Филип Шелби
№1818 (26)

25

Додж Френч грижливо пресметна времето на пристигането си на тържеството. Не го беше грижа дали ще видят лицето му, не държеше да се среща с никого, нито се интересуваше от президентската кампания „Ръце на надеждата“. Беше дошъл само да се увери в едно и сега то ставаше пред очите му.

От отличното място за наблюдение на балкона на мецанина той видя Слоун Райдър, която пореше водата на тропическото езеро, а водопадът се изливаше върху нея, докато тя се опитваше да извлече тялото на Остроф към брега. Двамата детективи също бяха там, по-едрият се опитваше да отстрани ужасените гости, другият прескачаше оградата на езерото, за да помогне на Райдър.

Очите на Френч се плъзнаха по лицата под него. Слухът, че се е случило нещастие, събра гостите на групи по трима-четирима, трескаво се питаха какво става. Фоайето ставаше все по-претъпкано, тъй като посетителите, дочули за трагедията, се тълпяха от залите.

Край извисяващото спирално стълбище в близост до остъкления асансьор настана смут. Френч разпозна Питър Мак, препречил стълбището с разперени ръце, за да не позволи на гостите в паниката си да се изсипят в преддверието. Какво, по дяволите, правеше?

Свидетелите. Не пускаше свидетелите да се разпръснат.

Мак се провикна през рамо и един едър детектив мощно се запромъква към стълбището, тъкмо на време, за да препречи пътя на множеството.

Френч гневно стисна зъби. Беше наредил на Мак да използва Райдър и детективите, не да им помага. От това, което ставаше, беше ясно, че Мак е измамил доверието на политика.

Непростимо.

Френч бързо обмисли възможните последствия. Не се боеше от свидетели. Човекът на Мей Линг се славеше като най-опитен в занаята. Извършеното тази вечер потвърждаваше уменията му. Не свидетелите представляваха проблем. Имаше и други области, където уменията на убиеца можеха да се използват.

Докато измине дългия път от балкона на мецанина към витото стълбище, Френч успя да подреди мислите си. Гарет и Остроф бяха елиминирани по начини, които предизвикаха повече проблеми, отколкото решаваха. Райдър и нейните ченгета — сега и Мак бе с тях — щяха да се опитат да проследят връзката с Мърчисън. Но това, заключи Френч, бе значително по-трудно.

В по-широк план Ирак действаше точно както Пекин искаше. Щяха да последват дрънкане на оръжия и тревожни среднощни заседания. Накрая американските военновъздушни сили щяха да заличат от лицето на земята базата в долината Басра, Багдад щеше да моли за прекратяване на огъня и военните действия щяха да се преустановят. Но времето, от което Френч се нуждаеше, беше откупено. Двата самолетоносача на САЩ щяха да заемат позиция в Персийския залив и да останат там, като страховито напомняне за бъдещо наказание, което ще бъде наложено заради непокорството на Саддам Хюсеин.

Междувременно Тайванският проток щеше да остане незащитен.

 

 

— Хвани я за краката! Ще я прехвърлим.

Али се наведе и пъхна ръце под мишниците на Остроф. Изчака да се увери, че Слоун държи здраво глезените на убитата и заедно повдигнаха трупа над ръба на езерото. Мускулите на Слоун болезнено се свиха, когато внимателно положиха Остроф на пода.

Лекарката, дежурна за тържеството, се промъкна през множеството. Треперейки, Слоун я гледаше как се навежда над тялото и търси признаци на живот. Прочете отговора в очите й.

— Съжалявам — промълви тя. — Мъртва е.

Навалицата се раздели на две, когато парамедиците пристигнаха. Някой метна одеяло върху раменете на Слоун и тя плътно се загърна с него. Заедно с парамедиците дойде и полицията и скоро фоайето се опразни, с изключение на хората, които са били край дансинга.

