Филип Шелби
№1818 (34)

33

Ловкия стоеше на обляната от слънце Екзекютив Авеню, близо до нулевия километричен камък, бележещ центъра на Вашингтон. Вече бе забелязал Холис Фремонт и използвайки за прикритие малка група френски туристи, я проследи.

Убиецът отчаяно искаше да се отърве веднъж завинаги от тази жена, която си вреше носа навсякъде, но сега имаше много повече охрана от обикновено. Можеше да се доближи до Фремонт, но не можеше да стреля по нея, без да го видят.

Но тя можеше да се окаже и полезна. Ловкия я видя да се обажда по мобилния си телефон и да използва радиовръзката. След всеки разговор, тръгваше в различна посока. Като я наблюдаваше, убиецът сметна, че може да разбере накъде охраната насочва вниманието си.

Забеляза, че Фремонт се приближава към него, покрай завоя на Екзекютив Драйв, който се пресича със Седемнадесета улица. Изоставяйки френските туристи, Ловкия се приближи към чернокожо семейство, което се снимаше. С радост взе подадения му фотоапарат, увековечавайки цялата група, застанала пред оградата на Белия дом.

Връщайки фотоапарата, Ловкия погледна часовника си. Точно сега президентът щеше да се отправи към подиума на открито. 1818 щеше да бъде настанен на предния ред, на по-малко от три метра от нея.

Убиецът се запъти след Фремонт, когато тя тръгна към завоя, без да се приближава на повече от шест метра. Забеляза един микробус да спира на ъгъла на Седемнадесета улица и да изплюва нова група оживено разговарящи туристи. Ловкия последва групата, която се отправи към портала, за да погледа ширналата се морава.

Положението беше идеално. Точно от този ъгъл убиецът можеше да наблюдава моравата чак до Белия дом. Видя червени, бели и сини балони — навярно бяха завързани за столовете — да се поклащат на вятъра. Но нямаше хора, нито възрастни, нито деца, липсваше шумът, който би трябвало да предизвикат неколкостотин души.

Очите на Ловкия се обърнаха пак към Фремонт, която продължаваше да се движи между туристите. Реши да рискува. Извади от джоба на сакото си театрален бинокъл и го насочи към Белия дом. Предположи, че никой не го забеляза, защото слънцето се бе изместило.

Боби Раян беше един от хората, застанали на пост в полицейския джип, паркиран на Екзекютив Драйв. И той държеше бинокъл, с който разглеждаше тълпата по улицата, чак до Елипс. Досега единственият човек, привлякъл вниманието му, беше тантурест мъж с вид на преподавател. Раян се зачуди защо професорът следи всяко движение на Фремонт, като едновременно застава така, че тя да не го забелязва. Полицаят взе решение да прояви инициатива.

— Пост дванадесет до пост едно. Чувате ли ме?

— Дванадесети, слушам.

Тайло бе единственият човек, останал в Дипломатическия салон. Заведоха президента в Стаята за непредвидени случаи, децата и техните родители — в Източния салон, от другата страна на Белия дом.

— Подвижният ви пост, Фремонт — има ли някакво прикритие?

— Не, дванадесети. Никакво прикритие. Какво виждате?

Раян обърна бинокъла си към Ловкия.

— Обектът е мъж, изглежда към шестдесет, пълен и отпуснат, пуши лула, носи някаква книга. Държи малък бинокъл и гледа през моравата. Движи се след Фремонт, като винаги остава зад гърба й.

Тайло притвори леко очи.

— Дванадесети пост, недейте — повтарям — недейте да се опитвате да установявате контакт с обекта. Не му давайте да разбере, че е под наблюдение. Пак ще ви се обадя.

Тайло незабавно се свърза с Фремонт и й предаде думите на Раян.

— Виждаш ли го? — завърши тя.

— Да. На сто и петдесет метра, до оградата. Около него има доста народ. Нямам пряка видимост.

— Холис, не му позволявай да забележи, че го гледаш! Може веднага да изпрати сигнала. — Тя погледна към небето. — Изчакай секунда.

Тайло установи връзка със самолета с АУАКС.

— Говори първи пост. Какво е местоположението ви?

— Десет секунди до целта — отговори пилотът.

— Действайте веднага.

— Ако излъча сигнала сега, не гарантирам, че ще покрие целия район.

— Оставете гаранциите. Действайте!

— Потвърдено. Предупредете хората си, защото никой друг няма да разбере какво се е случило.

Пилотът отвори дроселите на големия самолет до краен предел. През прозореца си виждаше да приближава паметникът на Вашингтон. Още е прекалено далече! Но вече беше започнал да издава заповедите си на десетчленния си екипаж в основното отделение.

— Щом ви дам знак, господа. Три, две, едно…

Ловкия чу шума от приближаващия се самолет още преди да го види. Поглеждайки нагоре, забеляза характерния въртящ се радарен купол и веднага посегна към клетъчния си телефон. За части от секундата издърпа антената, след което пръстите му затанцуваха по копчетата.

Включване. Импулс. Изпращане.

 

 

— Здравей. Как си? — Пред очите на Слоун сладоледът капеше от лъжичката и се стичаше по моряшкото костюмче на детето. — Чакай, дай да ти помогна.

