Филип Шелби
№1818 (33)

32

Докато Слоун Райдър се мяташе в неспокоен сън в апартамента за гости на Белия дом, дигитално шифрованата сателитна връзка между Тайпе и Вашингтон се задейства.

Още преди Клодия Балънтайн и тайванският министър-председател да приключат разговора си, бойни кораби от тайванската военна флота бяха вдигнали котва, за да заемат позиции в териториалните води на страната.

Под предлог, че се извършват „съвместни военни маневри“, към тях се присъединиха самолети на тайванските военновъздушни сили. „Ф-16“ и „Ф-18“ с пълно въоръжение напуснаха укрепените си бази, за да охраняват небето. Въздушни танкери ги зареждаха с гориво и те кацаха само за да се сменят пилотите.

В същото време американската подводница „Вирджиния“, носеща и ракети „Круз“, излезе на повърхността за достатъчно дълго време, за да могат китайските сателити да я забележат. Това беше ясен сигнал за Пекин, че американците не блъфират за присъствието си в протока.

Междувременно американските спътници и разузнавателните самолети „СР—71“ прелитаха над китайското крайбрежие, следейки за раздвижване на военни части.

Под прикритието на нощта във Вашингтон продължаваха приготовления от най-различен характер.

Холанд Тайло и Холис Фремонт се върнаха от управлението на щатските патрули и докладваха, че нито Ловкия, нито колата на Уотърстоун са открити. Президентът реши да увеличи натиска.

Тъй като щатските патрули вече бяха получили описанието на Ловкия, тя се обади в управлението на ФБР и на началника на полицията във Вашингтон. По възможност, посъветва ги тя, покушението върху живота на Додж Френч да се свърже със смъртта на генерал Сам Мърчисън и да се намекне, че това е дело на същия убиец или убийци, платени от Саддам Хюсеин. Тъй като при толкова много хора, участващи в преследването, вече нямаше как да избегнат изтичане на информация, медиите поне щяха да свържат новината за Френч със съществуващата версия. Дори иракчаните да отрекат репортажите по новините, кой ще им повярва, каза си президентът.

Докато Фремонт чакаше новини за Ловкия, Тайло засилваше мерките за сигурността на президента. Всички наблюдателни устройства — звукови, визуални, електронните и инфрачервени сензори, пръснати из района на Белия дом, бяха проверени по два пъти. Хора от групите за бързо реагиране към Секретните служби, въоръжени с автомати, бяха разположени на покрива. Трима агенти наблюдаваха дигиталното устройство за локализиране, което следеше движенията на президента както вътре, така и вън от Белия дом. Програмата на Клодия Балънтайн за Деня на благодарността бе преразгледана. Сто и тридесет деца заедно с родителите си щяха да пристигнат по-късно днес. Тайло нареди цялата информация за придружаващите възрастни още веднъж да се пресее през компютъра. Трябваше да й докладват дори и за най-незначителните подробности.

В три часа сутринта президентът най-накрая се качи да поспи. Час по-късно Тайло, която проверяваше досиетата на родителите, направи същото.

 

 

Преследването продължаваше. Навсякъде около себе си Ловкия забелязваше засилено полицейско присъствие. Новините изобилстваха със спекулации за предполагаема връзка между инцидента с Додж Френч и убийството на военния съветник на президента. Което означаваше, че са мобилизирани ФБР и други федерални служби. Дори охраната на хотела беше подсилена, служителите и цивилните пазачи внимателно се вглеждаха в лицата на хората във фоайето и в другите общи помещения.

Ловкия спа в хола на двустайния апартамент на Чо в жилищната част на китайското посолство. Сега гледаше през прозореца към другата страна на парка. Започваше прекрасен ден на сиромашкото лято.

Влезе в банята, разположена между двете стаи, и критично огледа мъжа, когото видя в огледалото. Изпъкналото шкембе, атрибут, с който правеха актрисите да изглеждат бременни, създаваше илюзията, че е по-нисък и безформен. Торбестите панталони и вълненото сако с излъскани кръпки на лактите идеално подхождаха на сивата брада, добре поддържаните мустаци, смешните рогови очила и лулата. Отделните елементи създаваха общ ефект за небрежен преподавател.

