Филип Шелби
№1818 (2)

1

Слоун Райдър се размърда между чаршафите. Зората още не беше проникнала през прозорците на маломерния й апартамент на Четиридесет и седма улица между Трето и Четвърто авеню.

Изчака, докато се разсъни напълно, после се опита да измъкне крака си изпод този на Питър Мак. Той спеше леко, което отдаваше на обучението си във ФБР. Слоун знаеше, че и най-недоловимото движение или шум може да го събуди.

Тя бавно се претърколи към ръба на леглото, издърпвайки крака си сантиметър по сантиметър. На синкавата светлина в стаята навярно щеше да намери купчината дрехи, струпани предната нощ върху бюфета. Стигнеше ли до тях, щеше да успее да си тръгне.

Освободи крака си и тъкмо се канеше да отметне чаршафа, когато една ръка стисна бедрото й като в менгеме.

— Къде?

Гласът му беше дрезгав от съня, но нямаше съмнение какви са намеренията му, съдейки по начина, по който ръката му се плъзна по бедрото й.

Слоун се размърда.

— Отивам в службата. Нали ти казах?

Пръстите му продължиха пътешествието си по крака й.

— Събота е — промърмори Мак, опитвайки се да легне върху нея. Ръката му се насочи към гърдите й и тя почувства наболата му брада по тила си.

— Питър, не трябва ли днес да си дежурен у Додж Френч?

— По-късно. Много по-късно.

Той отново се раздвижи, опитвайки се да я върне в леглото.

Слоун, на двадесет и осем, редовно тренираше бягане и плуване и беше забележително силна под измамно стройната си физика. Измъкна се от хватката му, повличайки със себе си и част от завивките. Застанала гола, с настръхнала кожа, прокара пръсти през кестенявата си коса.

Питър Мак се облегна на възглавниците. На четиридесет и една години той беше в разцвета на силите си и мускулите на раменете и тялото му се открояваха в резултат от редовните посещения в залата за фитнес на Бюрото. На улицата гарвановочерната му коса и зелени очи караха жените да се обръщат, за да го погледнат още веднъж — и той го знаеше.

— За Бога, осъзнаваш ли колко си студена към мен? — попита той.

Слоун затвори очи. Така си беше: нейна беше вината за относително умерения им полов живот и това му даваше основателен повод за раздразнение. Все така ставаше през последните няколко месеца: графиците, настроенията и желанията им не съвпадаха, липсваше синхрон между телата и нуждите им, следваха взаимни обвинения и ледено мълчание. Една връзка, някога красива и страстна, бавно отиваше по дяволите.

И вината е моя, каза си Слоун.

Но колкото и да й се искаше, нищо не можеше да промени. След днешния ден — може би. Но точно сега — изключено. Беше крила тайната си прекалено дълго, щеше да я запази още няколко часа. Защото ако не го стореше, Питър Мак щеше да опита да я спре, тъй като държеше на нея, а и беше длъжен, като служител на закона, да иска да я предпази от собствените й действия и да й попречи, а тя не можеше да го допусне.

Слоун бързо влезе в банята, взе душ, после намъкна шортите си, облече джинсова риза и едно старо, но любимо яке. Провери в чантата си дали всичко необходимо е вътре и обърна очи към Питър.

— Трябва да бягам — каза тя. — Ще ти се обадя.

Сърцето й се сви, когато целуна неотзивчивите му устни.

Миг по-късно бе излязла.

Беше съботата преди Деня на падналите във войните^[1] в понеделник и барчето на приземния етаж беше затворено, което лишаваше Слоун от така необходимото й кафе. Щеше да се наложи да изчака, докато стигне до Сентрал Стейшън. Преметнала през рамо чантата си, забързала крачка, тя се замисли за мъжа, останал в леглото й.

Срещна Питър Мак преди единадесет месеца, наскоро след като започна работа в инвестиционната компания „Янг и Пулен“. Срещнаха се на прием; организиран в хотел „Плаза“ за най-елитните клиенти на фирмата. Слоун беше прекарала цял час заобиколена от инвеститори, които се преструваха, че се интересуват повече от личното й благополучие, отколкото от доходността на личните си портфейли, и тъкмо когато се готвеше да си тръгне, един висок мъж се приближи към нея и тихо промълви:

— Нали ви е известно, че винаги можете да ги съдите за сексуален тормоз.