Тя бавно издърпа един стол, взе салфетка и притегли момченцето към себе си.

— Искаш ли първо да ми дадеш лъжичката си? Браво…

Остави лъжицата на масата, уви салфетката около пръста си и полека избърса сладоледа от крачола му. Когато докосна бедрото на момчето, то трепна и се дръпна от нея.

— Извинявай, миличко, извинявай. Не исках да те заболи.

Слоун забеляза тъмно петно — не от сладоледа — по панталонките на детето. В този момент то започна яростно да чеше хълбоците си.

— Бебчо, недей да правиш така — прошепна тя.

Момченцето спря. В очите му заблестяха сълзи и умоляващият му поглед, пълен с болка, накара сърцето на Слоун да се свие.

Тя взе лицето му в шепи.

— Нека да погледна какво има. После ще те заведа на лекар.

На Слоун й беше ясно, че момчето не я разбира, но изглежда реагираше на нежния й глас.

Без да бърза, Слоун посегна и разкопча копчето на колана на панталонките му. Изведнъж детето само ги свали, разкривайки два страховити разреза, чиито шевове се бяха разкъсали.

— О, Боже!

Хълбоците на момченцето бяха потънали в кръв, смесена с бистра, лепкава течност, подобна на яйчен белтък. Две едри сълзи се търкулнаха по страните му.

— Детенце, какво са ти сторили?

Слоун застана на колене. Момченцето изхълца, после я прегърна през врата и тя го залюля.

Над главата си чу грохота на приближаващия се самолет и гласа на Тайло зад гърба си.

— Слоун, не се обръщай. Не поглеждай към мен. Само слушай. В тялото на момчето има имплантирани експлозиви. Задействат се с дистанционно…

В следващия момент сякаш целият град стихна. Шумът от уличното движение намаля, после напълно спря. Не се чуваха нито клаксони, нито сирени, нито аларми. До слуха стигаха само звуците на природата — вятърът, развяващ знамената, шумоленето на листата и песента на птиците…

Тайло вдигна микрофона на китката си.

— Холис, чуваш ли ме?

— Нещо не е наред. Той държи мобилен телефон, но по вида му личи, че апаратът не работи.

— Това е предавател. — Електронното устройство на самолета си беше свършило работата.

— Отдалечава се от навалицата.

— Остави го, Холис.

— Какво става? — обади се Слоун, все още прегърнала детето.

— В безопасност сме. Слоун, веднага се отдръпни от момчето.

— Не му е нужен сапьор. Повикай лекар и бърза помощ!

— Слоун, той още може да представлява опасност…

— По дяволите, сама ще карам линейката. Само я извикайте! — Детето се разплака и тя нежно започна да го утешава. — Холанд, моля те!

 

 

Ловкия не губи време наново да въвежда командата в мобилния телефон. Детонацията трябваше да настъпи в момента, в който натисна бутона. Но не се получи. Което значеше, че АУАКС с неговото лазерно насочвано електронно оръжие е бил достатъчно близо, за да покрие града. Сега не работеше нищо, задействано с електричество — двигателите на колите, светофарите, компютрите, телефоните. Нито неговият телефон. Невидимите ударни вълни бяха извадили от строя транспорта и комуникациите. Но не всички.

На Ловкия не му бе нужно да се обръща; почувства, че Холис Фремонт се приближава зад него. И други също. Бръкна в джоба си, извади кесийка с тютюн и я отвори. С кесията в едната ръка и запалката в другата, той се обърна. Фремонт не бе на повече от три метра, беше извадила пистолета си и го насочваше към него. Убиецът се усмихна, пусна запалката в кесията за тютюн и я хвърли в краката й.

Единствено това, че видя предмета в ръката му, спаси живота й. Променяйки посоката на инерцията си, тя отскочи наляво. Пламъкът подпали тютюна и възпламени малката граната, закрепена на дъното на кесийката. Фремонт беше вече залегнала и тялото й бе леко присвито, когато избухна експлозията.

Ударната вълна изтласка въздуха от дробовете й. Ушите й писнаха и все пак чу виковете на туристите, повалени на земята или отхвърлени към оградата от ковано желязо.

Пъшкайки и кашляйки, тя с мъка се изправи на колене. Нечии ръце я подхванаха и й помогнаха да стане.

— Добре ли сте? — тревожно попита Боби Раян с дрезгав от пушека глас.

— Да — Фремонт се закрепи на краката си. — Къде е Ловкия?

— Кой?

— Човекът, към който ме насочи!

Боби Раян поклати глава.

— Изчезна.

 

 

Само защитените правителствени комуникационни устройства и предаватели оцеляха от удара на импулсната вълна. Всякаква друга електроника — от радиоапарати до автомобилни стартери и цели електрически мрежи — беше поразена. За няколко секунди сърцето на столицата изпадна в хаос.

За броени минути Ловкия стигна до станцията на метрото при „Фаргот Уест“. Всичко наоколо беше задръстено от коли и камиони, много от които катастрофирали, тъй като шофьорите, загубили управление, бяха връхлетели върху другите превозни средства. Жертвите — поне онези, които още можеха да се движат — се бяха подпрели на колите си или безцелно блуждаеха, без да могат да се отърсят от шока. Към тях се присъединяваха стотици хора, които излизаха от офисите и жилищата си.

