Филип Шелби
№1818 (25)

24

Севернокорейката, известна под името Ким Чо, седеше в приемната на болницата. Имаше още четирима души, майки и бащи, които разгръщаха страниците на списания, като се правеха, че четат, и често поглеждаха към стенния часовник, сякаш се опитваха да ускорят влудяващо бавния ход на голямата стрелка.

Чо държеше вестник в скута си, вечерното издание на „Ню Йорк Поуст“. По цялата широчина на средните страници бяха отпечатани снимките на хотел „Меридиан“ във Вашингтон. Статията за празненството същата вечер бе написана с възторжен, екзалтиран тон. Севернокорейката се вгледа във фотографията на американския президент — красива, представителна, придирчива наглед жена, сякаш бе богиня, възправена далеч над нещастието, което с действията си бе причинила на родината на Чо. Американското ембарго над севернокорейските стоки и блокадата на пристанищата биха съсипали икономиката на родината й. Без търговия хората нямаха работа, а безработни — гладуваха.

Ким Чо знаеше, че операцията, в която участваше, не бе дело и не се финансираше от Пхенян. Великият и отдаден на народа ръководител не притежаваше нито средства, нито възможности да организира удар срещу американската напаст. Но общите интереси с една далеч по-могъща сила накараха Ким Чо да стане инструмент за отмъщение. Скоро американците щяха да изпитат скръбта, ужаса и безпомощността, с която заспиваше две трети от света всяка нощ.

— Госпожо Чо?

Лекарят, тридесетгодишен мъж, беше напълно плешив и лъхаше на мента, което Чо прие за обидно. Независимо от това, тя влезе в ролята си, като се усмихваше и глуповато кимаше.

Детският лекар, специалист по СПИН, припряно заговори колко добре изглежда 1818 — когото той познаваше като Сун. Беше особено доволен, че момчето бе напълняло, но го посъветва да се движи повече.

— Не искам да възникнат проблеми със сърцето — сериозно обясни той.

Ким Чо заклати глава:

— Разбира, разбира…

Една сестра изведе 1818 и му подаде бонбон с карамел. Лекарят разроши косата му и каза, че отново ще го прегледа след две седмици.

Само че 1818 нямаше да дойде на прегледа. До десет дни щяха да го заведат на друго място, в Роуд Айлънд. Там група специалисти, които по това време би трябвало да са на конференция в Бостън, щяха да се погрижат за него. Когато приключеха, 1818 щеше да бъде готов да се отправи към Белия дом.

 

 

Следобед Слоун се върна в жилището на Уип Али в Брук Хил. Седна до масата в трапезарията и се зачете в документите, които Мак й бе изпратил по факса.

Беше разказала на Уип и Лий Портър за срещата си с Мак. Агентът бе удържал на думата си. Куриер донесе пропуски за тримата и за Пако Сантана. Час по-късно копие от списъка с гостите и плана за сигурността пристигна по факса. Бяха единодушни, че най-безопасното място, на което може да се намира Остроф тази вечер, е „Меридиан“. Секретните служби и този път бяха свършили работата си безупречно.

Въпросът беше каква е връзката между генерал Мърчисън и Остроф.

— По този проблем никой не може да направи нищо за днес — беше заключил Портър. — Утре ще си поговорим с нея.

Слоун долавяше, че внезапната поява на Мърчисън в мозайката бе заварила Портър неподготвен и бе предизвикала невероятни усложнения. Портър беше участвал заедно с Мърчисън в многобройни политически разисквания и дебати в Овалния кабинет. Добре му беше известно до какви сведения има достъп военният съветник на президента. Беше ли възможно човек с доказана преданост и самоотверженост да продава най-важните тайни на страната си?

— Още ли се занимаваш с тия неща?

Слоун вдигна поглед и успя да се усмихне, когато Али влезе през вратата.

— Готова ли си за довечера? — попита я той.

— Винаги готова — апатично отговори тя.

Той се приближи до масата, разгледа разпечатките от факса и собствените й бележки, после покри всичко с вестник.

— Забрави ги — обърна се към нея. — Поне до довечера.

