Филип Шелби
№1818 (27)

26

Подобно на по-голямата част от нацията и света, през следващите седемдесет и два часа Слоун и Али бяха погълнати от новините, идващи от Персийския залив. Вечер се сгушваха на канапето, гледайки денонощните въздушни атаки, провеждани от американските изтребители, бомбардировачи и ракети. Военните комюникета показваха снимки от птичи поглед на преки попадения върху иракските военни установки; кореспонденти на земята потвърждаваха разрушенията.

— Ударихме ги през пръстите — отбеляза Али.

През деня Слоун работеше върху разследването си, проучвайки под микроскоп живота и военната кариера на генерал Мърчисън. Започна от „Уест Пойнт“ и обърна особено внимание на пътуванията му из Югоизточна Азия, постоянно нащрек за връзката с Китай, за която чувстваше, че съществува. Ту се приближаваше, ту се отдалечаваше, като най-често стигаше до задънена улица. Но скоро броят на хората, изиграли някаква роля в кариерата на Мърчисън, се стопи до неколцина, които можеше да провери. Един от тях, реши Слоун, е този, който даваше заповеди на Мърчисън.

Когато в списъка остана само един, Слоун поиска среща с Лий Портър и Питър Мак. Тя знаеше каква ще бъде реакцията на Питър и искаше и той да участва в разискването. Беше сигурна, че на края ще спази професионалната си клетва и ще изпълни дълга си.

В кабинета на Портър тя наблюдаваше него и Мак, докато четеше доклада си, после почувства блесналия и гневен поглед, отправен към нея.

— Сигурно се шегуваш — заяви той. — Кажи ми, че не говориш сериозно.

— Не е шега — отговори му Слоун.

— Сигурна ли си? — тихо попита Портър.

— Това е човекът, на когото Мърчисън се обажда, и с когото се среща най-редовно — отговори тя. — Най-естествената връзка с Китай.

— Това е немислимо! — възпротиви се Мак.

— Трудно можем да приемем повечето предатели.

— Зная. Но все пак…

Тя чувстваше как Мак се бори с неверието си.

— Нужно е да обсъдим още нещо — чу се гласът на Портър. — Поради настоящата ситуация в Ирак, може да бъде трудно да съобщим това на президента. Това, което знаем — или подозираме — може да подкопае увереността й, че Мърчисън е способен да си върши работата.

— С която той изглежда се справя дяволски добре — констатира Мак.

Портър мислеше същото.

— Освен това около Лин се забелязва раздвижване. По всичко личи, че той не възнамерява да се кандидатира за тайванския парламент. Слуховете в Азия се разпространяват бързо и всички се питат какво ли значи това. Но явно Лин няма да има политическо влияние.

— Което пък означава, че Тримбъл губи сериозен аргумент в твърдението си, че Тайван е уязвим спрямо нападение от страна на Китай — обади се Слоун.

Портър бе споделил с нея и останалите за тревогите на Тримбъл по време на последната им среща в Белия дом.

— Сякаш някой нарочно разклаща позициите на Тримбъл, прави го неубедителен или поне некомпетентен в очите на президента — заключи тя.

— Внимавай какво говориш — предупреди я Мак.

— Какво толкова казвам — изстреля в отговор Слоун. — Сюзан Остроф е била любовница на Лин. Той е яростен привърженик на присъединяването на Тайван, но изведнъж се отказва от целта на живота си, точно преди да я постигне? Освен ако няма изключително сериозна причина. И, естествено, ако някой не му нарежда какво да прави.

— Остроф ли имаш предвид? — изрази съмнението си Портър.

— Залагам на нея — отговори Слоун. — Тя има най-добра възможност да се свърже с него. Или да накара Мърчисън да го стори.

— Да се върнем на Мърчисън — предложи Мак. — Какво можем да направим с него?

— Нищо, докато не се върне в страната — отговори Портър.

— И после?

— Ще му покажем дисковете на Остроф и ще чуем какво ще ни каже.

— За Бога, Портър! Каниш се да разпитваш войник, който ще се прибере у дома като герой — отбеляза Мак.

— Няма да му задавам въпроси, свързани със заповедите на бойното поле — отговори студено Портър. — Могат да му дадат колкото си искат медали за това. Аз искам да зная други неща.

Слоун внимателно изгледа Мак.

— Питър, безпокои ли те това, което обсъждаме?

С върха на химикалката си Мак избута листа, на който бе изписано едно име, като че не искаше да си цапа ръцете, като го докосва.

— Ето какво ме тревожи — започна той, мъчейки се да избере между пословичната си вярност към клетвата си като агент на ФБР и към човека, когото считаше за безпогрешен.