Ловкия знаеше, че Фремонт не е загинала при експлозията на гранатата му. Въпреки това последиците щяха да я забавят — както и хората от Секретните служби под нейно командване.

Убиецът се движеше сред хаоса от автомобили, като внимаваше да изглежда не по-малко объркан от хората наоколо си. Гъмжеше от полиция и той не искаше да привлича внимание върху себе си.

Виждайки метростанцията, тръгна надолу по стълбите.

Фремонт вероятно вече бе разпространила описанието му сред силите на реда до всички части на града, незасегнати от вълната. Което означаваше, че първата му работа е да се освободи от дегизировката си на преподавател. После да избяга, като вземе Оранжевата линия до Метро Сентър и там да се прекачи на Червената.

Стигайки до първия ескалатор, Ловкия установи, че е неподвижен. Нещо не беше наред и изведнъж той разбра какво е. От тунелите под него не се чуваше боботене. Никакви звуци не сочеха, че метрото се движи.

После видя защо. По спрелите ескалатори бавно се изкачваха тълпи от народ, водени от униформен патрул. Метрото беше затворено.

 

 

В момента, в който Холанд Тайло чу взрива на Екзекютив Драйв, й се прииска да се втурне към мястото на експлозията. Но не можеше — и не биваше — да оставя Слоун сама с момчето.

— Какво беше това? — извика Слоун, притискайки към себе си детето.

— Електромагнитен импулс — отвърна й Тайло. — Нищо в радиус десет пресечки не работи — коли, камиони, телефони. Освен нашите комуникации. Слоун, военен лекарски екип е на път насам, за да се погрижи за момчето.

Преди Слоун да успее да отговори, чу тропот от стъпки, приближаващи се към нея. Обърна лицето на детето така, че да може да види войниците, с шлемове и защитно облекло, които бързаха към тях.

Спирайки на петдесет метра, те бързо разпънаха просторна, кръгла палатка от яркооранжев плат, каквито използваха при обучение при полярни условия. Вътре разопаковаха уредите и разпънаха болничната кушетка под зоркото око на офицер, чиито опознавателни знаци сочеха, че е военен хирург.

Съзирайки Слоун, той извика:

— Казвам се полковник Пауел от медицински батальон 2833. Добре ли сте, госпожице Райдър?

Слоун кимна.

— Слава Богу, че сте тук. Съобщиха ли ви какво са направили с детето?

— Да, но не можах да повярвам. Вижте, ще му дам успокоително, преди да го вкараме вътре.

— Какво да направя, за да ви помогна? — попита Слоун.

— Само го дръжте. Уверявам ви, нищо няма да почувства.

Пауел извади пневматична спринцовка и я зареди. Съвсем бавно се приближи до детето, което бе стиснало здраво Слоун през кръста. Би предпочел да инжектира успокоителното в ръката на момченцето, но не искаше да рискува то да се отдръпне. Голият му хълбок бе идеален за целта.

Навеждайки се, Пауел допря уреда до хълбока на детето и натисна спусъка. Слоун чу жалното проплакване на момченцето, почувства как то се вцепени, после се отпусна.

Пауел бързо го взе на ръце. Лицето му пребледня, когато видя разрезите.

— Кой е извършил това? — прошепна той.

— Може да ви се удаде възможност да се срещнете лично — отговори Слоун.

Тя видя Пауел да отнася детето в палатката и после изтича към Тайло и Фремонт.

 

 

— Накъде отиде? — попита Слоун, докато колата на Секретните служби, с включени сирени и светлини, зави покрай струпаните превозни средства на задръстеното Пенсилвания Авеню.

— Знаем къде не е отишъл — отговори Фремонт, обръщайки се към нея от предната седалка. Все още бе зашеметена от експлозията, но бързо се възстановяваше. — Националното летище е затворено, а „Дълес“ е прекалено далеч. Няма как да напусне града.

— А метрото? — попита Слоун. — Може да тръгне към покрайнините — Бетесда или Фолс Чърч.

Тайло, седнала на волана, поклати глава.

— В момента, в който задействаха „Старбърст“, цялата система на метрото блокира.

Тя посочи през прозореца към военния конвой, движещ се по улицата.

— Морски пехотинци от „Куантико“. Ще заемат позиции при всички федерални сгради и ще съдействат на полицията да се справи с трафика.

Тайло посочи през прозореца.

— Виждате ли онзи автомобил? Изглежда ми като командна машина. Приближавам се до него.

После се обърна към Слоун.

— Няма начин да е напуснал блокирания район. Военните образуват кордон, после ще ни помогнат да хванем кучия син.

 

 

Ловкия се обърна веднага щом чу гласа на полицая. Но не се върна нагоре по стълбите, докато тълпата не стигна почти до него. Излезе от станцията на метрото, сред тревожни гласове и блъскащи се тела, точно когато конвой от военни камиони премина с грохот по Осемнадесета улица.