— Колко мислиш, че са? — поинтересува се Али, наблюдавайки как офицерите от патрула насочват потенциалните свидетели към по-широкото пространство около рецепцията.

— Не всички са видели какво става — отговори Питър Мак. — Поне две групички слязоха с асансьора. Кой знае колко са се измъкнали, преди да стигна до стълбището.

— Разполагаме с персонала на хотела и оркестъра — твърдо заяви Али. — Барманите и очевидците могат да ни кажат дали е била с някого. Обикновено музикантите оглеждат публиката си. Може някой да е видял нещо.

— Нека се качим горе. Веднага.

Двамата мъже се обърнаха към Слоун, която отметна мокрото одеяло и тръгна към асансьора.

Масовото излизане от фоайето се бе превърнало в паническо бягство. Столове и маси бяха прекатурени. Подът беше хлъзгав от разлетите напитки и покрит със счупени стъкла. Али предпазливо се приближи към парапета на водното съоръжение. Не го пипна с ръка, но по всичко личеше, че е достатъчно масивен — не се виждаха пукнатини или отчупени парчета.

— Как, по дяволите, е могла да падне? — прошепна Мак.

— Не е паднала — безизразно отговори Слоун. — Някой я е блъснал. Навярно първо е направил нещо, че да загуби съзнание — не зная — и после я е бутнал.

Али тихо изруга. Посочи към водата, която се спускаше по стените на съоръжението. Помпите все още работеха.

— Тук се губят следите — с горчивина каза той. — Имаше — колко — петдесет или шестдесет души горе? Дори да вземем пръстовите отпечатъци на всеки един, никога няма да открием извършителя. Водата е измила всякакви доказателства.

— Съществува шанс да открием нещо по тялото — проговори Мак с тих глас. — Нали така беше с Гарет.

Али мрачно го изгледа.

— Но не ни помогна много, нали?

Долу бяха пристигнали още полицаи и бързо опразваха фоайето. Спешният лекарски екип беше сложил трупа на Остроф в чувал и се готвеше да го откара в микробуса на патоанатома. Първата група детективи оглеждаха сцената на местопрестъплението. Разговаряха с управителя на хотела, който ту сочеше към очевидците, застанали до рецепцията, ту към хората във фоайето.

— Да се захващаме за работа — обади се Али.

— Можеш да свършиш нещо полезно — предложи Мак. — Да разпиташ свидетелите.

Али кимна и се обърна към Слоун.

— Трябва да махнеш тия дрехи. Ще се обадя по радиото на патрулната кола да те вземе от рампата за доставки.

Той стисна ръката й и тръгна след Мак надолу по стълбището. Слоун трепереше с мокрите си дрехи. Уип беше прав, трябваше да се преоблече. Но първо бе длъжна да направи нещо друго.

Запъти се към парапета, прескачайки разпилени вещи и стъкла, с очи, вперени в пода. Имаше няколко дамски чанти, забравени в суматохата, и тя ги прегледа. Само в една имаше някакви документи и те не бяха онези, които търсеше. От фоайето се носеха сърдити гласове. Разполагаше само с няколко секунди, преди детективите да отцепят мястото.

Сега се намираше близо до ръба на езерото, искаше й се да имаше повече светлина. Ами ако чантичката на Остроф бе паднала във водата? В момента можеше да е навсякъде — в езерото, закачена на някоя изпъкналост на водопада, всмукана в канал или помпа.

Но не бе така. Слоун всъщност не видя чантата — бутна я с носа на обувката си. Беше достатъчно малка, за да се заклещи в някоя цепнатина между пода и покрития с плочки ръб на езерото. Пръстите й бързо опипаха съдържанието, без да обръщат внимание на несесера с гримове, и трескаво дръпнаха ципа на едно тайно отделение. Намери тънко навити банкноти от по сто долара, карта на „Американ Експрес“ и шофьорската книжка на Остроф. Имаше и още две карти: пропуск със снимка за Държавния департамент и чисто бяла карта с магнитна лента. Слоун взе и двете и захвърли чантичката.