Слоун кимна.

— По-добре да хапнем. По-късно може да не ни се удаде възможност.

Тя му помогна да разопакова продуктите, които бе купил, и нареди студените колбаси в една чиния, а той сервира салатата. Отидоха заедно с чиниите си във всекидневната и гледаха ранните новини по Си Ен Ен. Чуждестранни туристи бяха избити край пирамидите в Луксор, в Египет; колумбийски наркобарони разстрелваха мексикански държавни прокурори; германски служител от секретните служби бе арестуван като шпионин на Саддам Хюсеин. Светът изглеждаше мрачен и опасен и изведнъж Слоун се почувства уморена. Прииска й се да затвори очи и да накара всичко да изчезне.

Али отнесе чиниите в кухнята и когато се върна, чу тиха музика да се носи от стереото. Слоун лежеше върху възглавниците на огромното канапе, очите й бяха леко притворени. Той мина покрай нея, като не искаше да я безпокои, но почувства как ноктите на лявата й ръка докоснаха дланта му.

— Седни — промълви тя. — Нали знаеш, един ден всичко това ще свърши.

— Някой ден…

— И тогава какво ще правим двамата с теб?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, досега не сме направили нищо, нали?

Слоун прокара лявата си длан по бузата му, челото, тила му и нежно хвана кичур от косата му. Като го привлече, за да почувства устните й, долови лекия аромат на сапун, идващ от врата му.

Пръстите й сръчно разтвориха копчетата на ризата му и се спуснаха надолу, за да разкопчаят катарамата на колана му. През всичкото време устните им не се отделиха.

После той я повдигна, издърпа пуловера и шортите й. Тя разтърси коса и свали сутиена си. Целувките му я принудиха да легне по гръб, тя потръпна, когато устните му помилваха гърдите й, после поеха към корема й, колебливи, възбуждащи, карайки я да стене, докато достигнаха меките гънки между бедрата й.

Тя изгуби представа за времето. Получи три слаби оргазма, докато той вкусваше аромата й, след което се остави на продължителните вълни на наслада, които я заляха. Когато вече не можеше да издържа, го придърпа към себе си, бедрата й го обгърнаха, тя се надигна да го посрещне и от гърдите й се изтръгна силна въздишка.

За дълго време Слоун се потопи в усещането за движение, прилепена към него, докато той я следваше. Когато извика от облекчение, тя се почувства пречистена, преродена и когато той не спря, когато нежно я склони да остане неподвижна още малко, тя стегна прегръдката си и го притисна, след което движенията им се сляха.

После всичко свърши, така нежно, както и беше започнало, сякаш пада перо, носено от вятъра. Слоун притихна, очите й ярко искряха, по кожата й се стичаше пот, цялата бе мокра, той дишаше дълбоко и учестено, вратът му яростно пулсираше. Когато понечи да се отдръпне, тя му прошепна да не мърда и той остана в нея дори и когато възбудата му премина.

Притихнаха, докато последните останки от деня изчезнаха и стаята около тях притъмня. Музикалният диск отдавна бе свършил, само спокойното туптене на сърцата и шепотът им изпълваше тишината. Очите им бяха вперени един в друг, широки и немигащи, удивени от съкровището, което бяха открили.

 

 

На двадесет километра от къщата, където Слоун и Уип Али лежаха, преплели ръце и крака, агентът от Секретните служби Холанд Тайло стоеше в просторното фоайе на хотел „Меридиан“. Тя се взираше в плановете на огромния хотел.

Международна туристическа компания със седалище в Париж бе построила „Меридиан“ върху парче земя до Калорама Роуд недалеч от френското посолство. Вложените суми бяха разточителни, но резултатът бе зашеметяващ.

