Филип Шелби
№1818 (16)

15

Семейство Чо и 1818 се настаниха в малкото селище Корона на Лонг Айлънд, окръг Насау. Домакинът им Кюнг Сик се представяше за братовчед на жената. В действителност той бе дълбоко законспириран севернокорейски агент, промъкнал се в страната с фалшиви документи по време на голямото преселение на южнокорейци в началото на деветдесетте.

Подобно на други имигранти като него, Сик работеше упорито и преуспяваше. Беше започнал с една-единствена бензинова тревокосачка и раздрънкан пикап, а сега управляваше огромна градинарска фирма. Добре плащаше на работниците си, предимно от латиноамерикански произход, редовно посещаваше католическата църква и бе щедър в местните благотворителни начинания. В квартала, населен предимно със семейства, толкова го харесваха, че в деня, когато положи клетва за вярност и получи гражданство, съседите му устроиха тържество.

Единственият въпрос, който помрачаваше образа на Сик — но той рядко се повдигаше — бе защо такъв работлив, богобоязлив човек не се бе задомил. Изглеждаше срамота.

Сик изцяло бе обсебен от пристигането на роднините си. Съседите му обичаха да клюкарстват, така че той предотврати неизбежните сплетни, като организира тържество в къщата си в събота следобед. На барбекю и бира им представи семейство Чо и деликатно спомена истинската причина за гостуването им. Само за час мълвата за състоянието на 1818 обиколи квартала. Когато Чо набързо представиха момчето с името Сун, жените го наобиколиха, кудкудякайки като квачки.

Легендата на Чо беше сигурна.

Американското гостоприемство, на което се радваше семейство Чо, не свърши дотук. Синът им беше представител на децата от Южна Корея, болни от СПИН. Направиха всичко възможно да получи първокласно медицинско обслужване, докато гостува на президента. След тържеството братовчедът показа на семейство Чо писмото, което бе получил от престижна болница на около половин час път с кола от Корона. Ръководителят на отделението за изследване на СПИН ги поздравяваше с добре дошли и изказваше надеждата, че ще посетят болницата след два дни, за да могат да направят пълни изследвания на сина им.

За жената това не представляваше никакъв проблем. Болестта, която тровеше кръвта на 1818, беше все още в най-ранния стадий. Лекарите не можеха да предпишат лекарство или лечение, което до момента не бе прилагано. Прегледът щеше да бъде цялостен, резултатите — задоволителни. Щеше да се наложи да изтърпи ръкостисканията с персонала, но лошите й познания по английски скоро щяха да им сложат край. Щяха да й кажат да доведе детето след две седмици или по-рано, ако възникнат усложнения. Такава бе обичайната процедура и жената не очакваше каквито и да е промени.

С изключение на една: 1818 щеше да пропусне последния си преглед, някъде към края на ноември. Щеше да й се наложи да измисли приемлива причина. Истината беше, че на 24 ноември 1818 имаше уговорен час в друга медицинска институция. След него на никой, с изключение на тримата обитатели на къщата, нямаше да бъде разрешено да вижда момчето разсъблечено, без риза и панталони. Всеки лекар, който го стореше, щеше да почувства, че е надникнал в ада.