— Хей, какво правите там?

Гласът на детектива прогърмя през празното пространство. Слоун се изправи, стискайки картите в шепа.

— Помагам на детектив Али — отговори тя.

— А, добре, той е долу, а вие тъпчете улики от местопрестъплението. — Полицаят посочи с палец към стълбището.

Слоун бързо мина покрай него. Няколко мига по-късно прекосяваше кухните на път към рампата за доставки. Както Али бе обещал, една патрулна кола я чакаше.

 

 

Началникът на канцеларията на президента научи за трагичния инцидент в „Меридиан“ тридесет минути по-късно. Тъй като Клодия Балънтайн беше заета в разгорещен диалог с несговорчивия френски министър-председател, той нямаше как да й съобщи новината. Нещастието се бе случило, след като президентът бе напуснал хотела. От първоначалните доклади нищо не сочеше смъртта да има нещо общо с Белия дом или със събитията, развили се от другата страна на земното кълбо. Служителят благодари на офицера за връзка с полицията, че му е предал съобщението за злополуката, помоли да му изпратят доклада и превключи на друг разговор.

 

 

С виещи сирени и блеснали светлини патрулната кола за рекордно време стигна Брук Хил. Слоун благодари на младия полицай и изтича в къщата. След секунди се намираше под душа, пуснала горещата вода, доколкото можеше да търпи. Когато прогони студа от костите си, тя навлече поло и вълнени панталони. Двадесет минути по-късно бе отново на шосето, на път към столицата с колата на Али.

Предвид отговорностите му за целия свят, Държавният департамент е една от правителствените институции, които никога не спират да работят. Слоун се надяваше, че бялата кодирана карта е всичко, от което се нуждае, за да влезе по това време на нощта.

Докато караше по безлюдните улици на Вашингтон, тя се питаше дали не бе разумно да се обади на Лий Портър и да му съобщи какво е намислила да направи. Навярно той щеше да й нареди да действа. А може и да ме спре, да ми заповяда да почакам, докато получи съдебно разпореждане.

Образът на прекършеното тяло на Сюзан Остроф под водопада отново изплува пред очите й. Вече бе чакала прекалено дълго. Сега Остроф не можеше да й съобщи нищо. Но вероятно бе оставила нещо важно, от което и убиецът й би се заинтересувал — нещо, до което не бива да му се позволи да стигне пръв.

Слоун зави по Двадесет и трета улица и подкара към мигащите оранжеви светлини пред входа на гаража на улица С. Движейки се бавно по наклонения проход, тя откри от страната на шофьора устройство за магнитни карти и видеокамера. Зад тях имаше плътно затворена стоманена врата. Слоун знаеше, че ако магнитната карта бъде отхвърлена, не само ще се включи алармата, но зад нея ще се разпъне верига с бодли. Щеше да се окаже в капан.

Затаила дъх, тя пъхна картата на Остроф. Камерата продължи да я следи с немигащото си око. Сканиращият апарат не отхвърли картата, но Слоун не махна ръка от скоростния лост, готова да го включи на задна.

Стоманената врата изскърца и се задвижи. Слоун бавно изпусна дъха си, издърпа картата и полека подкара към гаража. Спусна се две нива надолу и откри запазеното място на Остроф.

Слоун забърза към асансьорите. Тъй като беше проучила из основи Остроф, знаеше точно къде да отиде. Въпросът беше дали ще стигне навреме. Фактът, че картата на Остроф беше приета, означаваше, че отделът за сигурност на Държавния департамент все още е в неведение за смъртта й. Засега.

Слоун отново използва картата и вратите на асансьора се отвориха. Вътре бе пълно с камери. Тя не им обърна внимание. Натисна копчето за съответния етаж и леко й се повдигна, когато кабината започна да се издига.

