Филип Шелби
№1818 (21)

20

Клуб „Сърат“^[1] се помещаваше в елегантна, вековна къща на улица Р, недалеч от авеню „Уискънсин“. Когато го основали през 1934 година, първите му членове вярвали, че Мери Сърат, която според слуховете зарязала добрите нрави заради беглеца Джон Уилкис Бут, всъщност била жертва, осъдена на обесване от разгневеното общество, въпреки че нямали доказателство за вината й.

Както повечето настоящи членове, Сюзан Остроф не се вълнуваше от съдбата на Мери Сърат. През годините клубът се бе превърнал от параклис на историята в място, където вашингтонските жени, на възраст от тридесет и пет до осемдесет, чиито кариери бяха свързани с постове във Върховния съд и американската дипломация, тихомълком си помагаха в опитите си да влияят върху политиката на нацията.

Зад главните помещения в постройката имаше малка уединена оранжерия с изглед към покрит с плочи вътрешен двор с фонтан. Правилата на клуба повеляваха да не се нарушава усамотението на член, докато е там.

Додж Френч беше рядък гост на клуба, предпочиташе Сюзан Остроф да му предава информацията си чрез други, не тъй преки канали. Сега седеше срещу нея до прозореца, който гледаше към двора, където врабчета се къпеха във фонтана.

— Свързано е с Питър Лин — започна Остроф веднага щом размениха поздрави.

Френч ценеше прямотата й, въпреки че тя подчертаваше безкомпромисната й същност.

— Клодия се безпокои какво може да се случи, ако Лин спечели място в следващия тайвански парламент.

— В какъв смисъл?

— Че ще започне да лобира открито за присъединяване към Китай. И този път ще получи достатъчно подкрепа, за да наложи референдум.

— И ако това стане, тогава какво?

— Ще приложат плана на Тримбъл „Огърлицата“. — Тонът, с който бяха изречени думите й, показваше нейната антипатия. — Реших, че трябва веднага да те уведомя.

— Вече знам.

Остроф забеляза, че е засегнала чувствителна тема.

— Значи „Огърлицата“ и преди се е споменавала. Гарет има ли нещо общо?

— До известна степен.

Точно такъв отговор очакваше Остроф. Френч рядко споделяше конкретни данни. Държеше информаторите си разделени и в неведение. Само в редки случаи установяваше пряк контакт с хората, които мълчаливо му осигуряваха сведения. Остроф беше свръзката на Гарет, ръководеше го, анализираше и подлагаше на оценка действията спрямо Китай, преди да ги предаде по-нататък на Френч.

— Какво стана с него? — предпазливо попита Остроф.

— Все още чакам справката от патоанатома — отговори Френч.

— Прекалено дълго… Много време мина. — Тя забарабани с пръст по кожената облегалка на канапето. — Не разбирам защо. Беше напълно здрав. Или навярно на вас е известно друго?

— Не.

— Кога за последен път разговаряхте с Гарет? — беше новият й въпрос.

— Най-малко преди година — с лекота излъга Френч. — Защо?

— Значи не сте се срещали през последните няколко дни?

— Не.

— Защото ми се обади в събота сутринта и сподели, че вероятно е под наблюдение.

— Прекалено богато въображение — тъжно отбеляза Френч.

— Съпругата му съобщила, че видяла непозната кола близо до къщата им — продължи Остроф. — Както и мъж, който изглежда наблюдавал къщата.

— И двамата знаем, че Пати Гарет е чувствителна жена — беше коментарът на Френч. — А Тримбъл е под голямо напрежение в работата си. Не бих се изненадал, ако то се е отразило и на Мартин.

— Значи според вас това няма нищо общо със смъртта му?

— Някакво въображаемо следене? Не.

Остроф кимна. Убедена беше, че се тревожи без причина, но едно тихо гласче в мозъка й не спираше да нарежда.

— Президентът ще го направи, нали? — каза тя. — Ще активира „Огърлицата“ при всички положения.

— Това няма да се случи — тихо отговори Френч. — Вие, аз, а и други няма да го допуснат. Но трябва да се вземат определени мерки.

Остроф предусети какво престои и изпита ужас. Понякога се чудеше как Френч, който не трепваше пред никакви жертви, изобщо спи нощем.

— Какви? — попита тихо тя.