Самата идея, че може да разпъди дойните крави на „Янг и Пулен“, я накара да прихне. Питър Мак говореше много неща, които я разсмиваха — и не само тогава. Каза й, че се бил запътил към Залата с дъбовата ламперия за едно питие след приключване на смяната, когато я забелязал през отворените врати.

— И така ви развалих веселбата.

Поласкана, тя слушаше с интерес, докато той накратко й разказваше за работата си като специален агент в отдела в Ню Йорк. Отговори му положително, когато я попита може ли отново да я види, и още веднъж каза „да“, когато на третата им среща го покани в апартамента си на последно питие, като знаеше, че гостуването му ще продължи през цялата нощ.

Най-лошият кошмар за Слоун беше капризен, взискателен мъж. Нужен й беше някой, зает колкото нея, който можеше да разбере изискванията на току-що започващата й кариера и все пак да оцени времето, което му отделя. Слоун не търсеше постоянна връзка, но напълно осъзнаваше пустотата, която цареше в личния й живот, преди да срещне Питър Мак. Беше й уютно да вижда принадлежностите му за бръснене на полицата в банята си и дрехите му в гардероба.

Първоначално отношенията й с Питър бяха прости и мили: недели в Сентрал Парк или плаване около Лонг Айлънд, късни вечери в Уест Вилидж, където слушаха джаз, съботи, посветени на усамотение и чувственост. Беше й достатъчно, дори предостатъчно. Миналото на Слоун бе погребало нейните мечтите и убило надеждите й. Долавяше, че е опасно да иска прекалено много, че лесно може да загуби почва под краката си.

Слоун зави покрай парка по посока Сентрал Стейшън. Не искаше да мисли за отношенията между нея и Питър, докато вървеше към мястото на срещата. Не допускаше нищо да отвлича вниманието й от това, което щеше да се случи, щом стигне гарата — и от това, което се налагаше да извърши по-късно, за да сложи край на кошмара, който я принуждаваше да остава нощ след нощ в кабинета си през последните два месеца. И за който не можеше да говори.

Всичко ще бъде наред, каза си тя. Накрая, когато му кажа, ще разбере.

 

 

Сентрал Стейшън напомняше празна катакомба, където служители бързаха да хванат влака, за да се присъединят към съпругите и децата си, които вече бяха напуснали града за празниците. Но кафенето беше пълно с народ, тъй като беше единственото отворено заведение наоколо. Очите на Слоун се плъзнаха по съпрузи и бащи с безизразни погледи, туристи, опитващи се да проумеят карти и влакови разписания, и най-после откриха човека, когото търсеше, седнал на ъглова маса пред чаша кафе.

Франк Райдър беше на петдесет и осем, но изглеждаше с петнадесет години по-възрастен. Цигарите и проблемът с алкохола в миналото донякъде бяха причина за съсипания му вид.

Слоун се приближи към него и промълви:

— Здравей, татко.

Когато вдигна поглед към нея, от ясните му очи и кротката усмивка Слоун разбра, че още взима лекарствата си.

— Здравей, Старбък^[2] — отговори Франк Райдър. Прякорът й от детинство, който винаги я караше да се чувства обичана, сега я натъжи, като гледаше човешката развалина пред себе си.

Тя седна срещу него.

— Изглеждаш страхотно, татко.

Той неуверено й се усмихна.

— Добре съм. Времето е хубаво. Ходя на разходки всеки ден.

— Радвам се. Как е Полина?

— Миналата седмица ми донесе яхния.

— Прекрасно, татко.

Полина Санчес беше професионална медицинска сестра на средна възраст, която Слоун беше наела да наглежда баща й три пъти седмично. Франк Райдър можеше да се облича, храни и общо взето да се грижи за себе си. Но имаше моменти, когато се объркваше и губеше паметта си, а беше изключително важно редовно да си взима лекарствата.