Приемната беше празна; ярка светлина заливаше сивия килим. Картата отново послужи на Слоун, за да влезе в главното помещение, откъдето тръгна с бърза стъпка по коридора. Кабинетът на Остроф беше съвсем в края, просторно ъглово помещение с хубави мебели. Слоун включи осветлението и веднага седна зад компютъра. За по-малко от десет секунди установи, че не може да проникне в машината, съдържанието на твърдия диск се охраняваше от шифър, създаден от Агенцията за национална сигурност, и от допълнителни пароли.

Няма значение, каза си Слоун. Интересува ме миналото й, не настоящите й проекти.

Чекмеджетата на бюрото бяха отключени, но не съдържаха нищо, освен записки от работата й в Държавния департамент. Върху рафтовете се намираха най-различни книги, списания и военни справочници. Шкафовете за архива се намираха под тях. Вратите на средния се отвориха и тя видя неголям стоманен куб.

Шифърът за сейфа се състоеше от букви и цифри. Слоун започна с проста комбинация. Можеха да бъдат и йероглифи.

„Мисли. Мисли като нея. Каква е тя? Извънредно умна, много спокойна, уверена в себе си. Какво би използвала? Ти какво би използвала?“

Слоун прехвърли през ума си всичко, което знаеше за Остроф. Комбинацията можеше да бъде произволна — телефонен номер, част от автомобилен регистрационен номер, рожден ден… Слоун ги знаеше всичките. Всеки ги знаеше или можеше да ги установи.

Именно нещата, които Остроф никога не използва.

Какво не би се съдържало в личното й досие? Или в компютрите на службата за сигурност на Департамента? Какво не би знаел и най-близък приятел, дори семейството?

Тя е самотна жена. Като личност, това е нейният избор — така е създадена.

Слоун помисли, че е близо. Разгледа внимателно сейфа, но той нищо не й подсказваше. Не можеше да прецени дали е свързан с алармената система, която ще се включи, ако се въведе грешна комбинация. Слоун погледна към дланите си, пръстите й още бяха сбръчкани от ледената вода, през която бе влачила тялото на Сюзан.

„Напрегни се“.

Наведена над сейфа, стараейки се ръцете й да не треперят, тя натисна клавишите един по един: Г-А-Р-Е-Т.

Червената светлина на устройството за въвеждане на шифъра блесна по-ярко, после се замени от зелена. Слоун примигна, потънала в пот, завъртя дръжката и дръпна.

Дискове за компютър, поне петдесет. Слоун натъпка всичките в чантата си. Отново огледа отвън, но не откри нищо друго. След като заключи сейфа, затвори вратите на шкафа.

 

 

Слоун бързо вървеше по коридора, когато телефонът в службата по сигурността на Държавния департамент иззвъня. Дежурният офицер провери самоличността на обаждащия се, после изслуша съобщението.

— Доктор Сюзан Остроф, ръководител на отдела за Китай, пострада при фатална злополука тази вечер. Можете да се обърнете към полицията във Вашингтон за подробности. В момента група на Националната агенция по сигурността е на път към кабинета й, за да прибере документите, с които е работила. Да не се пречи на агентите.

— Слушам, сър — отговори дежурният офицер. — Но има нещо нередно.

— В смисъл?

— Доктор Остроф влезе в сградата преди двадесет минути. В момента е горе в кабинета си.

 

 

Слоун мушна картата на Остроф в процепа на асансьора. Изгуби няколко секунди, защото погледна настрани, и в първия момент не забеляза, че светлината на устройството е още червена. Вратите на асансьора не се отваряха. Тя разбра защо.

Завъртя се в обратна посока и се втурна към вратите на стълбището. Не познаваше процедурите за блокиране на сградата. Асансьорите бяха спрени. Охранителите всеки момент щяха да пристигнат на третия етаж. Вратите на гаража…

Наложи си да не мисли за това. Ехото от стъпките й кънтеше ужасно по ограденото с циментови стени стълбище. Всеки път, когато минеше покрай някоя врата, очакваше да се отвори и от нея да изскочи човек, насочил оръжие.