Френч посегна и я потупа по ръката, сякаш окуражаваше дете. Сюзан Остроф бе прекрасна, но отчаяна жена. Огънят на десетгодишната любов и разстоянието от тринадесет хиляди километра изгаряше сърцето й. Беше се свързала с Френч, защото Лин й бе казал, че Френч е единствената надежда Китай отново да стане единен. Така той се превърна в единствената надежда за Сюзан Остроф да се събере със своя любим.

Сега Френч й каза какво трябва да се направи и обясни защо това е единствената алтернатива. Говореше й истината не от състрадание или да я утеши, а защото за него бе нужно тя да разбере защо точно определени събития ще се случат. Не можеше да поеме риска тя да научи със закъснение и да извърши нещо глупаво.

Видя как раменете й се отпуснаха и очите й заблестяха със свирепа ярост. Почти долавяше как контрааргументите се оформят в съзнанието й, как ги претегля и веднага ги отхвърля. Сюзан Остроф би се постарала да запази всичко, създадено от Лин, защото то представляваше мостът й към него. Но накрая хладният разсъдък взе надмощие. Мостът можеше да се разруши, ако Френч й обещаеше, че много скоро тя ще бъде отново с Лин.

След като Френч свърши, настъпи тишина, нарушавана само от чуруликането на врабчетата. Някъде в къщата стенен часовник отмери часа.

— Нали все още можеш да се свържеш с Лин?

Сюзан Остроф вдигна поглед от скута си, очите й искряха. Имаше начин. Тя и Лин го бяха уредили, преди да напусне Тайпе. Но сигурността на връзката не можеше да се гарантира. Беше я заставил да обещае, че ще я използва само в краен случай. През дългите й самотни безсънни нощи, дори в миговете, когато би дала мило и драго само за да чуе гласа му, беше удържала на обещанието си.

— Ще му се обадят от Пекин — заговори Френч. — Но той трябва първо да го чуе от теб. Нужно е, за да повярва колко важно е за него да изпълни това, което иска Пекин. Необходимо е да повярва.

— Ще го направя — отговори тя.

На вратата се почука. Остроф прокара ръка през очите си и се намръщи. Прислугата знаеше много добре, че не бива да я безпокои на това място. Тя отвори вратата и взе бележката, подадена й от управителя на клуба.

— Какво има? — попита Френч.

— Странно — промърмори Остроф. — Защо от Сметната палата ще искат да ме видят?

Сърцето на Френч трепна.

— Кой те търси?

— Слоун Райдър.

— Нима?

— Какво има, Додж? Какво иска?

— Помоли ги да й съобщят, че ще се забавиш няколко минути.

Остроф се намръщи, но изпълни, каквото я помоли. Когато управителят излезе, тя попита:

— Е?

— Тази жена е част от екипа, който разследва смъртта на Гарет.

— Разследва ли? Защо? Какво подозира полицията?

Френч деликатно й направи жест да мълчи.

— Не се безпокой. Слоун Райдър няма да ти попречи. Но трябва да си предпазлива с нея. Единствената причина, която обяснява присъствието й тук, е, че свързва Гарет с теб. Заради заема от банката. Сметната палата проучва напосоки избрани федерални служители. Известно ти е. Натъкнали са се на заема, който, ако го проучиш по-внимателно, изглежда малко подозрителен. Щом й обясниш за какво става въпрос, ще си отиде.

Остроф долавяше нещо нередно, но не бе в състояние да определи какво е.

— Информацията за заема бе така дълбоко скрита, че не допусках някой да попадне на него — каза тя. — Щом са ровили толкова усърдно…

— Не се притеснявай — чу се мекият глас на Френч. — Нямаш какво да криеш. Кажи й истината. Банковите ти документи ще го потвърдят.

Той се изправи и излезе на двора.

— Обади ми се и ми кажи как е минало.

 

 

Началото на срещата в президентския офис, в съседство до Овалния кабинет, вещаеше само добро. Президентът набързо се беше снимала с момичетата от организацията „Скаути на Америка“; Тримбъл беше там, както Портър бе помолил. Последният бе влязъл в Белия дом през тунел, който тръгваше от Министерството на финансите. Никой, освен ескорта от Секретните служби и секретарят на президента не знаеше, че той е в сградата.

Президентът и нейният съветник по сигурността бяха стигнали до последната страница от доклада от аутопсията. И двамата прочетоха целия документ, въпреки че Портър беше прикрепил резюме от една страница. Той виждаше как челюстта на Тримбъл бясно трепери, а очите му излъчват неподправен гняв.

