Филип Шелби
№1818 (13)

12

Първия път, когато Слоун Райдър срещна Уип Али, последният беше облечен с украсен с волани червен пеньоар с африкански шарки и имаше тюрбан на главата в същия стил. Според Слоун дрехата беше твърде оригинална, дори екстравагантна. Но можеше да се иска повече от червилото и грима на Али.

Беше чудесен ден за бягане, дори и в леки дрехи, тъй като игривият бриз охлаждаше потните им тела. Уип Али, партньорът му Пако Сантана и още четиристотин мъже бяха излезли, облечени в червено, от скромни ризи с дълги ръкави и бели яки и ръкавели, до бюстиета, прозрачни наметки и оскъдно бельо. Започнаха пробега си край малкото езеро пред Капитолия, поеха по Мадисън Драйв до Пета улица, заобиколиха паметника, след което се понесоха успоредно с голямото Огледално езеро през Мемориала на Линкълн и поеха нагоре, покрай Федералния резерв и Седемнадесета улица по посока на Белия дом. Бяха решили да завият наляво по Пенсилвания Авеню и да се отправят към Джорджтаун, където баровете тъкмо щяха да отварят.

Али зави покрай галерията „Ренуик“^[1] и помаха с ръка на туристите, които изумени гледаха как четиристотинте мъже, издокарани с кошмарни одежди, припкат покрай най-могъщата институция в света. Местните се наредиха от двете страни на тротоара и нададоха одобрителни възклицания. В очите на по-голямата част от нацията столицата бе официална и превзета. „Хрътките от евтините кръчми“, както самите бегачи се наричаха, развеселиха множеството.

Али бягаше по „Пенсилвания“, предвкусвайки първата глътка бира, когато забеляза отпусната, дребна фигура сред тълпата. Без да нарушава ритъма си, промени посоката и тръгна към тротоара, за да я зърне по-отблизо.

Лицето принадлежеше на взломаджия, който проследяваше жертвите си с кола и наричаше себе си Тип. Али го бе арестувал на два пъти и побесня, като разбра, че престъпникът е бил освободен предсрочно от затвора.

Тип обичаше да се шляе из големите търговски центрове и да дебне сами жени, които излизат от магазините. Предпочиташе дамите над шестдесет, натоварени с пакети и кутии, които са постоянно нащрек да видят кой се спотайва на паркинга, но забравят да погледнат в огледалото за обратно виждане, след като веднъж подкарат към къщи. Тип ги следваше до дома им с хубава нова кола, задигната предната нощ, която не биеше на очи в предградията. Наблюдаваше как жертвата му спира на алеята пред къщи, изчакваше ръцете на жената отново да бъдат заети с покупки, изскачаше, зашеметяваше я, обираше парите и бижутата й и избягваше.

До вчера единственото, което искаше Тип, бе да открадне още една кола и да нападне още една жена, този път в Бетесда. Докато се носеше по улицата, наслаждавайки се на времето и похапвайки сладолед на клечка, надали подозираше, че последната му жертва е починала от масиран инфаркт в резултат от нападението му и това бе станало новина номер едно в отдел „Убийства“ на полицията във Вашингтон. Али се канеше да се втурне към престъпника и да го обезвреди, преди Тип да се усети какво го чака. Ако извадеше пистолета си, веднага щеше да предизвика хаос.

— О, каква страхотна шапка!

Али хвърли поглед към жената, която извика комплимента, и видя, че пронизителният й глас е привлякъл вниманието на Тип.

Тип бе в добро настроение, гледаше парада, всички тия пичове с развети одеяния, потящи се като прасета. Предположи, че е някакъв празник на хомосексуалистите.

Чу вика на жената и забеляза човек с ужасно грозно боне, който се отдели от бягащите. За миг му се стори, че оня ще се блъсне в него. После видя очите му. Тип имаше двадесетгодишен опит като обирджия. Можеше да разпознае ченге сред тълпата на мач на „Червенокожите“. Устременият към него нямаше вид на човек, който се шегува, независимо от червената си роба.

Пъхайки ръка под якето си, Тип измъкна малък пистолет. Сред тълпата избухнаха писъци. Видя, че ченгето бърка под дрехата си, опитвайки се да напипа оръжието си, и го чу да му вика да спре.

Тип се запромъква през навалицата, целейки се във всеки, който не се отдръпваше начаса. Пред себе си видя малка уличка. Ще се вмъкне там и нека ченгето го преследва и прескача огради, облечено с тая премяна.

Уип Али потрепна от паниката и объркването, което Тип оставяше след себе си. Видя проблясъка на метал и се досети, че престъпникът има оръжие. Али заби рамо между скупчените около него хора и видя, че туристите отстъпват назад или падат на колене. Тип почти се бе измъкнал от мелето, когато нещо се случи.