Накрая Питър Мак реши, че не може да става дума за избор.

 

 

Мак подкара към хотел „Четирите сезона“ в Джорджтаун през вечерното задръстване. Настрои приемника си на Националното радио и чу последните новини за прекратяване на огъня в Залива.

Барът на хотела бе по-шумен от всякога. Чуха се радостни възгласи, когато телевизионният коментатор съобщи условията на примирието и какви разрушения са предизвикали въздушните удари. Мак не се присъедини към общата веселба. Седеше в края на бара с чаша царевично уиски „Олд Уелър Антик“ и пиеше прекалено бързо. Колкото повече мислеше, толкова по-ясно му ставаше как е длъжен да действа и втренчен в кехлибарената течност, реши, че няма за кога да отлага. Извади мобилния си телефон и набра един номер.

Тридесет минути по-късно бе на път към огромното имение. Един прислужник му отвори вратата и го въведе в библиотеката, пропита с мирис на дърво и ароматични пури. Додж Френч, в елегантен тъмен костюм, го посрещна.

— Има празненство в кънтри клуба — обясни той и изгледа изпитателно Мак. — Спомена, че не търпяло отлагане.

Мак вдигна поглед към мъдрото му старо лице, угрижено и пълно с очакване. После мислите му се върнаха при Слоун и Лий Портър. Не. Трябваше да продължи.

— МГ-11 напредват прекалено бързо — започна той. — Вие ме осведомихте за Остроф, но Слоун и групата й вече знаеха за нея. Смъртта й не беше в резултат на злополука.

Френч разбута главните в камината с ръжен. Бавно се обърна, като продължаваше да държи машата.

— Нима? Това противоречи на докладите, които получих. Ако не е нещастен случай, тогава какво е?

Мак видя как лицето на Френч доби недоверчиво изражение, докато той излагаше теорията на Слоун за убийството.

— Разполага ли Портър с някакво доказателство? — попита той, когато Мак свърши.

— За убиеца — никакво, но Слоун направи връзка между Гарет и Остроф и между Остроф и още някого.

— Че кога успя?

Френч наистина бе изумен. Нали се бе обадил на охраната на Държавния департамент, за да им съобщи факта, че Остроф е претърпяла фатална злополука и е редно кабинетът й да бъде незабавно запечатан. Но охраната явно е била твърде бавна. Още щом Мърчисън му предаде, че Остроф заплашва да ги разкрие, Френч разбра, че тя навярно има нещо, което да потвърди думите й. Имаше намерение да прати някого да претърси кабинета й по време на тържеството, но бе чакал по-дълго от необходимото. Искаше първо тя да умре, така че никой да не го безпокои.

Френч слушаше с ужас и интерес, когато Мак му разказа какво има на дисковете, които Райдър задигнала от кабинета на Остроф. Накрая осъзна, че мотивите й да го предаде се кореняха в нещо, което той, който никога не се бе женил, нито бе имал постоянна връзка, не можеше да разбере: любовта.

— Нямаш причина да се съмняваш в достоверността на информацията върху дисковете, така ли, Питър?

— Не, сър.

— И Остроф споменава Мърчисън като своя връзка за предаване на информацията, която Гарет е събирал?

— Точно така.

Френч поклати глава.

— Всичко това ми изглежда неправдоподобно. Сам Мърчисън, замесен в шпионаж. Немислимо е.

— Райдър и Портър не са на това мнение, сър.

— Доказателства, Питър, доказателства! Какво прави Мърчисън с тези сведения? На кого ги предава?

— Райдър и Портър не знаят — поне засега — отговори Мак. После замълча. — Не мога да повярвам, че човек като Мърчисън може да бъде виновен в предателство, сър.

— И не бива да допускаш! — Френч тръгна из стаята, удряйки с юмрук по отворената си длан. — Зная какво да направя. Тъй като има примирие, мога да се свържа със Сам. Ще му обясня какво става…

— Сър, мислите ли, че е разумно?

— Разумно ли? Абсолютно наложително е. Сам е един от най-старите ми приятели. Повярвай ми, той не може да ме лъже в лицето и да му се размине. И, ако е виновен или има и сянка на съмнение, Питър, сам ще го доведа!

 

 

След като Мак си тръгна, Додж Френч отиде в клуб „Ривър рън“, за чието създаване бе спомогнало семейството му. Там вдигна тост за победата на президента в Персийския залив и се впусна в разсъждения какви събития може да последват. Точно в полунощ се върна в Калорама. Стаите сега бяха тихи и той се понесе из къщата като призрак.

Накрая, стигнал в спалнята си, проведе разговор — не с другата страна на света, а с другата част на града.