— Съобщавате ни, че Мартин Гарет е убит — заговори президентът.

— Всички доказателства сочат това, госпожо президент — отговори Портър.

След като Клодия Балънтайн първа взе думата, Тримбъл се намеси:

— И пазите това в тайна повече от двадесет и четири часа?

— Има основателни причини.

— Трябваше да ме уведомите веднага — не се успокояваше Тримбъл. — Щях да възложа случая на мои хора…

— Джим — гласът на президента бе едновременно нежен и твърд. — Нека първо изслушаме Лий.

Портър често общуваше с Тримбъл и бе свикнал да го харесва и уважава. Но сега Тримбъл му се противопоставяше, вместо да слуша и разбере. Портър се бе подготвил за такава реакция.

Обясни как двамата детективи от отдел „Убийства“ във Вашингтон са били включени в разследването, как всички свидетели били разпитани и физическите доказателства — проучени. Как са успели да открият кетамина. Описа как разследването е било извършено при пълна секретност и аргументира необходимостта това положение да не се променя.

— Добре, Лий — започна президентът. — Разбирам какво имате предвид. Струва ми се, че прикривате основното. Имам няколко въпроса: Колко дълго патоанатомът ще си държи устата затворена?

— Завинаги — ако го изисква националната сигурност и вие го потвърдите.

— И вдовицата никога няма да узнае истината за смъртта на съпруга си?

Портър почувства остротата на думите й. Клодия Балънтайн също бе вдовица. Все още не бе напълно ясно защо съпругът й е послужил за мишена на убиеца. В сърцето си съчувстваше на Пати Гарет.

— Госпожо президент, убийството на Мартин Гарет, извършено от непознат убиец или убийци, представлява заплаха за националната сигурност.

— И това го прави случай, който трябва да разрешат силите за опазване на реда! — обади се Тримбъл.

— Ако го дадете на ФБР, все едно ще поднесете на тепсия историята на медиите — възрази Портър.

— Имам и друг въпрос, Лий — продължи президентът. — Точно защо поставихте Мартин Гарет под наблюдение?

Тримбъл примигна поразен.

— За Бога, Лий. Какво сте си мислели?

— Беше свързано с разследването, което извършвах — каза Портър. — Нали си спомняте, Джим? Вие изложихте пред президента причините да се даде зелена улица на плана „Огърлица“, а няколко дни по-късно китайците извършиха маневри, след които вашите аргументи загубиха смисъла си. Подозирахте, че изтича информация.

— Така беше, разбира се — отговори Тримбъл. — Но ми съобщихте, че това става в Службата по разузнаването, която е извършила прихващането, и че някой там чака да предаде сведенията от първоначалния източник. Не може да е бил Марти. Той никога не е имал нищо общо с тази служба.

— Имал е, Джим. Изпратихте ми списък на всички от Службата, които са работили с китайците. Но не сте го проверили. Името на Гарет беше в него, защото преди много време представил някакви доклади за позициите на японците и китайците във форт „Мийд“. Компютрите го свързаха с прихванатите китайски съобщения. Проверихме всички имена. Гарет бе единственият, при когото открихме нещо, което не можехме да обясним. Затова беше нужно да се върнем назад и да проучим всички факти, за да си изясним ситуацията.

Портър замълча.

— Преди всичко вие ни насочихте към него. Получихме информацията от вас. Но не стигнахме далеч. Нямаше за какво да се захванем. Ако имахме, навярно щяхме да му спасим живота.

Тримбъл бе съсипан от този парадокс.

— Лий ме уведоми за Гарет, Джим — каза тихо президентът, после се обърна към Портър. — Лий, твърдите, че убийството на Гарет е заплаха за националната сигурност.

— Вярвам, че е така.

— Значи отново обстоятелствата ни връщат към Китай — отвърна президентът. — Тъй като допуснах, че ще се окаже така, помолих двама души да бъдат на разположение, в случай че се наложи да поискаме помощта им. Сега считам, че е необходимо да излязат на сцената. Лий, ще възразите ли, ако генерал Мърчисън и Додж Френч дойдат при нас?

Беше по-скоро знак на учтивост, отколкото въпрос. Но Лий Портър си напомни, че е дал обещание пред групата си, а той винаги държеше на думата си.