Връщайки се в хола, провери съдържанието на един протрит портфейл, в който имаше шофьорска книжка с калифорнийска регистрация, служебна карта за университета в Лос Анджелис, употребяван билет от „Американ Еърлайнз“ до същия град, карта за социална осигуровка и кредитни карти, всички на името на Джоузеф Пуларски. Ако бъдеше спрян, Джоузеф Пуларски щеше да издържи повече от повърхностна проверка.

— Виждам, че сте готов.

Ловкия се обърна към севернокорейката.

— Да.

— Може да ви завиди и хамелеон.

Той се усмихна.

— Как е момчето?

— Както може да се очаква. Действието на успокоителното, което му дадох снощи, преминава. — Тя погледна часовника. — До церемонията има два часа. Ако още е сънлив, ще му дам пет милиграма декседрин, за да се държи като нормално дете.

Тя бръкна в дамската си чанта и му подаде мобилен телефон „Моторола“.

Ловкия го претегли в дланта си.

— По-тежък е от истинския.

— Не много. Предавателят го прави по-тежък. За да го използвате, издърпайте антената, натиснете бутона за включване и щом се появи знак, че предава, натиснете бутона за изпращане на сигнала.

Наемникът се взря в миниатюрния телефон, чиято вътрешна част бе заменена от предавател, достатъчно мощен да достигне целта си, независимо от смущенията, които можеха да се появят.

— Какъв е обхватът?

— Сто и осемдесет метра. Има само осемдесет и пет метра до обекта през Южната морава, до вратите на Дипломатическия салон. — Тя се загледа навън. — При такова време ще организират тържеството на моравата, както пишеше във вестника. За вас ще бъде по-лесно.

Ловкия пъхна телефона в джоба си и взе оръфано томче „Моби Дик“ от ниската масичка.

— Желая ви сигурен полет към дома — каза той на жената и се приготви да тръгва.

— Наистина ли ще е сигурен?

Убиецът постави ръката си на дръжката на вратата.

— Смятате, че ще ви убия, защото сте видели лицето ми?

Тя кимна.

— Докато приключа, ще бъдете на път за летището — прекалено късно, за да ми попречите или да ме спрете. Да, нищо не ви застрашава.

Жената бе експерт в откриването на лъжи, но не видя такава в думите му. Не знаеше обаче колко невероятно искрено бе прозвучало обещанието на Ловкия към полковника, ръководещ лагера, откъдето взе 1818.

 

 

Докато убиецът излизаше от жилищната сграда на посолството, течаха последните приготовления за тържеството.

На закуска в трапезарията за персонала Холанд Тайло настояваше цялата церемония да се проведе на закрито, в сигурния Дипломатически салон. Не успя да склони президента. Тя беше планирала децата да се нахранят и да играят навън; тъй като времето беше хубаво, бе още по-малко склонна да промени решението си. В салона родителите щяха да се опознаят, да поговорят и да се почерпят на бюфета.

До обяд персоналът на Белия дом изнесе маси, столове, портативни отоплителни лампи и колички за сервиране на Южната морава между две външни каменни стълбища, които образуваха дъги надолу към Дипломатическия салон. Оттам родителите щяха да могат да гледат навън и да наблюдават как децата си играят.

В кухните готвачите на Белия дом привършваха приготвянето на обяда. Бяха спазени изискванията и на родители, и на деца по отношение на храната. За щастие, пуйката и традиционните гарнитури бяха добре приети. В някои случаи бяха заместени от риба или агнешко; един равин бе наблюдавал как ястията за семейството от Израел се приготвят според религиозните предписания.

В дванадесет и половина Тайло за последен път провери салона и моравата. На всеки вход, през който щяха да влизат коли, чакаха кучета, обучени да търсят мини, и водачите им. Агенти в маскировъчни униформи безшумно патрулираха из гористия район зад триметровата ограда, разделяща моравите около Белия дом и обществените алеи. Бетонните бариери по Пенсилвания Авеню бяха проверени призори, да не би около тях да са скрити експлозиви. Секретните служби използваха специални уреди, за да се уверят, че няма жлебове или пукнатини по первазите на вратите и прозорците на Дипломатическия салон. Два хеликоптера със снайперисти на борда патрулираха из забранената въздушна зона над Белия дом. Основно провериха радара, използван от Службите за проследяване на самолети, идващи към и излитащи от националното летище.