Докато отпиваше от кафето си, Слоун разказа на баща си какво се беше случило в работата й през последната седмица. Разговорът напомняше монолог, защото през повечето време Франк блажено се усмихваше и се взираше в празното пространство. Колкото и да се насилваше, Слоун никога не успя да привикне към мълчанието на баща си. Едно време беше приказлив, общителен човек, пълен с весели истории и шеги. Сега напълно се беше откъснал от света, собствената му вселена се ограничаваше от стените на невзрачния му апартамент в Куинс.

Преди години баща й беше талантлив корабен инженер. На средна възраст се пенсионира и вложи всичките си спестявания, за да основе собствена фирма. Две години по-късно разработи нов процес, чрез който металните корпуси на огромните танкери, превозващи петрол, ставаха по-здрави, без да се увеличава теглото им. Това можеше да предотврати разлив при сблъсък с друг плавателен съд.

Но когато Франк Райдър подаде молба за патент, бившият му работодател успя да получи съдебна заповед, за да го спре, претендирайки за собственост над процеса, като се аргументира, че Франк Райдър е започнал разработването му, докато все още е работел при него. Започнаха преговори, пазарлъци, намесиха се адвокати и парите на изобретателя започнаха да се топят.

Години след това, когато всичко приключи, от предишния Франк Райдър не бе останало нищо, бе съсипан, разорен, беше се превърнал в човешка развалина. По същото време овдовя. През петата година на съдебния процес съпругата му изпадна в хронична депресия и се хвърли под колелата на идващия влак от перона на станцията на метрото при Емпайър Стейт Билдинг.

Шест месеца след погребението двама полицаи от Кеймбридж дойдоха в общежитието на Слоун в „Харвард“, за да й съобщят, че полицията в Ню Йорк е прибрала баща й от улицата. Когато пристигна в „Белвю“ след изтощително шофиране цяла нощ, не можа да познае мъжа в усмирителната риза, охраняван от бдителни санитари.

Слоун примигна и с усилие пропъди образа.

— Татко, трябва да ти покажа нещо.

— Разбира се, Старбък, каквото поискаш.

Слоун извади папка с книжа от чантата си и ги нареди на масата. Имаше документ за погасена ипотека върху апартаментчето в Куинс, фактура за изплатени задължения към собственика за следващите пет години и писмо от осигурителна компания, която гарантираше ежемесечен постоянен приход в сметката на Франк Райдър.

Със спокоен глас и прости думи Слоун обясни подробностите на баща си. Доволна беше, че той изглежда схвана смисъла на направеното от нея. Не я попита откъде е намерила парите. Нито тя му призна, че идват от премията, които служителят на „Янг и Пулен“ й бе обещал, че ще получи при подписване на трудовия договор. Сякаш бе дете, той просто прие каквото му даваше дъщеря му.

— Заминаваш ли, Старбък?

Въпросът му изненада Слоун. Докосвайки ръката му, тя отговори:

— Не, татко, не заминавам.

Пръстите му стиснаха нейните и тя го погледна в очите.

— Какво има, Старбък?

Слоун успя да се стегне.

— Става дума за работата ми. Навярно ще има някои промени…

— В беда ли си?

— Не, татко. Още не.

Франк Райдър побутна документите.

— Тогава защо е всичко това?

Слоун си пое въздух.

— Може да има неуредици в работата. Ако възникне проблем, навярно ще е нужно да предприема нещо…

— Така ли, Старбък? Наистина ли трябва?

Въпросът съживи ужаса, в който Слоун живееше през последните месеци. Би било толкова просто да забрави онова, на което случайно се бе натъкнала, за което мнозина биха казали, че не й влиза в работата. Само че именно това й беше работата, както и нейна отговорност пред онези, които бяха вложили доверието и парите си.

Но можеше скъпо да й струва да постъпи, както трябва.

Слоун обхвана с длани ръката на баща си. Знаеше, че не може да затвори очи пред проблема. Нищо не бе пренебрегвала през живота си. Човекът, който стоеше срещу нея, я бе научил да действа според съвестта си и да не се огъва, дори земята да се продъни под краката й.

 

 

Офисът на „Янг и Пулен“ заемаше най-горните десет етажа от един небостъргач на Уошингтън стрийт, на половината път от площад „Батъри“ и Световния търговски център. Кабинетите на директорите и заседателната зала, където инвеститорите се събираха във втория вторник на всеки януари, за да получат чековете с премиите си, гледаха към живописната река Хъдзън.