При вида на военната колона тълпата забави ход, струпвайки се при изхода на метрото. Убиецът си проби път и тръгна след камионите до кръстовището на улица Х и „Пенсилвания“, където конвоят спря. Веднага щом войниците започнаха да слизат, разбра, че обръчът е затворен.

Ловкия тръгна към две коли, които се бяха сблъскали. Един мъж се бе отпуснал до вратата на разбития си автомобил и притискаше кърпичка към кървящото си чело. Убиецът го гледа няколко мига, през които мозъкът му препускаше. Изсвирването на гуми прекъсна мислите му.

Една правителствена кола спря до командния автомобил. Офицер в бойна униформа скочи от него и една жена от колата се приближи. Ловкия забеляза Холанд Тайло от Секретните служби, Холис Фремонт от „Омега“ и накрая — Слоун Райдър.

Убиецът се промъкна по-близо до потрошената кола и зашеметената жертва. Заставайки на колене, попита мъжа ранен ли е, но не престана да наблюдава над капака на колата. Тайло говореше нещо на офицера, сочейки към двете страни на улицата. Фремонт и Райдър оглеждаха района, очите им пробягваха по лицата на хората, израженията им бяха напрегнати.

Ловкия не бе въоръжен. Но разбра, че дори и да имаше оръжие, щеше да простреля само една от жените, преди войниците да отвърнат на огъня. Наложи си да се съсредоточи върху войниците.

Офицерът говореше по радиото. Два камиона профучаха по Осемнадесета улица и блокираха кръстовището. Трети продължи надолу по „Пенсилвания“. Така Ловкия откри пролука в кордона.

— Не мога да блокирам целия район за двадесет минути — говореше полковникът на Тайло.

Наричаше се Редуинг и бронзовата му кожа издаваше индианския му произход. Не му беше приятно цивилни да се месят в дежурството му, дори и да работеха в Секретните служби. Но отношението му се промени, когато Слоун му подаде телефона си и Редуинг чу гласа на своя командир.

Беше разтворил карта върху капака на автомобила.

— Никой не може да влезе или излезе оттук — заговори той, очертавайки с пръст периметъра. — Освен това разполагаме с хеликоптер за наблюдение.

По радиото Редуинг нареди на вертолета да се издигне, после провери разположението на войниците си. Обърна се към Тайло.

— Нужно ми е описание на вашия човек.

Фремонт му го даде и го предупреди:

— Този тип е майстор в маскировката. Дебелия корем и косата отдавна ги няма. По-слаб е с петнадесет килограма и въобще не прилича на професор. Очите му ще го издадат. Няма да има вид на загубил се или изплашен — ще направи всичко, за да се измъкне.

— Какво точно е извършил? — попита Редуинг.

— Опита се да убие президента.

Очите на Редуинг се присвиха.

— Мога ли да използвам сила?

— Хванете го жив или мъртъв.

Ловкия пое на запад по улица Х, заобикаляйки колите и камионите; задръстили тротоарите, след като се бяха блъснали в огради или свършили пътя си в дворове на многоетажни правителствени сгради. Без да обръща внимание на стенанията на ранените и виковете на притеклите се на помощ, тръгна на зигзаг към медицинския център „Джордж Вашингтон“ на Деветнадесета улица.

Убиецът се вмъкна в болницата, без да го забележат. Хаосът там го успокои; високите гласове на сестрите и лекарите и стоновете на ранените му действаха като балсам. Вече знаеше къде да намери съблекалнята на санитарите. Вътре махна перуката и подплънките около кръста, после избърса грима си. В шкафа откри чисто бяла униформа, която му беше по мярка. Облечен като санитар, тръгна незабелязан през навалицата.

Алеята за коли пред входа на спешното отделение беше задръстена от линейки — цивилни и военни. Без да поглежда към войниците, Ловкия се съсредоточи да намери нещата, които му трябваха. Първото беше тъмносиньо яке на парамедик, което задигна от един стол в приемната. Докато намери второто, минаха още няколко минути.

Наемният убиец огледа идващите линейки и изчака, докато не забеляза една, която паркираше до вратите на спешното отделение. Парамедиците отвориха задните врати, изнесоха носилка с вързана на нея бременна жена и я подкараха към приемната. От това по-добре — здраве, си каза Ловкия и беше прав. В бързината един от парамедиците бе оставил ключовете на арматурното табло.

Настанявайки се зад волана, той предпазливо подкара по улиците на парализирания град.

— Претърсихме няколко пресечки на север, юг, изток и запад — докладва Редуинг на Тайло. — От него няма и следа.

Тайло вървеше към хеликоптера, носещ се над високите сгради. В него имаше двама съгледвачи и двама снайперисти. Едната бе Холис Фремонт.

Кварталите на града, които вече бяха претърсени, представляваха бедствена зона. Войниците влизаха във всяка сграда и проверяваха етаж по етаж. Чиновниците и обитателите на апартаментите биваха изкарвани в коридорите, документите им — проверявани, после ги извеждаха на улицата. Сега стояха скупчени на малки групички, с плътно закопчани палта, втренчени с нямо неразбиране в безпощадната военна машина, нахлула в собствеността им. Около тях съседи и колеги пристъпваха от крак на крак, не по-малко слисани.