— Как ти се вижда? — обърна се Тайло към Фремонт, когато приключи обиколката си до поста на Петнадесета улица.

— Готови сме, както винаги. Някакви следи от Ловкия?

Фремонт поклати глава.

— Сигурно е някъде наоколо. Чака. Навярно ни наблюдава.

Тайло се загледа по посока на Петнадесета улица. Един туристически автобус беше спрял на ъгъла на Пенсилвания Авеню и от него слизаха група родители и деца.

— Започва нашата работа — каза тя.

— Също и на Ловкия — отговори Фремонт.

Тръгнаха натам, където Екзекютив Драйв завива покрай Южната морава. Зад оградата от ковано желязо, фонтанът изхвърляше струи високо във въздуха.

— Твоя ли беше идеята? — попита Фремонт.

Тайло кимна. Колкото по-голямо беше налягането на водата, толкова фонтанът щеше да бъде по-висок и можеше да осуети попадение от възможна стрелба.

Дори и в Деня на благодарността тълпи от туристи се снимаха близо до оградата, на фона на това, което се виждаше от Белия дом. Непосредствено до оградата бяха спрели две полицейски коли. Прозорците на първата бяха свалени, така че агентите да могат да разглеждат туристите с бинокъл.

— Не може нищо да направи — каза тихо Тайло. — Няма откъде да се прицели и да стреля. А това е единственото място.

Фремонт не отговори. Като бивш агент от Секретните служби, който е бил мамен и е губил колеги по време на акция, тя разбираше как се чувства Тайло. Но истината бе, че всички, свързани със събитието, бяха проверени внимателно, всеки един, до чистачите в кухнята. Нищо не откриха, всичко беше нормално. Може би затова спокойствието изглеждаше неестествено, очакването церемонията да започне — и да свърши — беше непоносимо.

— Твоят пост къде е?

— Ще бъда в движение. Президентът няма да се отдалечава на повече от метър от мен. А ти? Искаш ли да застанеш на конкретно място вътре?

— Ще остана за малко вън. В Ококуан го изпуснах, защото влязох под покрив. Втори път няма да има същия късмет.

Семейство Чо се качиха на автобуса последни. Тръгнаха към свободните места в задната част. И двамата севернокорейци се усмихваха и кимаха на хората, покрай които минаваха. Жената се радваше, че родителите изглеждаха притеснени. Нервните хора никога не помнят нищо.

Пътуването до Петнадесета улица продължи по-малко от десет минути по празните булеварди. Чо и 1818 слязоха последни. Застанаха накрая на опашката от повече от шестдесет души. После пристигна още един автобус, още хора слязоха и Чо се сляха с множеството.

Докато приближаваха до поста на охраната, жената си наложи да не гледа униформения агент на Секретните служби, както и монтираните камери за наблюдение. Каза си, че е като другите майки, притеснена, развълнувана, с отворени очи за всичко, което я заобикаля. Задърпа „съпруга“ си за ръкава и започна да бърбори, сочейки към сградата на Министерството на финансите. Мъжът се включи в играта й. Продължиха оживено да разговарят, докато опашката бавно премина покрай поста на охраната, пред очи и уши, които не можеха да се видят, но бяха там.

— Поканата и паспорта ви, моля?

Тонът на пазача беше любезен, но погледът — студен и професионален, плъзгаше се по двамата Чо, без намек за извинение.

Севернокореецът подаде писмото и паспортите. Охранителят провери съответстват ли снимките на паспортите с лицата на тримата пред него и постави поканата за „Ръце на надеждата“ под скенер, който разкри водните знаци и силуета на Джордж Вашингтон, които не се виждаха с невъоръжено око. Бяха истински и се намираха, където се полага. След това служителят извърши последната си проверка, като въведе номерата на паспортите на Чо и снимките им в компютъра си.

— Благодаря ви. Можете да влизате. Приятно прекарване.

Усмивката на жената скри въздишката й на облекчение.

Погледна към 1818, който се озърташе, очарован от катеричките, подскачащи по клоните на дърветата.

