стола си. — Убиецът е знаел къде ходи Гарет, познавал е навиците му. Било му е известно, че ще бъде в парка през онази сутрин и че наоколо ще има много хора. Това изисква търпение, планиране и опит.

— Какъв човек може да притежава подобни качества? — настойчиво попита Слоун.

— Онзи, когото видях да действа в Латинска Америка — едва чуто отвърна Сантана. — Професионален убиец. Само професионалист може да разбере как да стигне до Гарет при определени обстоятелства. Как да се приближи до него, да го ликвидира и да напусне местопрестъплението, без да го заподозрат. Дори без да го забележат. Предвид ситуацията, изборът на кетамина бе идеален.

В съзнанието си Слоун видя как мъжът с жълто-кафявото сако се отдалечава.

— Трябва отново да разпитаме приятелките на Пати Гарет за французина, с когото са говорили — предложи Али.

— Заеми се с това — посъветва го Портър. — Но много внимателно. Няма нужда да събуждаме подозрението им.

— Можем да направим нещо по-добро — добави Слоун. — Говоря за видеозаписа, заснет от туриста. Когато телевизиите купуват такъв материал, те правят копия. Оригиналът се връща на продавача, с убеждението, че няма да го продаде другаде. Ако открием хората, които са го заснели, и изгледаме целия филм, а не само откъса, който дават по телевизията, може да научим нещо за тайнствения французин.

Али кимна.

— Идеята ти ми харесва.

— Което ни отвежда до един човек, с когото Гарет е бил близък — продължи Портър. — Сюзан Остроф. С нейна помощ е взел заема от банката. Време е да я попитаме защо.

— Просто ей така? — учуди се Слоун.

— Не можем да си позволим да чакаме — обясни Али. — Всеки близък с Гарет го познава добре. Това се отнася и за връзката му с Остроф. Ако ни съобщи нещо важно, можем да я включим в програмата за защита на свидетелите, докато приключим разследването.

— Говорете с нея — завърши Портър.

Когато всички станаха да си вървят, Али каза:

— Има нещо, което не обсъдихме. Ако убиецът е знаел, че наблюдаваме Гарет под лупа, знае и кой го е поставил там.

Той погледна Слоун.

— Видях сградата, където живееш. Не е много сигурна. Зная по-добро място.