— Уверих екипа си, че само крайно тесен кръг ще бъде запознат с този въпрос — беше отговорът му. — Бих желал да ме уверите, че разследването ще продължи безпроблемно.

— Ще го имам предвид — каза Клодия Балънтайн, след което помоли секретаря си да покани двамата мъже.

Додж Френч забеляза колко бързо ги представиха един на друг и колко мрачна е атмосферата в стаята. Хвърли поглед към Сам Мърчисън, но главният военен съветник на президента само вдигна рамене. Двамата мъже бяха прекарали последните двадесет минути, разменяйки по няколко думи, но никой не знаеше защо са ги повикали.

— Господа — започна Клодия Балънтайн. — Лий Портър има да ви съобщи нещо. Моля, изслушайте го внимателно и задайте въпросите си, след като свърши. Лий, моля ви да започнете.

Портър описа фактите, които Тримбъл и Клодия Балънтайн вече знаеха, стигна до момента за вероятния убиец и човека, който насочва действията му. Това привлече вниманието на всички. Когато приключи, настана тишина на смайване.

— Сигурен ли сте в това, Лий? — накрая запита Мърчисън. — Наистина ли имате доказателства, както твърдите?

— Да — отговори Портър. — Очевидно не можем да потвърдим съществуването на убиеца. Но фактите сочат в тази посока.

— Не мога да повярвам — тихо промълви Тримбъл.

— Но залавянето на този убиец ще ни затрудни — обади се тихо Додж Френч. — Това не е нещо, в което имате опит, господин Портър. Нямате право да упражнявате действия, свързани с прилагането на законите, нито хората ви са обучени за такава работа.

— Вярно е, сър.

Френч поклати глава, сякаш целият случай за него бе загадъчен и противоречив. Всъщност беше смаян от фактите, които Портър им представи, поразен, впечатлен и поуплашен колко бързо и безпогрешно следотърсачите на Портър се бяха насочили към Гарет. Беше му пределно ясно как да постъпи, за да спре Портър, но трябваше да действа изключително предпазливо.

— След разследването на Гарет стигнахте ли до някакво заключение по каква причина би предавал информация на китайците?

— Не, сър.

— Следите му отведоха ли ви до някой друг, който може да му е помагал?

— Не.

— Марти Гарет не беше предател! — извика Тримбъл.

Френч кимна.

— Съжалявам, ако съм те засегнал, Джим. Но явно господин Гарет е бил замесен в нещо. Имал е известна връзка със сведения, които идват от това място — информация, която помага на президента да взима решенията си.

После Френч се обърна към Клодия Балънтайн:

— Госпожо президент, според мен преди всичко трябва да решим коя агенция на изпълнителната власт ще се заеме със случая.

— Още е рано — прекъсна го Портър.

— Така ли, сър? Нима ще предпочетете да почакате, докато убиецът нанесе нов удар? Защото, както знаем и двамата, това не е изключено. Действаме на тъмно. Не знаем какво му предстои да извърши, дали жертвата му е само Гарет, или е част от дълъг списък. А е нужно да разберем.

— По него вече работи един детектив. Обясних ви.

— Да, вярно. От вашингтонския отдел „Убийства“. Това наистина ли ви удовлетворява, господин Портър?

Портър бе загубил контрол над положението и не знаеше какво да прави. Френч насочваше разговора в определена посока, а шефът на МГ-11 бе сигурен, че крайната цел няма да му хареса.

— Достатъчно — каза рязко Клодия Балънтайн, търпението й се изчерпваше. — Додж, нека разследването продължи по този начин.

— Госпожо президент, смятам, че това разследване трябва да се повери в ръцете на опитни агенти колкото може по-скоро. Мисля, че ФБР е най-подходящо за целта. — Френч вдигна ръка, за да спре протестите. — Моля, оставете ме да довърша. Разбирам и оценявам необходимостта от строга поверителност, както го формулира господин Портър. Следователно препоръчвам да включим само един агент, някой с по-голям стаж и по-богат опит, запознат с въпросите, свързани с Китай. Човек, който може да разчита на по-сериозна подкрепа, ако ситуацията го наложи.

— Очевидно имате някого предвид — каза президентът.

— Да. Името му е Питър Мак. Нека ви информирам за него.

 

 

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем — започна Слоун.

— Бях любопитна какво може да иска от мен Сметната палата — хладно отговори Остроф.