— Имаме десетки — катерички, искам да кажа — една жена застана пред тях. — Здравейте, казвам се Джени и съм един от водачите ви.

Тя разроши косата на 1818.

— Какво сладко момченце. Госпожо, господине, ако пожелаете да ме последвате, ще ви покажа пътя към салона. Не е ли великолепен ден?

На севернокорейката й се прииска да й обясни наистина колко чудесен ще стане денят.

 

 

Лий Портър откри Слоун в библиотеката на жилищната част, седнала на бюро пред малък компютър, с бележник и отворена книга. Чертите му се изопнаха, когато видя отоците по лицето й и как трепна, когато вдигна ръка, за да го поздрави.

— Как си? — попита я той.

— Ще бъда много по-добре, когато този ден свърши или когато го хванат. — Тя му хвърли обнадежден поглед.

Портър поклати глава.

— Изчезнал е. Ще ми се да мисля, че е забелязал засилената охрана и се е отказал.

— Не е. Не би го направил. — Слоун замълча. — Какво стана с китайците?

— Никакво движение. Всички данни сочат, че стоят, където им е мястото. Дори не протестират срещу тайванските маневри.

— Изчакват. — Той кимна към бюрото. — Какво откри?

Слоун почука по яркосиния екран с нокът.

— Засега нищо. Преглеждах докладите на аналитиците. Разполагаме единствено с предположения, основаващи се на тълкувания на това, което ми каза Френч. Знаем, че някъде навън се спотайва убиец. Известно ни е, че мишената е президентът. Всичко се прави, за да я опазим…

— Но не е достатъчно.

Слоун поклати глава.

— Нещо пропускаме. Тук е, но не го виждаме.

— Каква е тази книга?

Слоун вдигна томчето. „Джъстин“ на Лорънс Даръл.

— Нямаше я в библиотеката на Белия дом. Взех я от книжарницата на Олсън в Джорджтаун.

Портър прочете на глас подчертаните изречения.

— „Деца сме на пейзажа около нас; той диктува поведението ни и на него откликваме.“

— От всичко, което Френч ми наговори, ми се струва, че това е най-смислено. Дава ни ключ как работи мисълта му. Още не мога да разбера какво да правя с това, какво означава или с какво е свързано.

— Може да се е пошегувал — тихо промълви Портър. — Френч обича собствените си игри.

— Да, така е. Но не смятам, че тогава беше игра. — Тя се загледа встрани от Портър към прозореца. — Какво става навън?

— Ела да видиш сама.

Тържеството на „Ръце на надеждата“ беше в разгара си. Няколко деца на възраст от седем до дванадесет тичаха с викове по Южната морава, наглеждани от агенти на Секретните служби, които бяха образували кордон около веселбата. Хлапета се трупаха покрай масите с храна, подавайки чинии, за да им сервират пуйка и гарнитура. Постепенно столовете и масите се заеха и глъчката стихна, когато малчуганите започнаха да се хранят.

— Къде е президентът? — попита Слоун.

— Вътре, с родителите. — Портър погледна часовника си. — Ще остави децата да си поиграят още четиридесет и пет минути, после ще излезе да произнесе речта си преди пая с тиква и сладоледа.

Слоун насила се усмихна. Единствената друга алтернатива бяха сълзите. Обречени деца играеха под Божието небе, сякаш цялото време на света беше тяхно и нямаха никакви грижи. Очите й се плъзнаха по моравата, после се загледаха в останалите настрани деца, чиито родители ги отвеждаха до масите с храна. Имаше едно индийско момиченце с характерна бенка на челото; азиатско момченце с моряшко костюмче, подканяно от майка си. Детето изглеждаше ядосано или разтревожено, по лицето му се стичаха сълзи. Жената се приближи още и, без предупреждение, детето я заудря с юмручетата си, посягайки към окото й, при което главата й рязко се отметна назад.

Слоун притаи дъх. Ръката на жената се стрелна към детето или да го удари, или да го сграбчи. Но в последния момент, подобно на крадец, който усеща, че идва пазачът, тя се овладя, застана на колене и бавно се приближи. Детето поклати глава и започна да се чеше по хълбоците. Жената хвана ръцете му и ги стисна здраво. Прегърна детето и то обви ръце около врата й. След това, с движение, което озадачи Слоун и я накара да почувства отвращение, жената плъзна ръка под панталонките на детето и опипа хълбоците му, сякаш искаше да провери пелената на бебе.