Редуинг проследи погледа на Тайло, който се плъзна по улицата.

— Няма да се измъкне оттук — увери я той, сякаш долавяйки неизказаните й страхове. — Нищо не се движи по улиците, освен военни коли и линейки. Блокирали сме всички изходи. Спираме всеки, който дори и малко прилича на него. Затягаме примката.

На Тайло й се искаше да изпитва същата увереност. Огледа се, после запита Редуинг:

— Виждали ли сте Райдър?

— Струва ми се, че се отправи натам. — И той посочи кръстовището на улица Х и „Пенсилвания“.

По радиото прозвуча съобщение. Групите по издирването бяха готови да преминат към друг квартал.

— Кажете им да са нащрек — промълви Тайло.

 

 

Ловкия се върна на мястото на катастрофата, където бе видял трите жени и военния. Както се надяваше, разбитата кола и раненият все още се намират на улица Х и „Пенсилвания“. Шофьорът беше пропълзял обратно зад волана, главата му бе отпусната на облегалката, а кървавата му носна кърпа покриваше челото му.

Наемният убиец изкара една носилка и я забута напред.

— Спокойно, приятелю. Ще се оправиш. Можеш ли да станеш на крака?

Човекът махна кърпата и примигна, поглеждайки към Ловкия, сякаш бе призрак от отвъдното.

— Благодаря ви — прошепна той. — Главата ми…

— Виждам. Хайде, нека ти помогна.

Убиецът положи мъжа на носилката, прикрепи скобите, за да обездвижи врата му и стегна коланите. Използвайки подгизналата носна кърпичка, нацапа с кръв чаршафите за по-голям ефект, после вкара носилката в линейката. Преди да седне зад волана, прочете номера на колата, изписан на вратата. Пресегна се към радиомикрофона и повика дежурния в университетския медицински център „Джордж Вашингтон“.

— Кола 1072 до центъра.

— Тук е центърът. Казвайте.

— Бял мъж, около четиридесет, с травма на главата. Обилен кръвоизлив. Сам съм и е нужно бързо да го докарам.

— Чух ви, 1072, но не можем да приемем пациента ви…

Ловкия разчиташе, че болницата е препълнена и връща пациенти.

— Тогава ми посочете къде да го закарам, защото човекът си отива!

Убиецът накара гласа си да прозвучи твърдо не за да плаши дежурния, а защото знаеше, че армията подслушва всички разговори в ефир.

— Кола 1072, препоръчвам университетската болница в Джорджтаун, на…

— Знам къде е — рязко го прекъсна Ловкия. — Но съм в блокираната зона.

Дежурният стана нетърпелив. Убиецът си представи как обажданията се появяват едно след друго на комутаторното му табло.

— 1072, ще ви осигуря изход на пункта за проверка на пресечката на улица Х и Двадесета. Успех.

— Благодаря. Тръгвам.

Ловкия постави обратно микрофона на стойката му, когато чу глас зад себе си.

 

 

Холис Фремонт отлетя с военния хеликоптер; Тайло разговаряше с полковник Редуинг. Въоръжена само с предавателя си, Слоун се озова на Осемнадесета улица и започна да оглежда лицата в тълпата. Когато стигна авеню „Пенсилвания“, видя линейката и парамедика, вкарващ вътре ранен, и реши, че му е нужна помощ.

Тя забърза крачка. Заради врявата около себе си дори и не помисли да извика на парамедика. Беше само на три метра, видя го как говори по радиото. После той се извъртя наполовина и тя зърна профила му. Кадрите от филма, заснет в деня на смъртта на Гарет, изплуваха в паметта й. Без да помисли за себе си, тя проговори:

— Познах те.

Ловкия се обърна. Слоун го видя как изпусна микрофона и бърка в отворената лекарска чанта. В следващия момент се завъртя и посегна към нея. Блестящ стоманен скалпел разсече въздуха. Слоун почувства пареща болка, когато острието се плъзна по ключицата й.

Коленете й се подкосиха от шока и тя падна, удряйки рамото си на паважа, претъркулвайки се по гръб. Когато погледна нагоре, Ловкия се бе надвесил над нея с високо вдигнат скалпел.

Ще ми пререже гърлото.

На убиеца му стигаха само секунди да забие острието в плътта на момичето, но ревът на дизелов двигател го стресна.

Военна кола завиваше зад ъгъла, стрелецът седеше високо, хванал картечницата. От удобното си място войникът ясно бе видял убиеца — и колата се движеше към него.

Ловкия се поколеба, после хвърли скалпела. Погледна дълбоко в ужасените очи на Слоун.

— Дължиш ми живот! — прошепна той, после удари с ръка паважа, точно до ухото й.

Затича се към линейката и се вмъкна зад волана. След секунди сирената и светлините бяха включени. Убиецът грабна микрофона.

— Говори парамедик 1072 на военната машина пред мен. Чувате ли ме?

— Чуваме те, 1072. Какъв е проблемът?

— Имам ранен в главата в критично състояние. Медицинският център ме пренасочи към университетската болница в Джорджтаун, но с радост ще приема ескорт. Пациентът ми е в тежко състояние.