Сега беше на първия етаж, пръстите й се пързаляха по хлъзгавата сива боя на перилата, краката й се подхлъзваха на завоите. Блъсна вратата на гаража с все сила, чу я как се удря в гумения ограничител и се блъска в стената. Втурна се към колата си, която изглеждаше ужасно малка в тази бетонна гробница, дълга колкото половин футболно игрище.

Първо я заслепиха светлините, ярките фарове на пристигаща кола. Преди Слоун да успее да реагира, автомобилът беше до нея, завивайки в последната секунда, във въздуха се разнесе миризма на триещи се в бетона гуми.

— Скачай вътре! — извика един глас.

Слоун го разпозна и незабавно изпълни, каквото й се каза. Едва успя да затръшне вратата, преди колата да се понесе към изходната рампа на първо подниво.

— Добре ли си? Ранена ли си?

Слоун погледна Лий Портър, ръцете му въртяха волана, докато колата се промъкваше през резките завои и пое напреко към друга рампа.

— Нищо ми няма.

— Намери ли това, за което дойде?

Тя се втренчи в него.

— Намери ли това, за което дойде?

— Не зная. Мисля, че да.

— Е, определено се надявам да е така. Защото стана голяма беля. — Портър замълча. — Сега ме слушай. Каквото и да се случи, не казвай и дума. Нито дума. Разбра ли?

— Откъде знаеше?

— После ще говорим. Нека първо да се измъкнем оттук. Приготви се.

През предното стъкло Слоун видя стоманената врата на гаража и трима въоръжени мъже, които стояха пред нея, с автоматични оръжия, готови за стрелба. Портър подкара към тях, готов да намали при будката на пазача. Подаде пропуска си на охраната.

— Човекът, когото търсех, не беше вътре — спокойно заговори той. — Навярно съм сбъркал времето за срещата.

Очите на охраната пробягнаха по видеомонитора.

— Господин Портър, записали сме влизането ви, но нямаме информация за младата дама.

— Тя е с мен. Покажи им документите си, Слоун.

Тя извади пропуска си от МГ-11. Охранителят отново погледна към монитора.

— Влизането й не е регистрирано.

Портър сви рамене.

— Става късно. Бързаме за важна среща. Има ли някакъв проблем?

— Проблемът, сър, е, че сме под тревога заради неправомерно нахлуване.

— Е, аз не съм вашият нарушител, нито пък госпожица Райдър.

С периферното си зрение Слоун видя, че охранителят се колебае.

— Принуден съм да задържа младата дама, сър.

Портър посегна към телефона си.

— Номерът, който ще набера, принадлежи на съветника по националната сигурност, който сега се намира в Белия дом, в залата за спешни съвещания. Заедно с президента. Който очаква госпожица Райдър и мен да пристигнем незабавно. Може би ще пожелаете да обясните защо не пътуваме натам.

Портър подаде телефона на охраната. Слоун чу звъненето, след което един глас изрече:

— Тримбъл, Агенция за национална сигурност. Ало? Ало?

Охранителят се отдръпна и даде знак на хората си да вдигнат вратата. Портър спокойно прекъсна връзката и върна телефона на мястото му. Оставяйки два метра следи от гуми, той подкара в нощта.

Слоун почувства, че я залива облекчение. Чантата с дисковете, скътани вътре, лежеше между коленете й.

— Как ме откри? — попита тя.

Очите на Портър се стрелнаха към нея, после се съсредоточиха в пътя.

— Беше си тръгнала от хотела, в къщата на Али отговаряше само телефонният секретар, така че отгатнах къде си.

— За мой късмет.

— Какво става, Слоун?