Централната част представляваше облицован в розов мрамор атриум. В най-високата му част се намираше зала с водно съоръжение със затворен цикъл, чието движение се осигуряваше от електрически мотор. Водата се преливаше от малък басейн и стъпаловидно се спускаше към дълбоко, подобно на тропическо, езеро, заобиколено от гъста растителност, обитавана от екзотични птици. Ако човек погледнеше нагоре към водопада от подходящ ъгъл и при съответната светлина, щеше да забележи бронзов улей. Той насочваше водния поток към езерото. Невидими оставаха дългите шестдесет сантиметра бронзови плочи, подобни на стъпалата на ескалатор, но с много по-остри ръбове, които хващаха и разпенваха водата, създавайки илюзията за бързеи.

Колкото и внушителен да беше водопадът, той не бе най-голямата грижа на Тайло. Движенията на президента щяха да се ограничат до временния подиум, издигнат в салона „Де Гол“, където щеше да посрещне тълпата от големци. След вечерята президентът трябваше да се отбие и в другите четири салона, за да мотивира дарителите. Дотук добре.

Най-хубавото бе, че хотелът още не бе отворен за посетители. Довечера щеше да бъде откриването му. Само по себе си, това спестяваше огромен брой хора, които иначе щяха да имат задължението да охраняват шестстотинте стаи на „Меридиан“. Всички асансьори, с изключение на един, който щеше да обслужва командния пост на охраната, намиращ се на втория етаж, и остъклената кабина, която водеше към залата с водопада, щяха да бъдат спрени. Всички пожарни изходи щяха да бъдат заключени, но алармените им устройства — включени. Оставаха парадният и сервизните входове, гаражът и кухните.

Тайло вече ги бе проверила. Агентите, отговарящи за събитието, бяха доволни от разположението им. Същото се отнасяше за гаража, част от който щеше да се отцепи за президентския кортеж. „Калинката“ щеше да влезе през коридорите на кухните. Докато преминаваше, агентите щяха да се погрижат персоналът да не мърда от определените места.

Що се отнасяше до работещите в хотела, в „Меридиан“ назначаваха висококвалифицирани хора, чиито препоръки и документи щателно се проверяваха. Естествено, готвачите бяха французи. Сервитьорите, поднасящи вечерята, и помощният персонал се осигуряваха от компанията за кетъринг, която ползваше Белият дом.

Холанд Тайло остана доволна от подготовката, което докладва на шефа си, началника на охраната на Белия дом. Стояха заедно в средата на подобното на пещера преддверие, заобиколени от десетки работници — дърводелци, електротехници, цветари, помощник-управители — които се занимаваха с довършителните работи. Огромен транспарант с думите „Ръце на надеждата“ беше разпънат над подиума.

— Я каква пола! — обади се началникът на охраната.

— Само няколко сантиметра над коляното.

— Виж ти. Изглежда прелестно.

— Практично е.

Беше истина. Късата дреха позволяваше на Тайло мигновено да извади оръжието си.

— Относно снимките, които прати в лабораторията.

— Моля?

— Ще бъдат готови утре сутринта. Вече ги сверихме със списъка на заподозрените. Никакво съответствие. Въпреки че онзи последният, с карираното сако, ми напомня на някого.

— Може да установим самоличността му до сутринта.

— Да се надяваме.

Тайло и началникът й се обърнаха да се порадват на водопада. Осветлението не бе подходящо и никой от тях не забеляза сърповидните плочи в извивката на улея. Нито подозираха с каква огромна скорост се движи водата в съоръжението.

Но Ловкия знаеше. За това, както и за други факти, разбра от архитектурните планове на хотела, които един куриер му достави в скромната му стая в „Хауърд Джонсънс“.

Убиецът нямаше представа как точно са се развили събитията. Подозираше, че патронът, чийто живот бе нает да защитава, е изложен на още по-голяма опасност. Ето защо бе получил съобщение от Мей Линг, в което се уточняваше мястото на екзекуцията.

Наред с другата информация имаше списък с гостите на тържеството тази вечер. Сред тях беше името на Клод Бесон, на съответното място по азбучен ред, заедно с паспортните данни и поканата. Бесон беше старши вицепрезидент на корпорацията, построила „Меридиан“. Отговаряше за интересите на компанията в Бразилия. Нямаше да присъстват други служители на компанията от Южна Америка. Тъй като корпорацията щеше да се представлява повече от мениджъри на чуждестранните й дружества, а целият списък съдържаше почти хиляда имена, нямаше опасност Клод Бесон да се сблъска с някой, който го познава. Колкото до истинския Бесон, Ловкия знаеше от сигурен източник, че в момента наистина се намира в Съединените щати и разхожда вечно недоволната си жена и хленчещите си деца из „Дисни Уърлд“.