Слоун слезе от таксито близо до Нюйоркската фондова борса и измина пеша последните две пресечки. Отправи се не към централния портал, който беше запечатан и охраняван, а към един страничен вход. Позвъни три пъти, преди да успее да събуди охранителя. През дебелото стъкло го наблюдаваше как се приближава с бавна походка, като тромава мечка, на която й е крив светът, придръпвайки нагоре панталоните си, с ръце върху кобура на колана си.

На таблото за влизащи в сградата не видя имена. Добре. Слоун почти беше сигурна, че няма и да има. През изминалата седмица бе подочувала разговори на колегите си, които споделяха плановете си за края на седмицата, и зачеркваше на ум имената им едно след друго.

Асансьорите работеха с магнитни карти. Изкачването до тридесет и втория етаж трая по-малко от минута. Слоун бързо прекоси приемните, които напомняха адвокатски кантори от времето на Дикенс, и се отправи към частта, където се намираха кабинетите на инвестиционните брокери. Както подобаваше след една година служба, нейният беше в централната част на сградата и нямаше прозорци.

Слоун запали халогенната настолна лампа и включи компютъра си, отваряйки файла на клиент, който въобще не я интересуваше — колкото да си даде вид, че работи върху нещо, в случай че неочаквано влезе някой.

Познаваше установената практика на охраната. В края на седмицата и през почивните дни наблюдаваха кабинетите от осмоъгълното помещение в сутерена на сградата. Когато се отби при охраната, за да получи пропуска си за сградата, забеляза три групи монитори, по дванадесет във всеки ред. Видеокамерите, свързани с мониторите, работеха на релейна система и наблюдаваха определени части от десетте етажа на равни интервали. Това беше недостатък, ако охраната решеше да следи само определен район.

Предишната седмица, под предлог че е изгубила шифрования си ключ за паркинга, Слоун отново посети охраната. Спомена, че навярно ще работи през дългия уикенд, и попита има ли някакви промени, за които трябва да знае. Не се предвиждаха. Процедурата оставаше същата: регистрираш се, качваш се горе, свършваш си работата и си отиваш вкъщи.

Време беше да свърши своята.

Слоун нямаше как да знае кога и дали изобщо камерите щяха да регистрират нейното движение. С карта за отваряне на тоалетните в ръка, тя бързо се запъти към административната част, излезе през двойните врати и рязко зави наляво по коридора. Вмъкна се в тоалетната, чу как вратата със съскане се затвори зад гърба й и се облегна на нея. Отброи тридесет секунди.

Ако камерата я беше уловила и охранителят я наблюдаваше, щеше да види, че влиза в тоалетната. Да го регистрира и да се върне да допие кафето си.

Преброи до тридесет и се върна в коридора. Дванадесет бързи крачки я отведоха до вратата, водеща към стълбището, за което никой от служителите нямаше ключ. Докато имаше някой в помещенията, трябваше да има достъп до пожарните изходи. Изискваше го правилникът.

Слоун завъртя копчето и излезе на стълбището. Трябваше й по-малко от минута, за да изкачи бегом трите етажа до кабинетите на съдружниците. Спря до вратата, за да успокои дишането си, след което я отвори.

Обстановката беше луксозна: дървена ламперия, ориенталски килими, редуващи се с дебели мокети, приглушено осветление, просторни приемни с бюра за секретарките. Кабинетите на съдружниците и най-вече този на Х. Пол Макгрегър, бяха разкошни.

Слоун беше срещала Макгрегър само няколко пъти. На четиридесет и девет, той беше старши съдружник, студен, отнесен и необщителен, с подчертан източен акцент и дрехи, дело на английски шивач. На бюрото му стояха фотографиите на съпругата му, която рядко виждаше, и на децата, за които никога не говореше. Останалите бяха суетни снимки на Макгрегър с богати и известни личности.

Слоун тръгна между плоскостите от махагоново и черешово дърво и тапицираните с кожа столове, от които сякаш лъхаше миризма на успешни сделки. Макгрегър имаше вкус към антики и мрачни портрети на мъже в тъмни краски, с които надали имаше кръвно родство. Компютърът му обаче беше произведение на модерното изкуство.