— Аз трябва да ти задам този въпрос. В секундата, когато видя, че картата на Остроф я няма, разбра, че съм тук.

— Реших, че този, чиито нареждания изпълнява Остроф, може да се опита да прочисти кабинета й.

— Някой от МГ-11?

Портър прехапа долната си устна.

— Какво да се прави, все някога щях да ти кажа. Слушай сега. Кой е общият знаменател между Гарет и Остроф?

Слоун се замисли за момент.

— Китай. И двамата са експерти по въпросите, свързани с Китай.

— А кое ликвидира кариерата ти в Ню Йорк?

— Макгрегър.

— Не само той.

— Ми Йънг. Сделката с Източнокитайската петролна компания.

— Правилно — потвърди Портър. — Много внимателно наблюдаваме финансовите действия на Китай още от изборите през 1992 и 1994, когато бяха повдигнати обвинения, че парите им се харчат за всевъзможни политически кампании. Оттогава разбрахме как придвижват парите си, накъде, чрез кого и защо. Макгрегър и китайският му бизнес партньор Ми Йънг сключиха огромна петролна сделка. Въпрос: защо китайците, които се нуждаят от всяка капка енергия, ще са готови да разпродадат акциите на Източнокитайската петролна компания, вместо да я задържат като държавен монопол? Кое е по-важно от стабилния, надежден източник на енергия?

— Парите. В брой. И то много.

— Десетки милиони. Китайците събират капитали и те им трябват незабавно. Сякаш гонят някакъв краен срок.

— За какво става въпрос?

— Още не знаем. После ти се появи и Макгрегър загуби почва под краката. Малко по-късно той се самоуби насред Парк Авеню. Хвърлиха вината върху теб и ти стана черната овца.

— После ти ме потърси, защото смяташе, че може би знам нещо повече за връзката на Макгрегър с Ми Йънг — довърши Слоун.

— Ние, от своя страна, вече разследвахме китайците — заговори Портър. — Знаем, че четат съобщенията ни, но не можем да го докажем. Не знаем кой е куриерът им. Започнах да мисля, че именно ти ще разнищиш загадката или поне ще ни насочиш в правилната посока.

— Нов поглед. Необременен.

— Моля?

— Точно така се изрази за мен. Вместо това се превърнах в копой. — Тя се обърна към него. — По дяволите, защо отначало не ми каза всичко?

— Защото не исках да попреча на инстинкта ти. Не исках да ти съобщавам нищо, което би те тласнало в една или друга посока. Очаквах ти сама да вземеш решение.

— Така и стана. И двама души са мъртви.

— Не заради теб! — отговори яростно Портър. — Чуй ме. Играта набира скорост. Хората не ги убиват преди края. А той бързо наближава. Тази вечер ти пое невероятен риск и може би взе нещо, което ще ни бъде от полза. Какво ще кажеш?

Слоун го погледна в очите.

— Ще кажа: нека видим какво има на тези дискове.

 

 

Призори пуснаха и последния свидетел. Фоайето беше почти празно, като изключим екипа, извършващ първоначалното разследване, който проверяваше каналите и улея на вече стихналия водопад. Уип Али, Пако Сантана и Питър Мак бяха изписали страници, след часове разпитване на свидетели.

Намериха вечерната чантичка на Сюзан Остроф; по-голямата част от съдържанието беше непокътнато, но пропускът за Държавния департамент липсваше.

Пако Сантана огледа просторното, празно фоайе, в което само специалистите от полицията си вършеха работата.

— Изпуснахме го — мрачно установи той. — Беше тук и го изтървахме.

— Кого сме изпуснали? — рязко попита Мак. Разлисти страниците на тефтерчето си. — Виж какво казва пианистът: „Човекът беше по-възрастен тип, с коса, вързана на опашка.“ Ето и басистът: „Да, тя танцуваше с някакъв на четиридесет или повече. Приличаше малко на Мел Гибсън.“ А ето и показанията на бармана: „Не знам. Тук беше истинска лудница. Помня, че тя си поръча чаша вино. Един по-възрастен мъж седеше до нея. Следващия път, когато се обърнах към тях, ги нямаше.“

Мак вдигна ръка, сякаш питаше: „Какво ще кажеш?“

— Имаше прекалено много народ — промърмори Сантана.