— 1072, почакай за момент.

Ловкия изчака от колата да се свържат с пункта за проверка.

— 1072, потвърждаваме готовността на медицинския център да ви приеме. Но трябва да спрете.

Убиецът се престори, че протестира:

— Но…

— Трябва да проверим кого карате, човече. След това веднага тръгваме.

Разбира се, че трябва да проверят.

Двама въоръжени войници скочиха от камиона. Ловкия заобиколи линейката и отвори вратите. Беше доволен не само че раненият шофьор е загубил съзнание, но и че раната на главата му отново се бе отворила и от нея бликаше кръв. Войниците погледнаха отблизо, но внимаваха да не докосват ранения.

— Имате ли някакви документи? — попита един от тях.

Ловкия извади портфейла, който бе задигнал от ранения.

Войникът погледна шофьорската книжка, издадена в Мериленд.

— Добре. Влизайте в колата и ни следвайте — каза той.

Ловкия вдигна два пръста за поздрав и скочи обратно в кабината на линейката.

 

 

Слоун се бореше срещу черната бездна, която заплашваше да я погълне. Чувстваше уличната настилка под главата си и пулса в слепоочията си.

Размърда пръсти, после цялата ръка и бръкна в джоба си, за да извади предавателя. Пръстът й трепна и после натисна бутона за предаване.

— Холис. Холис, чуваш ли ме?

Хеликоптерът беше на четиристотин метра от нея и летеше на двеста метра височина. Холис Фремонт трепна, когато чу немощния глас на Слоун в слушалките си. Заслуша се във всяка нейна дума.

— Кажи ми къде си, Слоун. Веднага!

Фремонт притисна слушалката до ухото си, за да чува по-добре и да може да отговори.

— Идвам да те взема, Слоун.

Тя каза нещо кратко на пилота и на другия снайперист.

— Той е долу на Х и „Пенсилвания“.

 

 

Ловкия видя камиона да приближава пункта за проверка и да завива надясно. Но двете военни коли, блокирали улицата, не се отместиха. Убиецът намали скоростта, после, подтикван от инстинкта си, включи сирената.

Шофьорите на двата камиона включиха двигателите и направиха отвор. Ловкия докосна козирката на кепето си за сбогом и се понесе.

 

 

Увиснала на коланите си, Фремонт се надвеси от хеликоптера. През мерника на снайпера си видя Слоун, просната на улицата, като счупена кукла. Фремонт понечи да се обади на Тайло, когато слабият глас на Слоун долетя през слушалките.

— 1072…

— Слоун, не говори! Точно над теб съм!

— Номерът на линейката е 1072. Той е в линейката…

— Дръж се, Слоун. Ще предам това. После се връщам за теб.

Фремонт промени честотата и съобщи на Тайло какво е станало.

— Ще изпратя сигнал за тревога до военните, да спират всеки медицински транспорт — отговори Тайло. — Ще изпратя хора да приберат Слоун…

Фремонт чу гласа на Редуинг по другия канал:

— От пункта за проверка на Х и Двадесета докладват, че преди шестдесет секунди оттам е минала линейка — бързо съобщи той. — Насочили са я към университетската болница в Джорджтаун. Един патрул я спрял в блокираната зона и проверил пациента. Не е нашият човек. — Той замълча. — Но не са проверили шофьора.

— Пратете някого за Слоун — каза му тя. — Тръгвам към Джорджтаун, ще ти се обадя оттам.

Тя потупа пилота по рамото и хеликоптерът зави на запад.

На земята Холанд Тайло вече беше зад волана на автомобила си. Войници и цивилни се разпръсваха, когато тя префуча по Осемнадесета улица.

За по-малко от минута хеликоптерът стигна моста, който минава над Рок Крийк, свързвайки Джорджтаун с останалата част на града. Фремонт веднага забеляза линейката, скована в задръстването на моста, със запалени сигнални светлини. На покрива й с големи светещи цифри пишеше 1072.

— Слез по-ниско, за да имам по-добра видимост — нареди Фремонт на пилота.

Хеликоптерът направи главозамайващ завой и после подкара след линейката. Фремонт се вгледа в кабината. Изруга, когато видя, че е празна.

— Застани на едно място и се приготви да ме спуснеш — каза тя, после се обърна към снайпериста. — Прикривай ме.

Пилотът застопори машината на около тридесет метра над линейката. Фремонт се плъзна по едно въже, закачено на макара.

С насочена към линейката пушка, тя вдигна палец и моторът на лебедката забръмча. След секунди краката й стъпиха на покрива на колата. Докосна освобождаващото устройство и прикляквайки, скочи върху предния капак и насочи дулото на оръжието си към предното стъкло. В кабината нямаше никого.

Дотогава и вторият снайперист слезе на земята. Фремонт му направи знак да я последва към задната страна на линейката. Посочи към широките двойни врати, той кимна в съгласие, после хвана дръжките и дръпна.

Пред очите й се разкри смайваща гледка. Една ръка се надигна, след което видя окървавеното лице на човек, привързан на носилката.