Убиецът се облече, после, с кърпа около врата, започна да нанася грим, който леко щеше да промени лицето му. Не си даде труд да заприлича на Бесон. Нямаше нужда. Но, както беше видял от студения, тъмен покрив в Джорджтаун, мишената му бе под наблюдение и не можеше да рискува да го разпознаят. След смъртта на Мартин Гарет, Слоун Райдър и детективите й щяха да следват Остроф неотлъчно.

Въпреки това Ловкия знаеше, че щяха да бъдат в неизгодно положение. Главна грижа на охраната щеше да бъде президентът и сигурността на жертвата му щеше да остане на заден план. И когато извършеше убийството, първата реакция на агентите по сигурността щеше да бъде да защитят Клодия Балънтайн. С толкова хора, тълпящи се наоколо, плюс хаоса от последвалата паника, на местопрестъплението нямаше да останат никакви улики. Бъркотията щеше да му помогне да избяга.

Ловкия огледа резултата от труда си, изми си ръцете и за последен път нагласи черната си вратовръзка. Преди да влезе в хотела, плати на една цветарка пет долара за една-единствена бяла роза. Отдели цвета от стъблото и го пъхна в бутониерата си. Сега всичко беше готово.

 

 

Сюзан Остроф поддържаше стройната си фигура благодарение на строга диета и изнурителни часове в салоните за красота. За нея не представляваше проблем да облече прилепнала вечерна рокля, творение на Норма Камали.

Остроф прекара по-голямата част от деня в луксозен козметичен салон, където й направиха пълни процедури. Беше напълно сигурна, че никой не беше я проследил. След като влезе, се оказа заобиколена от жени, които ги масажираха, почистваха лицата им с маски, миеха косите им и ги подстригваха. Разговорите се въртяха около тържеството същата вечер.

Между японския масаж и ваната с билки, Остроф се извини и отиде в преддверието. В телефонната кабина набра номер в чужбина. Времето предварително бе пресметнато, разговорът — болезнено кратък. Остроф не бе чувала гласа на Лин от десет години, освен в новините по телевизията. Сърцето й се късаше.

Съвсем сбито му предаде съобщението от Додж Френч. Когато свърши, от другата страна на линията настъпи тишина. Накрая, сякаш на другия край на вселената, гласът на мъжа, когото не бе спряла да обича, долетя до нея, съобщавайки й, че ще постъпи, както иска Френч. Последните му думи „Обичам те“ я прободоха като с нож.

Гледайки се в огледалото в антрето, Остроф остана доволна. Тя взе вечерната си чантичка, излезе от дома си и се качи в черна лимузина „Кадилак“. Пътуването до „Меридиан“ продължи само няколко минути. Когато стигнаха до хотела, шофьорът спря колата на сантиметри от голямата входна врата.

Във фоайето Остроф подаде вечерната си чанта на един учтив младеж, който би се чувствал далеч по-удобно в униформа на рейнджър, отколкото в тъмен костюм. Тя премина през детектора за метал и потъна във вихъра от гласове и движение във великолепното преддверие.

Семейството й често присъстваше на подобни събития и тя знаеше къде да го намери — в залата с най-видните личности. Баща й — човек с изискана осанка, я поздрави с топла прегръдка. Бенджамин Остроф беше солидна опора на президента. Да плати един милион за маса бе едновременно политически изгодно и проницателно от негова страна. Майка й, обкичена с бижута и вече доста пълна, леко я целуна по двете страни и запита има ли мъж, който и да е той, в живота й, как е със здравето, къде е пътувала напоследък, и то в този ред. Най-силният страх на Бърнис Остроф беше дъщеря й да не остане стара мома.

