Филип Шелби
№1818 (14)

13

Полетът на „Юнайтед Еърлайнс“ от Хонконг кацна на летище „Кенеди“ в 9:03 в понеделник сутринта. Ловкия беше сред първите слезли, но се забави, за да може семейство Чо да го настигне. Въпреки че сакът и дипломатическото му куфарче бяха при него, той ги последва в залата за получаване на багажа и продължи да се движи плътно зад тях към митницата и имиграционното бюро.

Бяха пристигнали няколко полета от чужбина и опашките пред имиграционните гишета бяха дълги. Когато накрая семейство Чо се придвижиха напред, Ловкия насочи вниманието си към младия чернокож служител. Последният провери паспортите на корейците и започна да им задава въпроси, когато разгъна и прочете писмото от Белия дом. Изражението му се смекчи и той се наведе напред, за да погледне 1818, който сънливо стискаше крака на „баща си“. Служителят надраска нещо на формуляра, отразяващ влизането в страната на семейство Чо, и ги пусна да продължат.

Ловкия ги настигна при митницата, наблюдаваше как преминаха без проблеми заедно с отрупаната с багаж количка, после продължи след тях.

Навън, на платното за лимузини, бе спрял празен микробус. Шофьорът — севернокорейски агент, за когото Чо бяха предупредени, ги чакаше до вратата за пътници. Помогна им да натоварят чантите си и затвори вратите.

С пътническия сак, висящ на рамото му, Ловкия се увери, че микробусът се насочи към изхода на летището. Влизането на семейство Чо в Съединените щати бе последното опасно препятствие. Ако нещо се бе объркало, ако някой ги беше проследил, именно тук щяха да ги хванат. Сега 1818 се намираше само на няколкостотин километра от планираната цел. Още мъки щяха да му причинят, преди той и пазачите му да пристигнат в Белия дом. Ловкия знаеше колко болезнено щеше да бъде, но се стараеше да не мисли за това. Предстоеше му да изпълни други задачи, втората част от договора.

 

 

Докато семейство Чо пътуваха към Лонг Айлънд, Марти Гарет, помощникът на съветника по националната сигурност Джеймс Тримбъл, мина покрай кея за водни колела на езерото Тидал^[1]. Стоеше по-близо до шосето, отколкото до водата, въпреки че там бе по-шумно заради отиващите на работа хора.

Гарет идваше при езерото заради тишината и красотата му. През почивните дни постилаше одеяло и с часове седеше, загледан в Мемориала на Джеферсън^[2] от другата страна на водата. Друг път влизаше вътре и четеше цитатите от трудовете на президента, гравирани по стените. Макар да го правеше несъзнателно, Гарет търсеше пасажи, в които се говореше за патриотизма. Не си задаваше въпроса защо проявява такъв афинитет именно към подобни слова. Не осъзнаваше, че като мнозина предатели търси оправдание за действията си, което щеше да превърне измяната му в нещо не тъй противно.

Той чу зад себе си клаксон на кола. Един черен линкълн спря до него. Шофьорът излезе пръв, последван от охранител, който отвори задната врата, за да слезе Додж Френч.

Политикът бе елегантен, както винаги, с черен костюм на едва видимо ситно райе, сресан и избръснат. Изведнъж Гарет се притесни за вида на джинсите и старото си сако и че косата му изглеждаше мазна, защото не бе имал време да я измие.

Той спеше много малко след последната среща на Тримбъл с президента. Повечето време прекарваше в работа, но когато се връщаше в апартамента си, сънят бягаше от него.

Предната нощ лежа буден, взирайки се в тавана в мрака, калъфката на възглавницата и чаршафите му бяха подгизнали от пот. Разяждаха го съмнения, сякаш бяха червеи. Сънят дойде чак когато бе напълно изтощен. После будилникът иззвъня и не остана време да се приготви за срещата.

— Изглеждаш малко уморен, Марти. Май Тримбъл те кара да работиш по цяла нощ.

— Добро утро, сър — отговори Гарет. — Доста работа имахме, предвид това, което става.

Френч хвана младия човек за лакътя и го поведе встрани от пътя по една пътека, която криволичеше между дърветата.

Гарет погледна през рамо. Линкълнът подкара след тях по шосето. Охранителят вървеше на тридесет крачки отзад. Нямаше да чуе нищо. Нито който и да е друг. Лазерните подслушвателни устройства изискваха големи стъкла за рефлектори. За по-обикновеното оборудване трябваше транспорт — микробус или поне някаква спортна кола. На това място нито една от двете не можеше да остане спряла достатъчно дълго, за да осъществи подслушването. Гарет бе убеден, че шофьорът на колата си отваря очите за всяко превозно средство, което не се вписва в сутрешния трафик.