Престъпникът се затича към уличка между две сгради, когато Али видя една млада жена с къси панталони и яке да му пресича пътя. Тип замахна с пистолета и тя бързо приклекна. После устойчиво застана на десния си крак и пръстите на двете си ръце. Леко се завъртя, замахна с левия си крак, улучи Тип и той се просна на земята. Пистолетът изхвръкна от ръката му, Али скочи върху него, сграбчвайки в юмрук мазната му коса, и заби коляното си в тила на престъпника.

— Знаеш ли откога търся тази рокля? — попита той. — Сега изглежда сякаш кучето ми е спало върху нея.

— Али — простена Тип. — Ти ли си? Ще ми счупиш врата.

— Така ли? Добре.

Али разхлаби хватката си и го бутна напред. Челото на Тип се блъсна в тротоара с такава сила, че очите му щяха да изхвръкнат.

След като му постави белезниците, Али извади мобилния си телефон. Докато се обаждаше в управлението, очите му потърсиха младата жена с дълги, стегнати крака в сини шорти, кестенява коса, изрусяла от слънцето, придържана от ластична лента. Зелените й очи бяха още широко отворени под влияние на шока, но като изключим това, изглеждаше добре.

След като приключи разговора си, той затършува из дебрите на фустата и извади полицейската си значка.

— Детектив Уип Али, отдел „Убийства“, Вашингтон. Много пъргаво го сритахте.

Ръката, която тя му подаде, беше хладна.

— Слоун Райдър. Той защо бягаше?

Преди Али да отговори, върху тях падна сянка. Слоун вдигна очи и видя огромен латиноамериканец със свирепи мустаци а ла Сапата^[2] и златна обица на лявото ухо.

— Партньорът ми Пако Сантана — обясни Али.

Слоун кимна. Гигантът бе облечен с червена официална рокля, перли и дълги ръкавици. Слоун реши, че сигурно носи огромен размер и се зачуди откъде е намерил дрехата. Премълчаният въпрос навярно се бе изписал на лицето й, защото едрият мъж погледна надолу към нея като дружелюбен мечок, вторачен в примамлива кошница за пикник.

— Майка ми умее да шие — тържествено съобщи той. — Между другото, видях как го повалихте. Добър удар. — Той се обърна към Али. — Това Тип ли е?

— Същият. Искаш ли да му прочетеш правата?

Две патрулни коли със святкащи предупредителни светлини спряха наблизо. Полицаите отстраниха насъбралата се тълпа и зяпнаха, щом видяха Али и Сантана.

— Какво? — прогърмя гласът на Сантана. — Да не си моден критик?

С рязко движение свали русата си перука и се почеса по идеално голото, лъскаво теме. Запали една огромна пура и изрецитира на Тип предупреждението в съответствие със закона Миранда^[3].

— Тренирате бягане, нали? — запита Али Слоун.

Тя съсредоточи вниманието си върху него.

— Да — отговори, питайки се какво ще последва.

— Остава да завърша последната част от пробега. Такива са правилата на отбора. Краят е в Джорджтаун. Искате ли да побягате с нас?

Слоун погледна към Сантана, който вкарваше крадеца в един крузър.

— Искате да ми зададете някакви въпроси ли?

— Определено. На чаша леденостудена бира в „При Пол“.

— Ще дойда при вас, само да прибера тая отрепка — обади се Сантана.

— Какво решавате? — попита я Али.

— Да потичаме.

Изминаха по-малко от тридесет минути, отминаха улица М, където трябваше да намалят темпото заради излезлите на пазар в събота граждани и туристи. Слоун беше доволна, че детективът не се опита да поведе разговор по пътя и се съсредоточи върху ритъма на крачките си. Бягайки редом с него, тя го погледна крадешком. Краката му, които се подаваха изпод роклята, бяха стройни и мускулести. Имаше остри черти, умни очи и гъста черна коса, която се виеше изпод тюрбана му. Според нея наближаваше четиридесетте, но трудно можеше да отгатне дали бръчките по лицето му са от годините, или в резултат от работата му.

Али предизвика взрив от овации, когато стигна до входа на „При Пол“. Барът се изпълни с облечени в червено бегачи, жадно пиещи халби с бира. Независимо от блъсканицата, намериха два свободни стола в края на бара. Али свали тюрбана, избърса си челото и вдигна два пръста към бармана.

Веднага се появиха две бутилки „Бекс“.

— За близките срещи — усмихна се той, подавайки едната на Слоун. — Ударът, който нанесохте, говори за добра подготовка.

Слоун отпи дълга глътка и задържа леденостудената бира до страната си.

— Когато живеех в Ери, ходех на курс по самоотбрана, воден от един бивш израелски военен. Не учехме нищо паранормално или свръхестествено, единствено да удряме и да избягваме удари.

— Харесва ми — бе коментарът на Али. — От Ери ли сте?