 

 

Ловкия се намираше на две пресечки разстояние при задния вход на хотел „Четирите сезона“ в Джорджтаун. Спря линейката и се втурна да бяга само няколко секунди преди да чуе перките на хеликоптера, оставяйки по пътя зад себе си объркани и ядосани шофьори.

Влезе в хотела. Мина му през ум, че изглежда подозрително с якето си на парамедик, но то едновременно му придаваше и авторитет. Реши да остане с него.

Тръгна решително покрай щанда с вестници, бюрото за регистрация и стаичката на портиера, смесвайки се със заможните гости на хотела, говорещи на няколко езика. Темата беше една: какво бе сполетяло града? Слуховете варираха от тежка електрическа авария до терористична атака.

Докато Ловкия минаваше покрай телевизора, поставен в малкото фоайе, чу как говорителят съобщи, че президентът ще се обърне към нацията след няколко минути. Това бе първото потвърждение, че Клодия Балънтайн беше жива и че той се бе провалил.

Убиецът престана да мисли за новините. Единствената му цел бе да се измъкне от града. Един пълен с посетители хотел предлагаше няколко възможности. Той беше като живо същество със своето отопление, климатици, водопроводна мрежа и тръби, които водеха към градските канали, стигащи до огромна система от тунели под града. Ловкия беше прекарал часове в градската библиотека, проучвайки подземния лабиринт, който можеше да го отведе далеч под река Потомак във Вирджиния, откъдето имаше много възможности да напусне страната.

Чу далечен вой на сирени на линейки и полицейски коли. Хеликоптерните подкрепления бяха на път. Скоро нито натовареното улично движение, нито тесните улички на Джорджтаун щяха да спрат преследвачите му. Трябваше да влезе в катакомбите на града.

Запомни къде стои охраната на хотела и се замисли как да мине покрай нея, когато видя една възможност: близо до входа чакаше възрастен господин в инвалиден стол. Пиколото беше натоварило няколко големи куфара на количката си и я буташе към една лимузина, паркирана при портала. Една елегантна, добре поддържана жена около петдесетте ръководеше товаренето. Съпругата.

Ловкия поизпъна якето си на парамедик и се приближи до инвалида. На етикетчето за багаж на британските авиолинии върху красиво дипломатическо куфарче от крокодилска кожа пишеше „Дж. Е. М. Сайкс“.

— Господин Сайкс?

Лицето на мъжа приличаше на стар пергамент, с жълтеникава кожа, белязана от болестта. От лекарствата очите му гледаха безизразно.

— А вие кой сте, господине? — дрезгаво прошепна Сайкс.

— Чарли Ландън, господине. Аз съм професионален санитар. Управителят на хотела разпореди да ме повикат, за да ви придружа до летището.

Тонът на Ловкия беше пълен с уважение. Искаше Сайкс да го приеме като най-обикновен прислужник.

— Джереми, кой е този?

Увита в самури, обкичена със сребро и злато, дългокраката госпожа Сайкс огледа Ловкия, сякаш беше някакво странно нощно гърне от осемнадесети век, което предлагат на търг.

— Служител на хотела — изграчи Сайкс. — Казва, че му наредили да дойде с нас и да ми помогне да се настаня в самолета.

Госпожа Сайкс реши да се възползва от предложението.

— Колко съобразително. Името ви е…?

— Чарли, госпожо.

— Колата чака, Чарли. — Тя направи жест по посока на черната лимузина. — Сега, ако успея да накарам портиера да донесе и останалите чанти…

Ловкия хвана дръжките на инвалидната количка и безпрепятствено излезе през вратата. Чуваше скорострелните инструкции на госпожа Сайкс към пиколото как точно да поеме огромния куфар. Усмихна се на двамата портиери, един от които се завтече да му помогне да повдигнат Сайкс от стола и да го настанят в колата. Портиерът се изненада от силата на парамедика; той вдигна стареца, все едно взимаше в ръце дете.

Ловкия сгъна инвалидния стол и тъкмо го прибираше в багажника, когато чу отново воя на сирените, този път много по-близо. Няколко секунди по-късно зърна сините светлини на една полицейска кола, последвана от още две, и трета, без опознавателни знаци, които продължиха по малкия път, свързващ хотела с шосето към Рок Крийк.

Сърцето на наемния убиец започна да бие по-бързо, когато видя приятеля на Слоун — детектива Уип Али, да излиза от един автомобил. Бяха разрязали дебелия му пуловер на едното рамо, за да поставят превръзка.

Секунда по-късно се появи друга кола и от нея слезе Холанд Тайло.

Притаявайки дъх, Ловкия се плъзна зад една колона. Али го беше виждал отблизо, а Тайло имаше описанието му. Ако погледнеха към него, при всички положения щяха да го разпознаят.

С ъгълчето на окото си убиецът видя госпожа Сайкс властно да върви пред пиколото. Ловкия мина пред нея точно преди детективът да погледне в същата посока. Вместо да обяви тревога, наемникът чу Али да издава резки заповеди на цивилните полицаи.