Нима не може да се сдържа?… По-вероятно е реакция от лечението му.

Слоун видя как жената успокои детето, после бавно го поведе към масите с храна.

— Какво толкова интересно има долу?

Портър незабележимо се бе отстранил от прозореца.

— Нищо…

Стигнала до масата, жената не пусна детето. Помогна му да подаде чинията си и когато я напълниха, го отведе до една маса, където имаше много незаети места.

— Слоун?

„Деца сме на пейзажа около нас…“

Слоун се втренчи в странната сцена долу. Беше немислимо. Не съществуваше и най-малка възможност. Или…

Тя извади мобилния си телефон и пръстите й заиграха по бутоните. Тайло вдигна при първото иззвъняване.

— Обажда се Слоун.

— Какво откри?

Слоун се поколеба, чувствайки, че думите й ще прозвучат възмутително, когато се приготви да ги изговори:

— Проверихте всички, които влизат, нали? Всички?

— Всички задължително имаха покана с воден знак и паспорти, които проверихме според първоначалния списък.

— Децата, поне повечето, нямат паспорти. Вписани са в документите на родителите си.

Мина секунда.

— Слоун, какво целиш с това?

— Проверили сте всички възрастни. А децата?

— Всички преминаха през детектор за метал…

— Френч каза: „Деца сме на пейзажа около нас.“ Намерих мястото в „Джъстин“. В романа си Даръл говори за възрастни герои. Ами ако Френч е имал предвид друго? Ако буквално е имал предвид децата? — Слоун чу учестеното дишане на Тайло от другата страна на връзката. — Холанд, какво прави президентът? Поздравява хората?

— Да.

— Добре. Знаеш какво да търсиш при това положение. Но какво ще стане, когато тя излезе навън и спре при някое дете, вземе го в ръце и го прегърне?

— Но и децата минаха през детектора!

— Виж, не зная доколко и дали всичко това е вярно. Сигурна си, че сте проверили родителите. Но дали именно това са децата, които сме очаквали?

— Не затваряй, Слоун. Ще се обадя от друг телефон.

В Дипломатическия салон Тайло се отдалечи от президента и направи сигнал на друг агент да заеме мястото й. После заговори в микрофона, закрепен на китката й.

— Базата на „Калинката“. Минаваме на второ ниво. Повтарям, второ ниво.

Съобщението достигна до всеки дежурен агент. Ръцете им се спуснаха под саката, други отвориха ключалките на дипломатически куфарчета, предназначени да приютят автоматично оръжие. Второ ниво означаваше потенциална опасност в зоната за сигурност.

Тайло видя как президентът се ръкува с хората. Клодия Балънтайн сигурно бе почувствала, че агентите приближават, защото хвърли на Тайло въпросителен поглед.

— Успокойте „Калинката“, че всичко е наред, засега — каза тя в микрофона и видя как агентът се приведе към президента, за да й предаде съобщението.

Тайло набра номер на мобилния си телефон.

— Холис?

Навалицата пред Южната морава се бе увеличила, хората се възползваха от времето и липсата на движение, за да се поразходят.

— Тук съм, където ме остави — отговори Фремонт. — На Екзекютив Драйв.

Тайло повтори дума по дума подозренията на Слоун.

— Как мислиш? Пропуснахме ли нещо с децата? Има ли и най-слабата възможност някое от тях да е използвано, за да внесе оръжие?

Мисълта на Фремонт препусна. Заради работата си в „Омега“ имаше достъп до последните сводки, получени от всички части на света. Деца… Нещо, свързано с деца. Нещо бяха споменали и тя ожесточено се напрегна, за да го изрови от паметта си.

Деца, които носят оръжия… Не, не е това. Хайде. Хайде. Деца. Деца. Деца…

Като оръжия.