Сюзан Остроф поговори няколко минути с по-големия си брат, който сега управляваше семейния бизнес и когото тя много обичаше, и със сестра си — измъчена и страдаща от анорексия, разведена наскоро, която даваше мило и драго да намери заместник на мъжа си.

Остроф изпи две питиета, което бе максималното за нея, поздравявайки се с познати и колеги. Когато обявиха, че е време за вечерята, тя видя, че мястото й е между някакъв холандски дипломат, който надълго и нашироко обсъждаше необходимостта да се промени курсът на еврото към долара и сина на мексикански преуспял банкер, чието бедро докосваше нейното под масата — може би беше случайност, а може би не.

Речта на Клодия Балънтайн, произнесена между основното блюдо и десерта, бе убедителна, стигаща до пламенност. Остроф я удостои с вежлив поглед, но тъй като никога не бе чувствала слабост към деца, обръщението й се стори високопарно. Мислите й се носеха на километри оттук, при Лин, представяйки си лицето му.

Остроф се раздвижи, когато всички се изправиха и започнаха да ръкопляскат. Когато аплодисментите стихнаха и сервираха десерта, тя използва възможността да се извини. Непрестанните разговори й причиняваха главоболие.

— Изглежда тръгна към тоалетната — прошепна Али.

Застанала до него, Слоун видя как Остроф прекоси фоайето и изчезна зад ъгъла. Райдър щеше да я последва, но знаеше, че никой не бе влизал в тоалетните през последните двадесет минути.

Слоун хвърли поглед към изкуствената джунгла и забеляза, че Мак минава покрай папагалите в клетки.

— Има ли нещо? — попита той.

Слоун поклати глава.

— Обзалагам се, че си отива вкъщи.

Али наблюдаваше хората, които излизаха от залите. Някъде засвири оркестър.

— Може да реши да изкара някой и друг танц — обади се той.

Мак се обърна към него.

— Не я придружава никой и, както изглежда, не се срещна с никого. — После замълча. — Вижте, двамата може да си тръгвате, ако искате. Ако Остроф остане, ще я държа под око.

Слоун се замисли над предложението на Мак. Той вече бе дошъл в хотела, когато те с Али пристигнаха. Последва напрегнат момент, двамата мъже се срещнаха очи в очи. Слоун се питаше дали Мак все още долавя мислите и настроенията й, както някога, дали е почувствал връзката й с Али. Но и да беше така, не го бе показал. Любезно бе поздравил Али и Сантана и бе започнал да излага предложенията си как най-добре да пазят Остроф. Незабавно се съгласиха, че щом аналитичната познава лицето на Слоун, последната е задължително да стои настрана. Тримата мъже щяха да се редуват да я следват.

— Все пак ще остана — реши Слоун.

За няколко минути, докато разговаряха, фоайето се изпълни с народ. Жените на групи се отправяха към тоалетните. Слоун се напрегна да зърне дали Остроф излиза.

— Нещо не е наред — промълви тя и, докато Али или Мак успеят да я спрат, изчезна.

Твърде късно. Сюзан Остроф излезе от дамската тоалетна, когато тримата й пазачи се бяха скупчили на едно място. Сега всички гледаха множеството, Али и Мак бързо си пробиваха път през навалицата, взирайки се в лицата на гостите. Никой не си даде труд да вдигне очи към остъклената кабина на асансьора, издигаща се беззвучно към залата високо над атриума.

 

 

— Направете път!

Готвачи, помощници и миячи на чинии се пръскаха пред групите от въоръжени мъже, нахлули в кухните. Сред многобройните автомати „Узи“ и едрокалибрените автоматични пушки крачеше генерал Самюел Мърчисън, в пълна униформа, сякаш бе Один от Валхала.

— Mon dieu, c’est la guerre!^[1] — възкликна един от готвачите. Човекът се сви от страх под погледа на Мърчисън.

Личната охрана на генерала го поведе към стълбището към първия етаж. Последваха го по коридора, който обикаляше сградата и свършваше с пожарния изход. Двама мъже застанаха пред вратите, други заеха позиция пред личния апартамент на управителя на хотела. Когато Мърчисън влезе, предният отряд на Секретните служби вече бе проверил района.