— Всеки си търсеше някого, когото да заведе у дома. С цялото пиене и наркотиците можеха да се сблъскат с крилата свиня и да не я забележат. Въпросът е какво е търсела Остроф тук горе? Подобни купони не са й били по вкуса.

— Може и тя да си е търсила късмета — предположи Мак.

— Макар да имаше вид на света вода ненапита, но…

— Била е хваната в капан.

Али се съгласи:

— Пако е прав. Не й е било мястото в тая навалица. Семейството й беше долу, заедно с другите големи клечки. Нямала е никаква причина да идва в този бар… освен ако не е чакала определен човек, някой, който е знаел, че тук ще могат да се усамотят и едновременно да запазят анонимност. Наистина е било пълно с народ, но коренно различен от тях.

— И тогава същият този я е убил — завърши Мак.

— Не. Той е подготвил капана за убиеца й.

Мак се изправи и се приближи до машината за кафе, която хотелът бе инсталирал за служителите на закона.

— Десет от очевидците, които разпитахме, са сигурни, че е танцувала с онзи тип — подхвана той. — Лошото е, че никой не може да го опише. Освен това, всъщност никой не я е видял да пада в езерото. Никой не спомена, че партньорът й за танц я е блъснал или ударил, или направил каквото и да е.

— Освен дето е бил там и в следващата секунда е изчезнал — избоботи Сантана.

— Ето защо съм съгласен с теб: Остроф е била убита. Но нищо не мога да докладвам в Бюрото. — Мак замълча. — Забележи обаче, че всички свидетели говорят за един мъж, не за двама.

— Човекът, заложил клопката, не е трябвало да бъде наблизо — възрази Али. — Бил е някой, когото Остроф е познавала и на когото е имала доверие. Иначе защо ще си дава труд да следва указанията му? Съгласила се е да се срещнат извън обичайната й среда, въобразявала си е, че сред навалицата ще бъде в безопасност. Който я е подмамил, е умен кучи син. Остроф не е очаквала да я нападнат — точно както той е планирал.

— И в края на краищата нямаме доказателства, че е била нападната — отговори Мак. — Без тях…

Мобилният телефон на Али иззвъня. Той го включи, заслуша се и се обърна към останалите:

— Обажда се Слоун. Има да ни съобщи нещо.

 

 

Осветлението в сградата на Сметната палата беше по-добро от повечето правителствени постройки, беше скъпо и напомняше на слънчева светлина. Въпреки това Слоун чувстваше, че очите й смъдят, сякаш в тях имаше пясък.

Но това, което се виждаше на екрана на компютъра, компенсираше неуморната й работа. Проверяваше серията още веднъж, когато Али и останалите влязоха.

— Господа — заговори Портър, изваждайки лулата от устата си. — Чака ни дълга нощ.

— Готови сме да продължим работа.

— Разкажете ми какво открихте?

След няколко минути Портър разбра защо тримата са така изтощени.

— Слоун, покажи им какво намери.

Тя обърна монитора така, че всички да могат да го виждат. Разказа им за незаконното си влизане в кабинета на Остроф. Слоун не можеше да прецени чие изражение бе по-недоверчиво, на Уип Али или на Питър Мак. Пако Сантана гордо се усмихваше.

— Това, което виждате на екрана, е информацията, която Остроф е събирала на дисковете с години. Някои от сведенията се отнасят чак за осемдесетте години.

Тя използва мишката и документите изпълниха екрана.