Фремонт не успя да потисне ахването си. Преди две години един доклад на „Мосад“ попадна на бюрото й. Беше се появила нова терористична организация. И колко извратено: изпращаха човешки същества с динамит, завързан за коремите им, в най-оживената пазарна част на Тел Авив. Експлозии, разкъсани тела, хвърчащи ръце и крака. Шрапнел, който покосява жертва на шестдесет метра разстояние.

Заключение на доклада: Мосад потвърждава, че деца, някои от които още седемгодишни, са намирани в тренировъчните лагери. Учат ги как да носят бомби. Самите те стават бомби.

Грешка! Ако към детето е прикачен експлозив, детекторите и кучетата щяха да го открият. Мисли!

Тренировъчните лагери… За кого още се говореше в доклада? Инструктори: виетнамци, руснаци от старото КГБ, севернокорейци…

— Холанд, има ли семейство от Северна Корея?

— Не. Само от Южна. Семейство Чо. Защо?

— Почакай.

Севернокорейци. Инструктори от КГБ. Медицински инструктори. Имплантанти.

— Къде е президентът? — попита Фремонт.

— В приемната. Готова е да излезе.

— Не я пускайте. Нека се ръкува с още няколко гости. Да изглежда естествено. Действайте.

Тайло вдигна китката пред устните си.

— Тревога трета степен. Кажете на „Калинката“ да направи още една обиколка на залата. Не я оставяйте да излиза навън.

Най-близо намиращият се до президента агент пристъпи към нея и се усмихна, когато заговори. Правилен ход, отбеляза Тайло. Президентът се усмихна в отговор и започна разговор с друга група гости.

— Готово, остава вътре — докладва Тайло.

— Слушайте. Възможно е на някое от децата да са имплантирани експлозиви. Скенерите не ги регистрират. И кучетата не ги надушват.

Гласът на Тайло бе спокоен и авторитетен.

— Всички деца са навън. Както и някои от родителите.

Родителите — ако наистина са такива — ще стоят близо до детето. Процедурата по имплантирането е много болезнена. Детето най-вероятно е упоено по някакъв начин или за да го успокоят, или за да изглежда жизнено и да се държи колкото е възможно по-нормално. Но ако действието на препарата отслабва или са му дали недостатъчна доза, то ще демонстрира нехарактерно поведение.

— Би могло да е момче или момиче.

— Вярно е.

— Излизам навън, да поогледам. Слоун е в библиотеката. Оттам вижда всичко като на длан. Провери дали не е забелязала нещо необичайно.

Слоун видя, че Тайло излезе навън в момента, в който телефонът й иззвъня.

— Обажда се Холис. Още ли си до прозореца — поиска да знае Фремонт.

— Да.

— Опиши ми какво виждаш.

— Всички деца се хранят. Виждам готвачи и сервитьори. Двама клоуни, младежът с динозавърския костюм ходи от маса на маса…

— А родителите?

— Има няколко. Една двойка седи на маса с момиченцето си. Две майки на друга. Един мъж тъкмо излиза. Приближава се до някакво момче. Една маса с много малко хора… Момченце седи с майка си в далечния край.

Фремонт долови промяната в тона на Слоун.

— Какво правят?

Слоун се поколеба.

— Не мога да кажа със сигурност. Всички други деца изглеждат нормално… поне така ми се струва. Смеят се, играят, веселят се. Но това се държи странно, сякаш вследствие от някакво лекарство.

— От каква раса е?

— Азиатче.

— И майката ли?

— Да.

— Слоун, можеш ли да познаеш дали са японци, китайци…

— Определено нито едно от двете. По-скоро тайландци или корейци.

Фремонт имаше чувството, че ледени пръсти се впиха в сърцето й.

— Слоун, дръж тази линия отворена, а тях ги дръж под око. Кажи ми, ако отидат някъде.

— Защо? Какво…

— Слоун, изчакай секунда. Трябва да се обадя на Холанд.

Фремонт промени канала.

— На моравата има едно азиатче и майка му, навярно корейци — уведоми тя Тайло, после бързо описа подробностите, както й ги беше дала Слоун. — Може да са те.

— Чакай да проверя.

Движейки се колкото се може по-бързо и незабележимо, Тайло се отправи към Залата с картите. Там бе инсталиран временен компютърен терминал и тя започна да проверява списъка на гостите. Южна Корея. Семейство Чо. Има сведения от юни. Проверките не показват нищо нередно.