— Съжалявам, че не ти се обадих по-скоро — говореше Френч. — Почивните дни бяха невъзможни. — Той погледна Гарет. — И ти не би могъл да се измъкнеш, нали?

— Щеше да бъде трудно — съгласи се Гарет.

Не и невъзможно обаче. Щеше да измисли нещо, за да установи контакт. Но не така действаше Френч. Никога не се срещаше с някого, ако не е сигурен във времето и мястото. Гарет се чувстваше в пълна безопасност, когато имаше работа с Френч.

— Разкажи ми за „Огърлицата“ — подкани го тихо Френч.

Гарет подреди мислите си.

— „Изборът на огърлицата“… Името красноречиво говори: блокада на Китай. Първоначално по море, от териториалните води на Виетнам по целия път до Кигдао, през полуостров Корея при Инчон, на юг към Пусан и към Япония, при Фукуока. Съветът за национална сигурност предвижда четири бойни кораба и в средата на всяка редица — самолетоносач. Три ескадрили от Окинава и четири от Кагошима ще им пазят гърба.

Додж Френч хвана ръцете си зад гърба и наклони глава.

— Бомбардировачи ли? — промълви той.

— Вече са подписани секретни протоколи с филипинците. Сключихме договор за наемане на военновъздушната база „Кларк“ и ще я използваме, докато е необходимо. Това ни осигурява предна позиция за самолетите „Б-1“ клас „Либърейтър“ и „Б-52“. „Б-2“ ще излитат от секретната ни база в Куинсланд, Австралия.

Значи и филипинците и австралийците са в играта. Странно, че Клодия не го спомена.

— А подводници? — попита Френч.

— Пет са в позиция, изтеглихме ги от Индийския океан. Три от клас „Лос Анджелис“ и два „Вълка“. Пакетите с цели се програмират. Предвидили сме по тридесет ракети за всеки плавателен съд, по десет бойни глави на всяко изстрелване.

— А ядрени?

— На борда на кръстосвачите „Егис“ и разрушителите „Торънс“. Някои от тях използвахме в Персийския залив, само че към ракетите „Томахоук“ сме добавили технологията „Стелт“. Има слух, че китайците са разработили ултра нискочестотен радар. Може да е вярно, може и да не е. В нашия случай това няма значение.

— Сигурен съм, че няма. А сателити?

— Щом президентът издаде заповед, ще започне ескалация от положение нула. Лазерните ни платформи прихващат китайските сателити, военни и комуникационни. Ще ги оставим слепи.

— И това, докато „Огърлицата“ се разгърне?

— Лазерите няма да се задействат отново, преди да достигнем ескалация нула седем, две степени преди да използваме ядрено оръжие.

— Ядрено оръжие, значи. Върху невзрачно малко парче земя, което повечето американци не могат да намерят на картата.

Гарет се изненада от отвращението в тона на Френч.

— Какво е становището на Тримбъл? — поиска да знае Френч.

— Ще настоява „Огърлицата“ да се приведе в действие, ако китайската флотилия не се завърне в пристанищата си. Много се притеснява, че могат да прекосят Тайванския проток.

— Прекалено е млад, за да знае нещо от първа ръка за Корея — беше язвителният коментар на Френч. — Дните, когато жълтите орди се спускаха на вълни към нас, без да ги е грижа за жертвите, отминаха. — Той замълча. — Как очаква Тримбъл да реагират китайците, щом заплашим или атакуваме военните им сили в протока?

Гарет спря и се обърна към Френч.

— Ще използват химично-бактериологично оръжие. Предполага, че дотогава ще са се разгневили дотолкова, че да обстрелват корабите ни с такива ракети.

— Като нищо ще го сторят! — промърмори Френч. — Тримбъл иска война и ще си я получи.

— Сър, това са само възможности, поне засега — нервно му отвърна Гарет. — Имаме стотици такива проекти. Той просто издуха праха от един от тях, за да го даде на президента.

Тревожният тон на младия мъж напомни на Френч, че трябва да внимава какво говори по въпроси, засягащи Тримбъл. Притеснението на Гарет беше показателно.

Френч сложи ръка на рамото на младежа.