Нужна ми е само една минута…

Госпожа Сайкс се приближи до колата, за да надзирава нареждането на останалия багаж. Ловкия видя отражението на Али в опушеното стъкло, докато отваряше задната врата, и като се усмихна на Сайкс, нагласи одеялото на колената на възрастния човек.

— Тръгваме след секунда — успокои го той.

Шофьорът на лимузината мина зад Ловкия, за да затвори багажника, след което отвори вратата на госпожа Сайкс. Четирима полицаи говореха с портиера и пиколата, проверяваха гостите, които се бяха струпали под портала и зад високите врати. Убиецът се мушна зад шофьора, за малко не настъпи госпожа Сайкс по глезена и се настани на мястото с лице към задната част на лимузината. През опушеното стъкло видя сянка и на прозореца се потропа.

— Много шум за нищо — измърмори госпожа Сайкс. Тя смъкна прозореца няколко сантиметра и заговори на един полицай, когото Ловкия не беше виждал. — Е, какво има?

— Към летището ли тръгвате, госпожо?

— Естествено, полицай. Предполагам, че независимо от бъркотията, все още е отворено.

— „Дълес“ е отворено. Извинете, госпожо, това съпругът ви ли е?

Убиецът видя как сълзливите очи на Сайкс се стрелнаха от съпругата му към полицая и към него самия.

Не гледай към мен. Аз не съм тук.

— Разбира се, че е съпругът ми — остро отвърна тя. — Ама, господине. Не зная какво става, но определено закъсняваме.

Ловкия видя, че сянката на полицая се отдръпна и го чу да казва:

— Приятен полет, госпожо.

— Да, да, благодаря. — Тя натисна бутона на интеркома. — Шофьор, какво още чакаме?

Наемникът не помръдна, докато лимузината не зави по шосето към Рок Крийк. Така се бе вкаменил, че не обърна внимание, че старецът му говори.

— Попитах, как ще се върнете от летището? — изхъхри Сайкс.

— Не се безпокойте, хотелът ми осребрява таксито.

— Колко благородно от тяхна страна, не мислиш ли, скъпа?

Погълната от последния брой на „Вог“, съпругата не му обърна никакво внимание.

За първи път от часове Ловкия си позволи да се отпусне. Международно летище „Дълес“ щеше да го изведе от страната.

Още при пристигането си във Вашингтон бе взел предпазни мерки. Ставаше въпрос за пари и пълен комплект документи, оставени в шкафчетата за багаж на националното летище „Роналд Рейгън“, международното „Балтимор-Вашингтон“ и гара „Юниън“. Четвъртият пакет, на летище „Дълес“, съдържаше документите на канадец от френски произход, комплект дрехи, пари, билет до Монреал и чантичка с гримове, с които леко щеше да промени лицето си, за да заприлича на снимката от паспорта.

Убиецът не се съмняваше, че Чо са арестувани. Но даже американците да използваха медикаменти, щеше да мине време, преди да ги накарат да проговорят. Описанието, което щяха да дадат, по никакъв начин нямаше да съвпада с новия му външен вид. Естествено, охраната на „Дълес“ щеше да бъде изключително бдителна, но агентите щяха да търсят човек, който вече не съществуваше.

Заслушан в свистенето на гумите, Ловкия премисли всичко, което се бе случило. Леко се намръщи и челото му се набразди. Мей Линг му беше платила за резултати, които не беше постигнал. Което означаваше, че се налага да върне получените пари. За известно време китайците щяха да бъдат прекалено заети да се чудят как да накарат Чо да замълчат или да отрекат показанията им, за да мислят за него. Но по-късно щяха да го потърсят. Щяха да задават въпроси и да искат отговори.

Убиецът се надяваше, че китайците няма да са му прекалено сърдити. Те, а не той, изцяло ръководеха операцията; първоначалната му работа беше да пази Додж Френч, докато не престана да бъде полезен. Беше я изпълнил точно.

По-късно се беше съгласил да възпламени бомбата. Тя не избухна, както бе планирано, но Чо бяха виновни, че са се издали.

В крайна сметка Ловкия стигна до заключението, че не китайците бяха заплаха за него, а жените. Отначало беше само Холис Фремонт от „Омега“, една постоянна заплаха. Сега, понеже се бе опитал да убие президента, Холанд Тайло щеше също да го преследва. Не трябваше да забравя и най-младата от трите, Слоун Райдър, която претърпя твърде много заради него, за да го забрави.

Убиецът сметна, че ще е разумно да събере колкото може повече информация за трите и после да я даде на астролога Фат Ли. Предзнаменованията, каза си той, нямаше да са съвсем благоприятни.

Ловкия усети, че нещо го бута по крака — бастунът на стария Сайкс.

— Нещо смешно ли има, младежо? — осведоми се Сайкс.

— Мислех за момичетата си — отговори Ловкия и погледна през опушеното стъкло на прозореца, непроницаемо като сърцето му.

Госпожа Сайкс се размърда. Нещо в този санитар, в грубите му черти, в аромата на опасност, който излъчваше, я привличаше. Не носеше брачна халка и нямаше вид на баща. За момент се зачуди дали го е правил на ленени чаршафи, отпивайки шампанско. Образът беше мимолетен и тя се върна към списанието. Все пак той беше само един слуга.