Тайло се поколеба. Не можеше безкрайно да задържа президента в приемната. Не можеше да направи нищо с детето на Чо и майка му, докато не бъде сигурна, че имат бомба. Ако имаха. Ако момчето имаше имплантанти и се приближеше до президента, Тайло щеше да се хвърли върху него. Но колко ли експлозив носеше? Щеше ли Клодия Балънтайн да оцелее при взрива?

Това ли е детето?

Тайло знаеше, че има време само за един опит. Реши да се възползва. За секунди се свърза с агента, владеещ корейски. Натрака номера на екрана и му нареди да го набере.

Секундите се влачеха, а минутите отлитаха. Когато агентът се обади отново, съобщи:

— Говорих с бабата. Каза ми, че дъщеря й, нейният съпруг и внукът й са във Вашингтон, за да се срещнат с президента.

Е, това е. Чисти са.

Агентът продължаваше да говори:

— Опитвала се да се свърже с тях тук, но никой не отговарял в стаята им в хотела. Тревожи се, че нещо се е случило.

— Случило се е — отговори бързо Тайло. — Обади се отново на бабата. Научи колкото можеш повече подробности за семейството.

Тайло превключи канала на Фремонт.

— Какви може да са имплантантите? Как могат да се възпламенят?

— Момчето мина покрай кучетата и скенерите, така че явно е пластичен експлозив. Поради същата причина детонаторът със сигурност не е у него. Значи е с дистанционно действие, с електронен сигнал.

— От какъв вид?

— Какъвто и да е — радио, телефонен, импулсен.

— Как можем да го неутрализираме, ако го изпратят?

— Исусе! Даже не знаем обхвата на предавателя. Ще бъде нужно да елиминираш всяко електронно излъчване в района, за да си сигурна, че си го спряла.

— Ако се налага. — Тайло прехапа устни. — Щом не е у момчето, не е и у майката или бащата. Тогава остава…

— Ловкия. Знам. Някъде наблизо е. Децата са на шестдесет метра от улицата. Сигналът му трябва да бъде достатъчно силен, за да покрие и по-голямо разстояние. Но надали е много далеч. Вероятно ще иска да види колкото може повече от експлозията.

— Да не е воайор?

— Не. Просто ще иска да бъде сигурен. Отивам да огледам навалицата навън. Може да извадя късмет.

— Внимавай — и дръж този канал отворен.

Тайло набра номера на дежурния офицер във военновъздушната база „Андрюс“. Веднага й отговори ясен глас.

— Лейтенант Матюс слуша.

— Обажда се агент Тайло от Секретните служби. Проверете самоличността ми.

— Слушам.

— Делта, кило, девет, девет, три, седем, осем, алфа.

Тайло чуваше как Матюс диша в слушалката, до слуха й достигна тракането на клавишите.

— Самоличността потвърдена.

— Имам ситуация от трета степен в „Гнездото“. Искам веднага система „Старбърст“.

— Разбрано, „Старбърст“.

— Време до пристигането?

— Въвеждам кода. Предполагаемо пристигане до четири минути, може и по-малко.

— Гледайте да бъде по-малко.

— Президентът ли е…

— Тя е жива и ще си остане такава.

— Ще ви държа в течение, госпожо. — Измина секунда. — Бог да ви пази.

След четиридесет и пет секунди два прихващача „Ф-16“ с рев се понесоха по писта Л—29, рязко се издигнаха и полетяха на височина три хиляди метра. Пред тях бе задържан целият въздушен трафик от международно летище „Дълес“ и национално летище „Роналд Рейгън“. Излитанията бяха отложени, на пристигащите самолети беше наредено да кръжат, ако имаха проблем с горивото, ги пренасочваха към други летища. На минута зад фалконите^[1] се движеше самолет, съоръжен със системата АУАКС. Характерен заради монтирания на покрива си въртящ се радарен диск, той бе проектиран да отчита всички електронни сигнали в небето, да насочва изтребители и бомбардировачи към целите им, да регистрира движението на приближаващите вражески сили и да наблюдава движението на пехотата на бойното поле. Имаше и още една отличителна особеност.