— Зная, че са само алтернативи — тихо заговори той. — Но пред очите ми те са добивали плът и кръв и са набирали скорост. Моля се ти да не ги видиш.

Гарет кимна и изглежда се поуспокои. Френч остана мълчалив, когато отново тръгнаха. Момчето беше изключително способно, едно от най-добрите, които бяха вербували.

Най-силната черта на Френч бе, че умееше да вижда отвъд непосредствената заплаха или явните действия на конкурентите си за спечелване благоразположението на президента. Добре му беше известно, че мъже като Тримбъл и генерал Мърчисън могат за една нощ да се превърнат от съюзници в непримирими врагове. Нищо не оставаше непроменено в коридорите на властта.

Френч отблизо познаваше подобни хора. Кои ли им бяха приятели?

Чии наставници бяха и къде бяха учениците им сега? Френч, който случайно бе чул за собственото положение на Гарет от член на своя екип, заложи примамката.

В миналото Тримбъл не се бе интересувал от Гарет точно когато анализаторът имаше нужда от покровител. Младежът се бе оженил за ученическата си любов и първото им дете се бе родило с увредено сърце. С течение на годините емоционалните травми бяха станали нелечими, а болничните разходи растяха.

Тримбъл обаче пренебрегваше асистента си, затова Гарет потърси нови възможности и приятели. Френч откри Гарет точно когато младият мъж се оглеждаше за подобие на Тримбъл, някой, който не само ще оцени таланта му, но и ще го ръководи и подпомага кариерата му. Помоли свой колега да го запознае с Гарет и се залови да облагородява младежа, водейки го в подбрани клубове, където можеше да срещне едни от най-големите мозъци на Америка. Поласкан от вниманието и покровителството на Френч, Гарет започна да прекарва все повече време с наставника си.

Чрез същия колега Френч уреди Гарет да получи огромен заем, с който спокойно да изплати болничните сметки на детето си. Банката му отпусна заема, като по мистериозен начин определи абсурдно ниска лихва, със схема на вноски, които Гарет не би могъл да изплати, дори да живееше сто години.

Френч провокира амбицията на Гарет и го накара да се почувства като част от кръг на избрани. По времето, когато бе постигнал целта си, Гарет беше напълно корумпиран, без да има каквато и да е представа какво са направили с него. Живееше два съвсем различни живота — единия за пред света, другия — мрачен и коренно различен, който се въртеше около хора, които Френч използваше, чрез които всичко ставаше възможно. Вследствие на резултатното промиване на мозъка, на което Френч го подложи дори когато Гарет се върна отново при Тримбъл, младежът не остави шефа си да забележи в какво се е превърнал.

Стигнаха до Мемориала на Джеферсън и спряха, загледани в него. Първите автобуси пристигаха, посетителите слизаха, фотоапаратите им подскачаха на гърдите, докато се трупаха около екскурзовода си. Застанал пред мемориала, Гарет се почувства по-спокоен след онова, което бе извършил. Джеферсън бе писал, че пътят към свободата не винаги е прав и широк, че често прави завои и може да бъде труден и изнурителен. Топлотата и уважението, които Гарет изпитваше към Тримбъл, нямаха нищо общо с начина, по който общуваше с Френч. В съзнанието си бе поставил невидима стена между отношенията си с двамата, подобно на разделителните прегради, които не допускат влязлата вода в трюма да се разпространи. Това, което ставаше от едната страна, не се влияеше от другата. Тримбъл беше човек, който мислеше — и навярно се налагаше да действа — предвид немислимото. Додж Френч беше стълб на разума и трезвата мисъл, легенда, извеждала страната невредима от ужасни грешки и бедствия към едно по-светло място в света. За да продължава да прави същото, Додж се нуждаеше от проникновеността на Марти и да го осветляват по отношение на информацията, която минаваше през бюрото на младежа всяка сутрин.

С целия си прехвален интелект Гарет така и не можа да осъзнае, че патриотизмът и предателството са двете страни на една и съща монета. Не можеше и да допусне, че в това, което вършеше, има нещо нередно.

— Сега какво ще стане? — попита той.

— Трябва да предприемем нещо, за да неутрализираме „Огърлицата“ — отговори Френч с нетърпящ възражение тон.

Стремеше се да създаде впечатлението, че поема на плещите си тежко бреме и се нуждае от помощта на младия човек. Играеше убедително.

— Мога ли да помогна с още нещо? — попита загрижено Гарет.

Френч се престори, че обмисля отговора си, после кимна.