Слоун се настани в разкошния му черен кожен стол. Ръцете й се задвижиха, сякаш заживяха свой собствен живот, и включиха компютъра, който зачака нейните нареждания. Първо трябваше да въведе паролата.

Слоун бе получила магистърска степен в „Харвард“, после прекара две години в „Рейвънхърст“, елитен бизнес колеж в Пенсилвания, където програмата включваше изучаването на индустриален и корпоративен шпионаж, случаи на непочтен бизнес и други предмети, за които повечето дипломанти не бяха и мечтали. Преподавателите в „Рейвънхърст“, бивши агенти от специалните служби и корпоративни служители по сигурността, научиха Слоун, че повечето директори използват прости кодове. Показаха й също как и къде да ги търси.

Слоун имаше ограничен контакт с Макгрегър, нямаше причини да влиза в кабинета му, не работеха по общи проекти, нито имаха едни и същи клиенти, които биха послужили като извинение за присъствието й в неговата светая светих. Затова зачака да допусне грешка и да стане уязвим.

Преди шест седмици Макгрегър бе извършил именно това — уволни секретарката си след десетгодишна служба, и то заради незначителна грешка.

Ако беше действал според изискванията на правилника, сигурно нямаше да се изложи на опасност. Вместо това той бе намалил обезщетението за прекратяване на трудов договор и бе спрял здравната осигуровка на жената — макар да знаеше, че синът й е на диализа.

Слоун посети секретарката в дома й, съчувствено сподели възмущението й, след което й показа писмо от юридическия отдел на „Янг и Пулен“. Тя беше убедила главния съветник, че ще бъде по-евтино да поправят извършеното от Макгрегър, преди да се стигне до съд. Юристът схвана за какво става въпрос и тихомълком нареди да се възстанови здравната осигуровка.

Секретарката беше умна жена и, макар и благодарна, чакаше Слоун да изплюе камъчето. Когато последната я попита коя е паролата за компютъра на Макгрегър, тя с усмивка й я даде.

— Използвайте я и забийте кол в сърцето му — посъветва я жената.

Докато Слоун изписваше буквите „ОЛИМП“, си помисли, че прави именно това.

 

 

Инструкторите от „Рейвънхърст“ учеха Слоун, че обикновено всички ръководители забравят да обезопасят с капани паролите си. Подобни предпазни мерки се считаха за дразнещи спънки. Слоун нямаше причини да подозира, че Х. Пол Макгрегър ще постъпи различно.

Ако й бе известно качеството на информацията, която се съхраняваше в компютъра, щеше да подходи по-предпазливо. Но нямаше откъде да знае. Електронната аларма се задейства петнадесет секунди, след като въведе паролата.

Два телефона започнаха едновременно да звънят, първият — в спалнята за гости в едно имение в Лонг Айлънд, вторият — в офисите на двучленен екип на „Гардиън Секюрити“, частна компания за разузнаване и корпоративна охрана. Основал я бе пенсиониран служител на ЦРУ и в нея работеха агенти, служили на правителството и бивши военни.

Три минути след обаждането един безличен закрит автомобил потегли от някогашен гараж на компания за лимузини в Долен Манхатън.

 

 

Малкото, което Слоун знаеше за Х. Пол Макгрегър, идваше от светските хроники и от Семейния регистър на Ню Йорк.

Беше роден във фамилното имение, единствен син от пет деца. Предците му извършвали юридически услуги на Уол Стрийт още от края на деветнадесети век, но Макгрегър се проявил като бунтовник, изоставил семейния бизнес и предпочел да работи в сферата на банковите инвестиции.

Тъй като работеше във фирмата само от една година, Слоун не би трябвало да има нищо общо с Макгрегър. При разпределянето на пощата беше станала грешка и в резултат на това пратката, адресирана за него, пристигна при нея. Съвсем ярко си спомняше момента: разговаряше по телефона с един клиент и търсеше в компютъра си предварително приготвените бележки, когато момчето с пощата влезе, подаде й пратката и тя я отвори, без да поглежда адреса.