Тя посочи към прозореца, чиято ниша приютяваше два стола и малка маса. Докато се движеше до Слоун Райдър, Остроф се опита да прецени жената, припомняйки си какво й бе разказал Додж Френч за нея.

След като се настаниха, каза:

— Е, с какво мога да ви бъда полезна?

— Познавате ли Мартин Гарет?

— Помощника на Джим Тримбъл. Да, естествено. Това, което се случи с него, е ужасно. В новините съобщиха, че е получил нещо като инсулт.

— Доктор Остроф, добре ли познавахте Мартин Гарет?

— Питате дали сме били приятели? Не. По-правилно би било да се каже, че общувахме професионално. Мартин беше способен аналитик, областта, от която основно се интересуваше, беше Китай. Както и моята. Убедена съм, че ви е известно, че оглавявам отдела на Държавния департамент за Китай.

— Следователно през годините сте си създали близки отношения, основаващи се на работата.

— Обикновено се срещахме по конференции и семинари. И в редките случаи, когато се натъкнех на нещо измежду документите ми, за което считах, че трябва да информирам Тримбъл.

— А обратното?

— Разбира се. Мартин ми изпращаше материали в отдела, ако му се стореше, че могат да ме заинтересуват. Госпожице Райдър, какво целите с подобни въпроси?

— Уредили сте му и сте му гарант за голям заем, за да покрие болничните си разходи.

— Така е. Исках да му помогна.

— Много благородно от ваша страна.

— Госпожице Райдър, вие работите в МГ-11. Повярвайте ми, зная с какво се занимава отделът ви. Навярно ви е известно, че съм твърде заможна.

Прадядото на Остроф бе основал компания за производство на джинси, която с течение на времето стана синоним на Америка, подобно на „Дисни“ и „Макдоналдс“. Сюзан Остроф не бе просто „заможна“, тя бе невероятно богата.

— По ваша препоръка банката е отпуснала на Гарет заема с извънредно ниски вноски — продължи Слоун.

— Да не би да намеквате, че нечии интереси са накърнени?

— Само се питам дали всички тези разговори, проведени от него с кабинета ви и телефона ви у дома, са свързани със заема — или са се отнасяли за нещо друго.

— Госпожице Райдър, финансовата ми документация е на разположение на всеки със съответните пълномощия. Предполагам, че това включва и вас. Ако вие или одиторите ви искате да ги проверите, моля заповядайте. Няма да откриете нищо нередно. Имам крайно консервативни счетоводители. Колкото до разговорите на Мартин с мен, както в кабинета ми, така и вкъщи, повечето от тях са свързани с работата ни. И нямам намерение да разгласявам съдържанието им, докато или не ме принудите по съдебен ред — в който случай ще ви се противопоставя — или не ми кажете защо си пъхате носа в неща, които, както изглежда, нямат нищо общо със смъртта му.

Дойде време за взимане на решения, рече си Слоун. Остроф се дърпаше, но щеше или да отстъпи, или да престане да отговаря. Инстинктът подсказа на Слоун, че трябва да бъде настъпателна. Налагаше се да постресне тази жена, дори и това да означаваше да позволи на Остроф да надникне в собствените й карти.

— Разполагаме със запис на разговора между вас и Мартин Гарет отпреди два дни — започна Слоун. — В него той звучи много разтревожен. Подозира, че го следят — че на този телефон има подслушвателно устройство. Спомняте ли си този разговор?

Очите на Остроф бяха корави като стомана.

— Предполагам, че имате съдебно разрешение да подслушате разговора?

— Имаме.

— Нека ви съобщя нещо за Мартин Гарет, което навярно не знаете — каза Остроф. — Параноята му беше нещо като професионално заболяване. В неговата работа дори е полезно. Но при Мартин тя беше в повече. Ако проверите записа на онзи разговор, ще си припомните, че му говоря, че във всеки момент половината телефони във Вашингтон се подслушват. Особено в места, изискващи извънредна сигурност.

— Този разговор беше от уличен телефон.

Остров вдигна рамене.

— Както отбелязах, параноя. Госпожице Райдър, струва ми се, че има много по-важни неща, свързани със смъртта на Мартин, отколкото тези, които разгласявате — особено ако сте го поставили под наблюдение. И ако желаете да ми зададете още въпроси, по-добре уточнете какво, по дяволите, искате да знаете за Мартин и какво общо има то с мен.

Слоун срещна погледа на жената.

— Нямам повече въпроси, за момента.

Остроф стана.