— Всичко това е свръхсекретно — промълви тихо Мак. — Произхожда от корпорацията „Ранд“, Институцията на Хувър и Военното…

— Все места, където Мартин Гарет е работил, преди Тримбъл да го доведе в Белия дом — обясни Слоун. — Съществува общ знаменател между всичко, което е предавал на Остроф.

— Китай — обади се Али. — Всичко досега има връзка с Китай.

— Още по-зле — продължи Слоун. — Доклади с изложени становища, военни сценарии, икономически и политически заключения, които Гарет е предавал на Остроф, след като е започнал да работи в Белия дом. Целият този материал е изключително важен. Не е трябвало да излиза от кабинета на съветника по националната сигурност. Не й е било работа на Остроф да го вижда.

— И си сигурна, че не е бил друг, а Гарет? — запита Мак.

Тонът на Мак издаваше колко му е неприятно това дълбоко и продължително нарушаване на мерките за сигурност. На Слоун й се искаше да може да каже нещо, за да му помогне, но предстоеше много повече, и то още по-лошо.

— Гарет е — отговори тя. — Открихме подписа му на някои от документите. Намерихме бележките на Остроф в полетата.

— И после? — попита тихо Али.

— Вече знаем, че Остроф е преживяла краткотрайна, но страстна любов с китаец от Тайван на име Лин. Считан е за най-горещия поддръжник на присъединяването на острова към Китай. Несъмнено пристрастията му са насочени към Пекин.

— Да му се не знае! — прошепна Мак.

— Нищо не сочи, че Остроф е предавала на Лин сведенията, получавани от Гарет.

— Няма как да сме сигурни. Защо пък да не е?

— Защото ги е изпращала другаде.

— На Мърчисън — обади се Али. — Името му присъства навсякъде.

Лицето на Мак доби цвят на пепел.

— Военният съветник на президента? На него ли е предавала информацията?

— И то такава, до каквато е нямало как да се добере или е щял да научи прекалено късно, за да му е от полза. Стига, Мак. Знаеш колко строга граница има между различните отдели. Познаваш човешката суета, всеки иска да използва нещо, което другият не знае, да го компрометира и да подобри позициите си.

— Разбирам — бавно каза Мак. — Значи разполагаме със секретна информация за Китай, която е изнасяна и предавана на когото не трябва. Но въпросният човек работи за правителството.

Лий Портър заговори:

— Тази система не е създадена само за осведомяване. Организирана е да предава сведения на човек, комуто се оказва такова доверие, че самата мисъл, че може да бъде предател, е недопустима. Който и да е той, в крайна сметка е свързан с Китай.

— Говорите за заговор десет пъти по-сложен и резултатен от предателството на Робърт Хансен^[1] — намеси се Мак, сещайки се за агента на ФБР, който бе играл двойна игра.

— За Мърчисън ли говорим? — запита Али. — Той ли е последната брънка? Господ ми е свидетел, той може да прави каквото реши, да се среща с когото си иска и да не предизвиква подозрения.

— Не знаем дали веригата свършва с него — отговори Портър.

— Защо не го попитаме?

Портър го погледна с изненада, после се сети, че Али навярно не е чул последните новини.

— Елате с мен.

Той заведе групата в неговия кабинет, където телевизорът работеше с намален звук. Показваха документални снимки от войната в Персийския залив: иракското небе, осветено от трасиращи куршуми и ракети, сякаш са някакви фантастични фойерверки, после кратък кадър как боен кораб на флотата на САЩ изстрелва ракети „Томахок“, последван от репортажите на кореспонденти, базирани из целия Залив.

— Това започна преди около пет часа — заговори Портър. — Сводките от спътниците и преминаващите самолети показаха, че иракчаните инсталират ракети „Скъд“ с глави, съдържащи биохимично оръжие. Президентът заповяда незабавни ответни мерки.

Портър се обърна към Али:

— Ето защо не можем да попитаме Мърчисън. Той е далеч в някой бункер, готов да срита задника на Саддам.