В салона „Де Гол“ Клодия Балънтайн разменяше мисли с Бенджамин Остроф, когато Холанд Тайло срещна погледа й. Президентът разпозна тайния сигнал на агента и се отдръпна от госта си. В същия момент забеляза Джим Тримбъл да се провира между масите с мрачно изражение на лицето.

Клодия Балънтайн незабавно обърна очи към офицера от Секретните служби и към дипломатическото куфарче, прикачено с верижка към китката му. Куфарчето бе известно като „футбола“ и офицерът никога не се отделяше на повече от няколко крачки от президента. Във „футбола“ се намираше устройството за комуникация, което позволяваше на президента да активира кодовете за изстрелване в случай на сигнал за ядрена тревога.

Тя забеляза безстрастното изражение на офицера. Явно не бе получил инструкции през слушалката, прикачена към ухото му. Тримбъл се приближи толкова, че устните му докоснаха косата около ухото й.

— Нещо става в Ирак. Сателитните снимки показват дислокация на ракети „Скъд“ близо до предполагаеми площадки с биохимични оръжия. Всички разузнавателни данни сочат, че Саддам се готви за атака.

Клодия Балънтайн изведнъж почувства как залата рязко стихна, очите на всички бяха приковани в нея. Не можеше да си позволи множеството да усети дори и намек за ужаса, който изпитваше. Тя се обърна, усмихна се и помаха с ръка на гостите. Преднамерено тръгна със спокойна крачка и не промени темпото си, докато тя и охраната й не напуснаха салона.

— Проклета рокля! — промърмори тя, движейки се толкова бързо, колкото тоалетът й позволяваше.

За щастие апартаментът на управителя беше наблизо. Холанд Тайло се втурна напред, за да провери доклада на предния отряд. Нямаше да остави президента да влезе, докато не се увери напълно, че апартаментът е обезопасен. Оказа се така. Тайло избута вътре Клодия Балънтайн, след което зае поста си пред вратата.

— Сам, какво, по дяволите, става?

Мърчисън бе готов за отговор.

— В четири часа багдадско време един от сателитите ни е засякъл топлинно излъчване близо до долината Барса. Ето какво показват разузнавателните снимки.

Той й подаде дигитално увеличени сателитни снимки. Не можеха да се сбъркат подвижните ракетни установки и смъртоносният им товар.

— Три минути по-късно конвоят пристигна в този комплекс.

Мърчисън показа още две снимки.

— Прилича на болница — отбеляза озадачена Клодия Балънтайн. — Две линейки, коли на Червения кръст…

— Така искат да си помислим — обади се Мърчисън. — Ето последния доклад на Обединените нации за обекта. Заключението е следното: на това място се произвежда биологично оръжие. — Той й подаде последната снимка. — Това не са апарати за рентгенови или други медицински прегледи, госпожо президент, а бойни глави, предназначени да носят заряди за масово унищожение. Саддам се готви за стрелба. Единственият въпрос е: кога ще стреля и по кого.

Президентът си наложи да остане съвсем спокойна, за да може да схване чутото. После се обърна към съветника по националната сигурност.

— Джим, някакви предложения?

— Базираните в Диего Гарсия „Б-52“ са вече във въздуха. Презокеанските им ракети са насочени към целта. Всички на самолетоносача „Джордж Уошингтън“ са в бойна готовност. Самолетите са заредени с гориво и въоръжение.

— Колко са на брой?

— Общо петдесет.

— Петдесет? — Числото изглеждаше толкова малко пред чудовищната опасност.

— Естествено, събираме всичко, с което разполагаме в Кувейт и Саудитска Арабия, излитат под тревога…

— Където ни е нужно разрешение, за да използваме сила — прекъсна го Мърчисън. — Каквото и да правим, все се оказваме с вързани ръце.

— Можем ли да неутрализираме непосредствената заплаха с наличните ресурси? — попита студено президентът.

— Да — отговори Мърчисън. — Ако заповедта за нападение бъде издадена скоро.

— Колко скоро?