— Ослушвай се. Може да започне раздвижване, което да не се нрави на Тримбъл. Нищо чудно да реши да изиграе и последния си коз пред президента. Необходимо ми е да зная намеренията му.

— Можете да разчитате на мен.

— Да — промълви тихо Френч, когато се обърнаха и тръгнаха към шосето. — Вярвам, че мога.

 

 

Китайското посолство на Кънектикът Авеню се помещаваше в два небостъргача от шестдесетте, разположени под прав ъгъл. Изтърбушени и преустроени, с покриви, обкичени със сателитни чинии, сградите гледаха към малък площад. Входните врати се пазеха от двойка силно стилизирани мраморни лъвове, които нито имаха някаква стойност, нито бяха приятни за окото.

Когато Додж Френч се приближи към входа, почувства, че косъмчетата на врата му настръхват. Фотографираха го, а той мразеше. Послушният му агент от ФБР Питър Мак му бе разказал всичко за двадесет и четири часовото наблюдение на Бюрото над сградите. Камерите се намираха в една стая в сградата от другата страна на улицата, в съседство с етиопското посолство. Бяха електрически и се захранваха с батерии, в случай че спре токът. Сменяха лентите всеки ден, преглеждаха ги и правеха копия, ако нещо представляваше интерес.

Френч не се тревожеше, че Бюрото проявява особен интерес към неговото посещение. Той често идваше в посолството, програмата му бе пълна с подобни визити. Но този път случаят беше деликатен. След събитията, които предстояха, движението на онези, които питаеха някакви симпатии към китайците, щяха да се гледат под микроскоп. Недоволството и разследванията, които щяха да започнат, щяха да се разпрострат дори и върху хората, които обикновено не попадат под подозрение и по тази причина са недосегаеми. Фактът на това посещение щеше да бъде на разположение на детективите и както Питър Мак доброволно съобщи, Бюрото щеше да пази оригиналните касети шестдесет дни, преди да ги рециклира.

Жената, която очакваше Френч в непретенциозния кабинет на третия етаж, се казваше Мей Линг. Беше на неопределена възраст, някъде между шестдесет и седемдесет и пет. Косата й беше опъната назад в стегнат кок и кожата на лицето й напомняше по цвят и релеф на печена ябълка. Додж Френч си рече, че прилича на съсухрен прилеп, но въпреки това изпитваше огромно уважение към нея.

Мей Линг бе успяла да надхитри — и така да надживее — старата генерация китайски политици. С готовност подпомогна реформатори като Дън Сяо Пин и приемниците му и осуети опитите на консервативните маоисти да върнат старите порядки. Сега, преди да умре, й бе останала една мечта: да види Тайван, присъединен към старото отечество.

— Радвам се да ви видя, Френч — поздрави го Мей Линг, думите й се промъкнаха през зъби, захапали цигаре от слонова кост, пожълтяло от годините.

Тя винаги го наричаше с фамилното му име, така показваше добрите си чувства. Но черните й очи проучваха лицето му. За да уреди тази среща, Френч се бе свързал с личния й секретар. Мей Линг знаеше, че за него винаги представлява риск да го виждат, че идва в посолството. Тя се чудеше какво толкова важно има, че да не може да чака да се срещнат на някое светско тържество, което би осигурило прикритие и на двамата.

— Има проблем, за който е нужна вашата помощ — започна Френч. — Времето е от значение.

— Вие сте като старите воини ксуан^[3], Френч — избъбри тя. — Времето не ви плаши.

— Все пак ми е нужна дълбочината на вашата мъдрост — отвърна й той и рязко се засмя в отговор.

Мей Линг махна с костеливата си ръка.

— Казвайте тогава.

Той й разказа за Тримбъл и готовността на президента да обмисли плана „Огърлица“ и да го използва, ако възникне нужда. Докато говореше, се заслуша в плиткото, накъсано дишане на жената, явен признак на нарастващия й гняв.

— Значи президентът е готов да използва сила — промълви тя. — Може да й позволя — само този път. Известно ви е, че правителството в Пекин не я приема сериозно. Все пак тя е само една жена.

— Както и вие. Но с вас се отнасят съвсем сериозно.

— Ласкател! Уважават ме, защото в тази глава има достатъчно да надживее тях и десет поколения след тях. Клодия Балънтайн не им вдъхва подобен страх.

— Все още.

— Така е — съгласи се Мей Линг. — Какво е вашето предложение?

— Да отстраните Ми Зеню, който е в изгнание. Да изтеглите някои от военните си кораби.