Две минути и дванадесет секунди след излитането си, самолет с АУАКС се приближи до своя ескорт. Използвайки лейтенант Матюс в дежурния център като свръзка, пилотът можеше пряко да разговаря с Тайло.

— Летя с пряка видимост и командване от земята. Агент Тайло, чувате ли ме?

— Силно и ясно.

— Намираме се на приблизително деветдесет секунди от целта. Системите „Старбърст“ са на борда. Готови сме да действаме по ваша команда.

— Полет при пряка видимост. Потвърждавам готовността ви.

Тайло усети как пилотът се поколеба, преди да заговори отново.

— Агент Тайло? Запозната ли сте с механизма на „Старбърст“?

— Самолетът ви е оборудван с високоенергийно, радиочестотно устройство, което излъчва радиосигнал, за да изважда от строя електронни цели.

— Точно така. Оръжието е на борда. Което значи, че можем да покрием доста по-малка площ от, да речем, един град. Но ефектът няма да засегне само Белия дом. Единствено военните и други подсилени устройства няма да бъдат унищожени.

— Действайте. — Тайло превключи радиочестотата. — Хванете го.

Още преди думите да излязат от устата й, двама агенти, които бяха облечени като сервитьори, се насочиха към корееца. Азиатецът държеше чиния. Докато Тайло се приближаваше, видя, че той се усмихва на единия сервитьор и му показва с жест, че иска още една порция от печените скариди. Въобще не забеляза, че вторият агент се приближава от лявата му страна, само почувства желязната хватка, когато двамата мъже го сграбчиха, приковавайки ръцете му зад гърба.

Тайло бе достатъчно близо, за да хване чинията, която се изплъзна от ръцете на корееца, и да почувства огнената му ярост, когато го завъртяха в обратна посока и без шум го изведоха от стаята. Тя бързо се огледа, облекчена, че никой от другите гости не обърна внимание на инцидента.

После излезе през вратите, които водеха към Южната морава. Не бе чула и дума от Слоун и разбра защо: корейката все още бе на масата със сина си. Но изглеждаше изнервена, изражението й бе напрегнато и подозрително.

Пита се какво задържа президента вътре.

Тайло спря до първата маса и каза:

— Хора, искам да ви уведомя, че скоро президентът ще бъде сред вас. Ще държи реч ето там — и тя посочи един малък подиум с катедра. — Нареждаме столове, така че удобно да я виждате. Ако желаете да заемете местата си…

Когато родителите се размърдаха, Тайло се приближи до следващата маса, повтори малкото си представление и се насочи към третата. Сега стоеше до масата на корейката, говореше на семействата, като ги подканяше да се отправят към подиума. Заговори с висок глас, така че азиатката да чуе всяка нейна дума.

Когато жената и момчето останаха единствени седнали, Тайло се извърна и вдигна микрофона на китката си.

— Тревога трета степен преминава в тревога четвърта степен. Корейката и момчето. Погрижете се за нея.

С обезоръжаваща усмивка тя се приближи до жената.

— Здравейте. Всичко наред ли е? Прекарвате ли добре?

Жената кимна с глава.

— Да. Прекарва добре.

Тайло се плъзна зад жената. С лявата си ръка посочи към подиума и очите на жената инстинктивно погледнаха натам. Тайло точно това искаше. Ръката й се провря под сакото, извади пистолет „Зиг Зауер“ и опря дуло във врата на жената.

— Дори и не помисляй да мръднеш — чу се тихият глас на Тайло. — Сега бавно си сложи ръцете на облегалката на стола.

Жената се подчини. Един от агентите сръчно постави белезници на китките й.

— Махни я оттук — нареди му Тайло, като прибра пистолета в кобура си.

Момчето се взираше в нея, хванало лъжичка с капещ сладолед. Тя не свали очи от него, докато се обаждаше по радиото:

— Изведете „Калинката“ оттук. Веднага! После всички да напуснат моравата.

Докато агентите извеждаха корейката, Тайло бавно се отдалечи от момчето. Когато се огледа, забеляза, че всички са в салона. После сърцето й се качи в гърлото. Една самотна фигура се приближаваше към детето, протегнала ръка към него. Слоун Райдър.