— Разполагате с не повече от тридесет минути, госпожо президент. Веднага щом монтират бойните глави към ракетите, могат да придвижат платформите им където искат и да стрелят на воля.

Президентът обърна поглед към Тримбъл, който кимна.

— Ами израелците?

— Още не сме ги уведомили.

— Съобщете им веднага. Ще говоря с министър-председателя от колата. Кажете им каквото ни е известно — и как възнамеряваме да постъпим!

Очите на Клодия Балънтайн пронизваха двамата съветници като свредели.

— Сигурни ли сте в подробностите? Тези снимки не заблуждават ли?

— Не, госпожо — отвърна Мърчисън.

— Тогава можете да тръгвате.

— Веднага се нуждаем от подкрепление — добави бързо Мърчисън. — Иначе сме като голи.

— Какво ви трябва?

— Поне още два самолетоносача. И незабавен въздушен мост от САЩ.

— Действайте — категорично отсече президентът.

— Откъде ще вземеш тези самолетоносачи, Сам? — поиска да знае Тримбъл.

— От Тайванския проток. При максимална скорост ще бъдат в региона за шест дни.

— Това ще остави Тайван без никаква защита по море — възрази Тримбъл. — Не можете да отзовете две цели бойни единици просто така!

— Никой не заплашва Тайван! — остро се намеси президентът. — Управляващите в Пекин не се готвят да хвърлят биологично оръжие по когото и да било.

— Но, госпожо президент, важен принцип във военното дело е, че щом започнат военни действия в един район, ще започнат и в други, и в трети, и така нататък. Ключът е винаги да поддържаме установеното ниво на отбрана, а не да го разрушаваме.

Клодия Балънтайн вдигна ръка и Тримбъл замълча. Днес тя се бе изправила пред гостите си и пред цялата страна и отново бе апелирала към щедрост, за да може отвратителната болест да се изтрие от лицето на земята. Сега някакъв луд, който трябваше да бъде свален преди години, заплашваше да пусне на свобода вирус, причиняващ всеобщо унищожение.

— Джим, ако съм принудена да изпращам американските мъже и жени на смърт, съм длъжна да им осигуря всяко възможно преимущество и цялата подкрепа, на която съм способна. Сам, имате необходимия контингент. Ще се справя с Пекин, ако реши да се възползва от ситуацията. Сега да вървим в колата. Искам да говоря с Израел, Великобритания, Русия и Франция, точно в този ред.

 

 

В залата високо над фоайето джазов оркестър свиреше брилянтна интерпретация на сантиментална пиеса на Майлс Дейвис.

Помещението бе кръгло, с бар като полумесец, заобиколен от маси и столове. От едната страна имаше малък дансинг, простиращ се до високия около метър метален парапет, който го отделяше от водопада. Таванът бе осеян с отделни малки светлинни, които образуваха познатите съзвездия.

На това място се бяха събрали главно младежи, привлечени от приятната обстановка. Сюзан Остроф си наложи да седне на едно високо столче в края на бара, където си поръча шардоне. Отпиваше от виното и разглеждаше лицата около себе си. Додж Френч бе поискал да се срещнат тук и тя щеше да му съобщи, че е предала съобщението на Лин.

Изминаха десет минути. После още пет. Чашата на Остроф се изпразни и тя се почувства леко замаяна. Пилешкият кордон бльо се оказа мазен и тя остави по-голямата част в чинията си. Защо Френч се бавеше? Винаги бе изключително точен. А ето на, сега седеше като последна глупачка, докато наоколо бъдещи конгресмени ухажваха едва навършилите пълнолетие богаташки дъщери.

Ще ги нахранят, изчукат и зарежат, цинично си помисли Остроф, докато гледаше как някакъв здравеняк с телосложение като булдозер милва врата на една блондинка.

— Бихте ли желали да потанцуваме? Ще бъде жалко, ако пропуснем такава прекрасна музика.