Надвиквайки „Ролинг Стоунс“, които гърмяха от уредбата, Слоун му разказа накратко за живота си: как е напуснала Ню Йорк, за работата си в Сметната палата, която щеше да започне от понеделник, и за желанието си през тази седмица да добие впечатление от Вашингтон.

— Може ли да попитам в кой отдел ще работите?

Слоун се поколеба. Портър не й беше споменавал, че не може да разгласява къде ще работи и в кой точно бранш. Идеята беше работата й да прозвучи като нещо толкова скучно, че хората да не питат за подробности.

— В един малък отдел — отговори му Слоун. — Нарича се МГ-11.

— МГ-11 — повтори Али. За миг очите му блеснаха, сякаш знаеше за какво става дума, после блясъкът изчезна.

— Разкажете ми за пробега — бързо заговори Слоун. — Какъв е той?

— Съвсем уместно се нарича „Бягането на червените фусти“ — започна да обяснява Али. — Група англичани са сложили началото през тридесетте, считайки, че Вашингтон е прекалено скучен. Така създали клуба на „Хрътките от евтините кръчми“, не питайте как им е хрумнало името, нагиздили се с червени рокли и хукнали по улиците. Представете си ги. Идеята ме привлече. Сега имаме около четиристотин членове, всички с почтена работа, които веднъж годишно се обличат като проститутки и бягат. В понеделник всичко отново ще е нормално.

— Значи е клуб по бягане.

Той направи знак към бара, където бармани и сервитьори едва смогваха с поръчките.

— Всъщност повече прилича на клуб по пиене, който има проблем с бягането. На това се дължи холестеролът ни.

Али се облегна по-близо до Слоун, докато Пако Сантана си пробиваше път през навалицата.

— Лично аз смятам, че някои от нас приемат идеята прекалено сериозно. Да караш майка си да шие, като спокойно можеш да си избереш нещо от вехтошарите.

— Това го чух — прогърмя гласът на Сантана. Той се настани до Слоун, предизвиквайки земетресение на бара. — Говори за тоалета ми, нали? Според вас нередно ли е да се спазва обичаят?

— Не — побърза да отговори Слоун. — Категорично не.

— Ама си отишъл да се преоблечеш — подкачи го Али. — Не щя да се покажеш така тук.

— Смених си дрехите, защото ми стягаха — надуто отвърна Сантана. — Пък и не е твоя работа. — Замълча, за да си поръча двулитрова халба светла бира, преди да продължи: — Като говорим за работа, ще ви притесня ли, госпожице, ако изясним някои подробности?

— Естествено, че не.

Сантана извади миниатюрен бележник и тънък златен молив.

— Преди да започнеш — прекъсна го Али, — къде закара Тип?

Сантана му отвърна с усмивка на млад крокодил.

— В управлението. Точно в този момент разказва на братята Богет за обирите си и всичко, което сметне, че ще ни заинтересува.

— Комисията по углавни престъпления ще му предяви обвинение в убийство — поясни Али на Слоун, след което отново се обърна към Сантана. — Кажи, нали няма да му предложат сделка?

Сантана доби оскърбен вид.

— Разбира се, че не. — Наплюнчи пръста си и отгърна чиста страница в тефтерчето. — Името ви, моля — очарователно се обърна той към Слоун.

— Докато свършите с това, отивам да се преоблека — прекъсна ги Али. Той се пресегна към спортния сак, който Сантана бе донесъл със себе си, и се запромъква през блъсканицата по посока на тоалетната.

Слоун даде на Сантана адреса на мебелирания служебен апартамент, който бе наела до края на месеца, телефонния си номер там и в работата и името на Лий Портър за справка. Сантана престана да пише.

— Това е МГ-11? — тихо попита той.

Слоун почувства, че той я гледа по различен начин, с предпазливост, примесена с уважение.

— Познато ли ви е?

Гласът на Сантана спадна с една октава.

— Вашингтон е малък град, особено когато става въпрос за спазването на закона и реда. Ченгета, федерални и призраци се препъват един в друг. Уип и аз бяхме в управлението за криминални разследвания на армията, в контрашпионажа. От време на време се сблъсквахме с някои от вашите.

Али се върна, облечен с джинси, маратонки и меко, жълто-кафяво кожено яке върху лека памучна риза.

— Чакай малко — промълви тя. Потопи ъгълчето на една салфетка в чаша вода и избърса петно от червило, което Али не бе забелязал. На тази светлина не можеше да прецени дали Али се изчерви.

— Записа ли каквото ти трябваше? — обърна се Али към Сантана, който потупа малкия бележник.

После заговори на Слоун:

— Госпожице Райдър, за мен беше удоволствие. Много ми се иска да остана, но вече закъснявам за смяната си. В случай че имам още въпроси…

— Пако е записал номера ми в тефтерчето си.

Али поруменя.

— Номера ви. Ясно.

Слоун го изгледа многозначително.

— Което означава, че нищо не ви извинява, ако не ми се обадите.