Слоун видя придружителното писмо и бързо се зачете в него, преди да може да се спре. По-късно, когато я извикаха на тридесет и петия етаж и застана пред кипящия от гняв Макгрегър и други двама старши съдружници, тя се закле, че не е и поглеждала досието, към което беше прикрепено писмото.

Макгрегър искаше главата й, но другите двама съдружници отбелязаха, че печатите на документа са непокътнати и като се опасяваха от съдебно дело за неправомерно уволнение, го склониха да промени решението си. Убедиха Слоун, че е за нейно добро да продължава да твърди, че не е чела досието.

Слоун ги послуша, но фактите от придружаващото писмо не й излизаха от ума. Чувстваше, че са прекалено обезпокоителни и е наложително да наруши обещанието си.

В писмото ставаше дума за петрол. В началото и в средата на деветдесетте години китайското правителство постави началото на скоростна програма за приватизация и преструктуриране на бюрократично управляваната държавна промишленост. Едно от определените предприятия бе Източнокитайската петролна компания, ръководена от служител на име Ми Йънг, който бе и автор на придружителното писмо. Съдържанието му убеди Слоун, че Йънг и Макгрегър от месеци поддържат контакт. След старателно проучване тя разбра защо: Източнокитайската петролна компания планираше да предложи акциите си на стоковата борса. Макгрегър щеше да ръководи разпродажбата от името на „Янг и Пулен“, които гарантираха сделката. Всичко изглеждаше като най-обикновена сделка, докато чрез един от клиентите си в Хюстън Слоун не се добра до едно геоложко сведение, според което доказаните залежи от петрол на мястото, където Източнокитайската петролна компания извършваше сондажи в океанското дъно, бяха нищожни — една от причините, поради които компанията беше губеща.

Не можеше да престане да се пита защо в придружителното писмо Ми Йънг беше споменал за „ново развитие“, „необходимост от пълна секретност“ и „особеното събитие в Деня на благодарността“.

Да събере вътрешна информация за петролна компания, намираща се на другата страна на земното кълбо, беше непосилна задача. Използвайки клиента си от Хюстън като посредник, Слоун постепенно изгради мрежа от работещи в петролната индустрия информатори, която се простираше из целия Тихи океан. Повечето новини, които получаваше, бяха слухове и клюки. Отне й маса време да ги пресее. Но скоро се очерта смайваща картина.

Източнокитайската петролна компания в действителност беше открила огромно нефтено езеро. Без да дава гласност на откритието си, изкупуваше намиращите се в близост полета, които „Мобил“, „Тексако“ и „Ексон“ с радост отстъпваха на купувачи, считани за новаци в бранша. В момента Източнокитайската петролна компания се бе разпростряла над акватория с размера на Оклахома. Никой не си даваше сметка за това, нито дори подозираше, защото никой не си беше дал труд да направи задълбочените проучвания, които Слоун беше извършила. Другите петролни компании и свързаните с индустрията концерни се грижеха единствено за собствените си интереси. Слоун претегли фактите и слуховете и си извади заключения, които бяха убягнали на останалите.

Но оставаше въпросът: Защо беше тази настойчива необходимост да се пази тайна? И каква беше ролята на Макгрегър в амбициите на Източнокитайската петролна компания? Отговорът беше прост и стъписващ: Макгрегър и Ми Йънг седяха върху истинска златна мина, защото реки от пари щяха да потекат, след като се оповести новината за действителните залежи.

Предвид публичните данни за Източнокитайската петролна компания и невзрачните й перспективи, Слоун пресметна, че когато предложи акциите си на фондовата борса, те ще се котират между единадесет и дванадесет долара. Макгрегър, Ми Йънг и всеки, когото те биха решили да облагодетелстват, щеше да се сдобие с пакети акции, струващи милиони, и по-късно да наблюдава как цената им се вдига до небесата, щом официално станат известни огромните залежи.

Беше чиста проба търговия между посветени — проста, алчна и абсолютно незаконна.

При първоначалното предлагане на акции Слоун бе разкрила големите купувачи от Източнокитайската петролна компания. Не й беше трудно, защото акциите бяха прекалено несигурни за консервативните фирми. Някои от по-предприемчивите мениджъри на смесени фондове с един замах закупиха пакети за стотици хиляди и комарджийският им устрем увлече останалите.