Сюзан Остроф се обърна на стола си. Почти бе готова да отреже мъжа, изправен до нея. Изглеждаше най-възрастния от събралото се множество, но определено бе привлекателен. Пригладена назад сребристосива коса, волева челюст, деликатни ръце с дълги пръсти, завършващи с добре оформени нокти. Тя се запита какво ли е тези ръце да те докосват, прегръщат, галят…

Сама се изненада, като каза:

— С голямо удоволствие.

Пробиха си път към претъпкания дансинг. Той й подаде ръка. Допирът му бе така лек, стъпките му бавни и сигурни. Поведе я под ритъма на музиката. Тя се приближи по-плътно до него, казвайки си, че е заради другите танцьори. Но най-вече я привлече ароматът на мускус, едва долавящ се под скъпия одеколон. Надяваше се, че той няма да развали магията, като заговори. Музиката бе така опияняваща…

Ловкия не възнамеряваше да казва каквото и да е. Известно му беше, че Остроф бе там, за да се срещне с някого, но въпросният човек нямаше да дойде. Убиецът очакваше поне един от пазачите й да се върти наоколо, но тя се оказа сама. Сега никой не му пречеше да действа, но нямаше много време. След като по-голямата част от хотела беше затворена, някой от пазачите скоро щеше да се появи във фоайето.

Ловкия се понесе по-близо към парапета. Там ромоленето на водата, изтласквана от помпите, се сливаше с музиката.

Поставил пръстите зад гърба й, хванал другата й ръка, той я отведе встрани от другите танцьори. За момент пожела да не я пуска. Разглеждаше отражението й в огледалото над бара. Виждаше една самотна жена, недокосвана и неполучавала любов от дълго време. Въпреки това в очите й гореше огън и той почувства как тя си представя, че прегръща друг мъж. Някой стар любим, мъртъв или недостижим? Нямаше никакво значение.

Време беше.

Ловкия плъзна ръката си по гърба на Сюзан Остроф. Не я усети да потръпва, когато палецът му докосна голия й врат. Но беше късно за каквито и да е протести. Убиецът постави пръста си върху едва доловимия пулс на сънната й артерия и Остроф се отпусна. Стигнал до парапета, той леко я бутна и остави земното притегляне да свърши останалото — да я прехвърли от другата страна и да я понесе към водопада.

Заради музиката, звука от падащата вода и вниманието, което танцуващите двойки бяха приковали в партньора си, изминаха няколко секунди, преди някой да извика. Време, напълно достатъчно за Ловкия да се придвижи към центъра на дансинга, оттам — към другия му край, докато всички се трупаха около парапета.

Сюзан Остроф донякъде се върна в съзнание, щом почувства студената вода. Размаха ръце и се опита да размърда краката си, но те бяха обездвижени от дългата й тясна рокля. Мокрият плат бе прилепнал към нея като саван на мумия. Течението, поддържано от помпите, неумолимо я влечеше към ръба на изкуствения водопад.

Езерцето бе дълбоко само метър и нещо, но Остроф не бе достатъчно на себе си, за да стъпи на дъното. Опитваше се да се захване за нещо във водата и докато течението я отнасяше към ръба, ноктите й се изпочупиха в опит да се задържи за гладката, извита циментова стена.

Когато посетителите се разпищяха, Ловкия, застанал до остъклената кабина на асансьора, разбра, че е паднала във водопада.

 

 

Слоун Райдър също чу писъците. Беше се върнала във фоайето, след като помогна на Али да провери една от залите. Тя проточи врат по посока на виковете и образът на Сюзан Остроф, висяща на ръба на водопада, завинаги се запечата в съзнанието й. Защото в следващата секунда тя изчезна в пенливите води, виждаше се само черната й рокля.

Изведнъж се чу тъп удар и водата почервеня. Тялото на жената отново се показа на повърхността. Гръбначният й стълб бе изкривен под невъзможен ъгъл. Тя продължи да пада, като ту се показваше, ту изчезваше от поглед. Чак когато Слоун се втурна и нагази в тропическото езеро, където свършваше водопадът, погледна нагоре и видя плочите с остри ръбове, превърнали Сюзан Остроф в парцалива кукла, носеща се сред лилиите и ужасените пронизително крещящи птици.