— Не искате много — процеди сухо Мей Линг.

— Това е абсолютно необходимото.

— Трудно ще се приеме. Хората в Пекин ще се чувстват обидени. С мъжката си гордост и нейната посестрима глупостта.

— Вярвам, че можете да ги убедите. Единственият важен фактор е Зеню. За оттеглянето на флотата се изисква време, което е ясно на висшите ни военни.

— Как да ги склоня, Френч?

— Като им съобщите няколко дни по-късно, че планът „Огърлица“ е отново в нафталин.

— А какво ще стане с резултата от…?

— Ще използвате код „червено“, за да се свържете с Пекин и те с вас.

— Но вашата Национална агенция по сигурността разшифрова нашия „червен“ код…

— Именно.

Очите на Мей Линг светнаха, когато разбра какво цели Френч.

— Ще използвам този код, за да изпратя съобщение в Пекин. Вашето правителство, което не знае, че ни е известно, че са го разшифровали, ще разчете съдържанието на кореспонденцията. Ще предположат, че е истинска. Джеймс Тримбъл, който счита Зеню за олицетворение на отмъщението, изведнъж ще остане без противник. Генерал Мърчисън ще се успокои, защото флотата ни се завръща по пристанищата си. Всъщност нищо такова няма да се случи.

— Зеню трябва да напусне сцената — поправи я Френч. — Наложително е. Прекалено лесно ще бъде на агентите ни от ЦРУ да установят местонахождението му. Ако открият, че се е завърнал в страната, веднага ще докладват.

Мей Линг гневно издуха въздух през цигарето си.

— Скриваш голямата лъжа зад малката истина. Ако Клодия Балънтайн има доказателство, че Зеню го няма, ще очаква да направим и останалото.

— Така предполагам.

— Понякога най-голямата проява на суета е самоунижението — рязко проговори тя. — Обаче от вас съм склонна да го приема.

— Значи ще използвате код „червено“ — настоя Френч.

— Точно така. Ще получите известно удовлетворение от реакцията на Тримбъл, нали не греша? Говорят, че страда от сърце.

— Високо кръвно налягане. Определено ще бъда доволен, защото намеренията му са в разрез с нашите.

Мей Линг си сви нова цигара.

— Това е нещо друго, нали?

Френч кимна. Нещо го бе навело на мисълта по време на пътуването му от езерото Тидал.

— Новите ви най-близки приятели — иракчаните. Може да се окаже от полза, ако изведнъж обявят поредица от морски маневри или нещо също така провокативно.

Дим обви усмивката на Мей Линг.

— От каква полза?

На тридесет и пет километра от нулевия километър на Вашингтон, на булеварда, водещ към Балтимор, се намира Националната агенция по сигурността, жълто-кафява, девететажна постройка, заобиколена от зелена сграда на три етажа с формата на буквата „А“. През пролетта и лятото околната зеленина до голяма степен успяваше да скрие не само комплекса, но и издигащата се триметрова ограда, увенчана с няколко реда бодлива тел.

Два часа след като Додж Френч напусна китайското посолство, една от двете огромни сателитни чинии, закрепени на покрива на по-ниската сграда, прихвана излъчване, идващо от авеню „Кънектикът“ 2300. Компютрите, които се намираха на този адрес, автоматично проследиха и записаха шифрованото съобщение и декодирането започна.

Десет минути по-късно резултатите се появиха на екрана на специалиста по разшифроване, което прекъсна увлеченото му четене на списание „Ескуайър“. Анализаторът прочете разшифрованото съобщение и набра номера на командира си.

— Две хиляди и триста са на линия.

Един етаж над него шефът му получи съобщението на екрана си.

— Все още използват код „червено“ — заговори той в слушалката.

— Нещастници — беше отговорът на анализатора.

— Точно така. Като гледам, от нас няма особена нужда. Но някой ден ще се събудят и ще установят, че сме им надничали в пощата. Тогава ще трябва да поработиш, за да си изкараш хляба.

Анализаторът изсумтя.

— Машините работят извънредно върху новия им експериментален код „оранжево“. Според мен е толкова сложен, че дори китайците не знаят как да го използват.

Командирът прекъсна връзката. Извика „списъка на заинтересуваните“ от съобщенията, идващи от въпросния адрес: Джеймс Тримбъл от Националната сигурност и военният съветник Мърчисън. Командирът активира обезопасен модем, въведе телефонните номера и проследи пътя на съобщението през живописния пейзаж на Мериленд.