— Тогава ще ме извините. Имам друга среща. Нека ви дам съвет, госпожице Райдър. Имам чувството, че сте отскоро в града. Не заставайте на погрешната страна с неподходящи хора.

Първата реакция на Сюзан Остроф беше да се втурне към кабинета си. В сейфа си пазеше купчини компютърни дискове, на които с течение на годините бе записвала информацията, която Мартин Гарет й предаваше. Голяма част представляваше висш политически анализ, далеч извън нормите за конфиденциалност. Ако някой попиташе за дисковете, щеше да й бъде трудно да обясни.

После размисли и се отправи към малкия бюфет — четири маси, осем стола, бар с формата на подкова, облицован с кожа, и поиска от бармана малцово уиски без лед.

След което наум преповтори първата част от разговора с Френч.

Все още очаквам доклада на патоанатома. Това й беше казал Френч, когато тя попита за Гарет. Тя беше проявила настойчивост, защото докладът прекалено се бавеше, но той отклони вниманието й, съобщавайки й за какво бе дошъл, приковавайки мислите й към мястото, където витаеше образът на Лин.

Беше ли възможно Френч да не знае, че Гарет е под наблюдение? Беше ли тя първият — и единственият човек, с когото Мартин бе споделил подозренията си? Разговорът се проведе сутринта преди да умре. Беше изпълнил това, което му нареждаха инструкциите: при спешен случай, истински или въображаем, да се свърже с висшестоящия. С нея.

Остроф отново отпи от питието. Действията на Гарет бяха логични. Последователността им бе безупречна. Обяснението на Френч за доклада на патоанатома бе убедително, тонът му — твърд, но търпелив. Все пак Остроф си припомни мимолетната промяна в държанието на Френч, когато се спомена името на Слоун Райдър. Не й каза доброволно, че знае, че жената работи за МГ-11. Остроф трябваше да прояви настойчивост, за да чуе от него, че Райдър е в екипа, разследващ смъртта на Гарет. След това, преди да успее да го попита още нещо, той започна да й обяснява защо Слоун Райдър е в клуба и че прави проверки за банковия заем.

Но не ми спомена, че Райдър може да задава и други въпроси.

Слоун Райдър бе използвала заема от банката като отправна точка. Основно се интересуваше от телефонните разговори между Гарет и Остроф, от професионалните им взаимоотношения, от връзката между тях…

Знаеш повече за аутопсията на Гарет, отколкото ми казваш, Френч. Известно ти е повече и точка! Да не би да се каниш да се отървеш от мен?

С усилие Остроф потисна паниката, която заплашваше да я задуши. Две противоречиви мисли се бореха в нейното съзнание. Додж Френч, човекът, комуто се бе доверявала в продължение на десет години и който не бе извършил нищо, за да събуди съмненията й. Додж Френч, изкусният манипулатор, навярно бе използвал способностите й срещу нея. Кое беше истина? За да вземе правилно решение, Остроф знаеше, че трябва да пипа много предпазливо.

Но преди всичко трябваше да се погрижи за най-належащото: дисковете в сейфа в кабинета й. Знаеше, че са на сигурно място, в противен случай неочакваният й посетител нямаше да бъде Слоун Райдър, а двама служители от отдела по сигурността на Държавния департамент, които щяха да я помолят да ги придружи до работната си стая и да отключи сейфа.

Остроф пазеше дисковете по две причини. Първата бе дълбоко лична: те бяха живо доказателство за действията й от името на Лин, нещо като любовен дневник. Информацията, която й доставяше Гарет, сведенията, които получаваше и предаваше, където бе нужно, бяха документ за приноса й в грандиозната схема на Френч.

Втората причина имаше по-практичен характер. Сюзан Остроф беше еврейка. Бе израснала, слушайки историите за масовите погроми и геноцида, за златни монети, зашити в подплати на палта, за диаманти, скрити в токовете на обувки. Знаеше, че благоразумният евреин винаги пази нещо — пари, благоразположение, влияние — с които да откупи оцеляването си. Непроницателните евреи бяха оставили костите си в лагерите. Дисковете бяха застрахователната й полица. Ако стигнеха до нея и я обвиняха в държавна измяна, тя щеше да им предаде човека, на когото служеше и чиито нареждания изпълняваше. В критична ситуация можеше да покаже, че е била само брънка от веригата от американски патриоти, застанали на пост, за да бранят страната си.