Правеше изключение пакет от акции за три милиона, които бяха изкупени от офшорна компания от Холандските Антили.

Слоун знаеше, че никога няма да проникне зад стената от банкери и адвокати, които привидно управляваха компанията. Законите за банковата тайна на Антилите бяха сред най-строгите в света. Така че тя изчака, чу обявяването на огромното „откритие“ от нови залежи на Източнокитайската петролна компания и видя как цената на акциите скочи на осемдесет долара за по-малко от три седмици.

Именно тогава започна да обмисля как да проникне в сърцето на компанията от Антилите. Съществуваше само един начин: да влезе в компютъра на Макгрегър. Някъде сред личните му файлове навярно се криеше връзката му с компанията. Ако можеше да намери доказателство, че Макгрегър е закупил акциите при първоначалната разпродажба, тогава, заедно с резултатите от щателното й разследване, то щеше да бъде достатъчно, за да му попречи да разори десетки хиляди дребни инвеститори, като онези, за които тя работеше.

Слоун почувства пулсиране в слепоочията. Изминалите петнадесет минути й се струваха часове. Молеше се камерите да не са я заснели как влиза в тоалетната. Или, ако са успели, охраната да не е гледала и да не я чака да излезе. Разчиташе на мъжката деликатност да не се проявява прекомерен интерес към това, което става в дамските две нули.

Слоун се наклони по-близо към клавиатурата, сякаш така щеше да накара пръстите си да се движат по-бързо. Файловете се редяха пред очите й. Краят им вече се виждаше. Макгрегър беше едновременно стиснат и нахален кучи син. Слоун разчиташе на тези му качества — първо, че има навик да пази файлове, и второ, че вярва, че личната му информация е недосегаема. Връзката с Антилите беше някъде там.

Закритият автомобил профуча по рампата на подземния гараж. Шофьорът, бивш „тюлен“^[3] с изсечени черти на лицето, рязко натисна спирачките пред електронно задвижваната входна врата, пъхна картата за достъп в процепа и забарабани с пръсти по волана, докато порталът се вдигна с характерното бучене.

Зад него партньорът му, чернокож с гладко избръсната глава, провери дали магнумът му е зареден.

Колата остави близо два метра следи от гуми върху бетонния под и зави по посока на асансьорите. На ключодържателя на шофьора висеше малък кръгъл ключ за тях.

— Какво ще правим с пазача отвън? — попита шофьорът.

Партньорът му поклати глава.

— Не ни трябва ченге под наем за тази работа.

Той извади клетъчен телефон, набра бюрото на охраната и съобщи на пазача, че всеки момент ще пристигнат детективите на „Янг и Пулен“. И, между другото, дали някой не е идвал в офисите по-рано същата сутрин?

Третият файл отзад напред носеше името „Ваканционен план“.

— Ваканция, друг път — промърмори Слоун.

Според слуховете Макгрегър не си беше взимал свободен ден от три години.

Всичко беше там, както и очакваше. Дати, отбелязани срещи, подписи, ордери за покупки, потвърждения за изпълнение и суми. Пари. Ужасно много пари…

— И за какво го прави? — прошепна Слоун, вкарвайки диск в компютъра и натискайки копчето за копиране.

Преди всичко Макгрегър беше богат човек. Семейството му притежаваше солидно състояние. И все пак, по някаква причина, искаше още. Дали беше алчност, или се възбуждаше от възможността да се измъкне безнаказано? Действията му сочеха някакъв дефект в характера, който Слоун не можеше да определи.

Тя извади диска и го пъхна в чантата си. Чак тогава осъзна, че е притаила дъх. За момент остана на мястото си, загледана в екрана. Беше получила това, за което беше дошла. Време беше да си върви.

Когато се надигна от стола, чу тихи стъпки, движещи се бързо от другата страна на вратата.

Нямаше къде да избяга. Нито да се скрие.

С поглед, вперен в компютъра, Слоун осъзна, че явно е задействала беззвучна аларма. Точно преди вратата рязко да се отвори, тя набра поредица от цифри.

Зад гърба си чу суров глас:

— Махни си ръцете от машината и отстъпи назад.