Също като Френч, Мей Линг работеше до късно и спеше малко. Беше будна и бодра, когато вдигна слушалката. Френч я чу да смуче мундщука на цигарето си.

— Случиха се някои събития, за които трябва да знаете — заговори той, след което продължи да обяснява. — Разбирате, че ако стигнат до Мърчисън, той ще ме поднесе на тепсия — заключи той.

— Вярно е — съгласи се Мей Линг. Едновременно с това прие и противомерките, които Френч предложи. — Само девет дни остават, Френч. Трябва да задържим положението такова, каквото е, още девет дни.

— Девет дни — повтори той.

Най-добре от всички Додж Френч знаеше колко кръв ще се пролее през тези девет дни.

 

 

Генерал Сам Мърчисън напусна Залива два часа след обявеното примирие на борда на разузнавателен самолет тип „СР-71“. Апаратът с кодово име „Блекбърд“ можеше да лети със скорост четири пъти по-голяма от скоростта на звука на височина четири хиляди метра. Три часа след заминаването му, той кацна във военновъздушната база „Андрюс“. Там Мърчисън взе душ и се преоблече, след което го откараха за среща в Белия дом.

Президентът се изправи от стола си и прекрачи през националния герб, изтъкан на килима в Овалния кабинет.

— Здравей, Сам. Радвам се отново да те видя у дома. Поздравления.

— Благодаря ви, госпожо президент.

Мърчисън забеляза, че Клодия Балънтайн е отслабнала. Очите й бяха подпухнали, движенията — припрени, почти безцеремонни. Нямаше откъде да знае, че състоянието й донякъде се дължи на нейната скръб по безсмислената смърт на приятелката й Сюзан Остроф.

— Смяташ ли, че примирието ще продължи? — попита Балънтайн.

— Вие определихте условията, госпожо президент. Въпросът е дали Саддам ще се съгласи. Извършва се подготовка за втори удар. — Той замълча. — Готови сме да започнем всеки момент.

— Запознай ме с пълните подробности, ако обичаш.

Мърчисън отговори кратко и ясно, но все пак докладът му продължи час.

— И в заключение, Сам?

— Ще навлезем и ще довършим започнатото.

— Но цивилните жертви ще бъдат многобройни.

— Само защото използват цивилни като човешки щитове, принуждават ги да спят пред дворците на Саддам. Това ги прави бойци от предната линия, войници като нас.

— Трябва да го обмисля, Сам.

— Разбира се.

Под безстрастното си изражение, Мърчисън кипеше. Преди години го накараха да попречи на командирите на „Пустинна буря“ да приключат с Ирак веднъж завинаги. Като се има предвид как Саддам си играеше със Запада през следващите години, този път заповедта за атака трябваше да дойде без колебания. И отново една цивилна показваше, че няма кураж да я издаде.

След като напусна Западното крило, Мърчисън нареди на шофьора си да го откара до дома му, къщата, която съпругата му, починала преди дванадесет години от рак, беше купила в средата на седемдесетте в Чеви Чейс. Просторната едноетажна постройка бе издигната върху двойни дървени основи в една практически непроходима клисура. Пред нея се простираха неравна морава и градина от ниски храсти, които обаче не я скриваха. Съседните къщи бяха отдалечени на тридесет метра, отделени с висок плет; стопаните им бяха приятели на Мърчисън от години.

Екип от двама охранители пазеха къщата след започването на военните действия. Резиденцията бе напълно безопасна, когато Мърчисън пристъпи прага й.

Първата му работа бе да влезе в кабинета си и да си налее едно голямо уиски. С питието в ръка направи това, което му бе станало навик, върнеше ли се от чужбина: приближи се до бюфета, чиято блестяща повърхност от орехово дърво бе отрупана със снимки, и нежно прокара пръсти по фотографиите със съпругата му. Това бе история в образи на двадесет и една годишния им брак, жестоко прекъснат точно когато му предстоеше да се наслаждава на плодовете на службата на родината си, продължила през целия му живот.

Мърчисън отнесе питието си в банята. Все бърз душ, после облече изтъркан анцуг. Наля си още уиски от барчето за напитки и отиде в дневната. Телефонът там, както и в кабинета му, бе оборудван със сателитна връзка и дигитално шифровъчно устройство. Мърчисън бързо набра номера на Френч.

— Додж?

— Здравей, Сам. Къде си?

— У дома. Долетях преди няколко часа. Президентът искаше веднага да й докладвам.

— И?

— Както винаги. — Мърчисън му предаде най-главното от срещата си с Клодия Балънтайн. — Не й стига смелост да довърши започнатото.

Додж Френч разбираше разочарованието и яда на военния.

— Още девет дни Сам. Докога ще бъдеш тук?

— Поне четиридесет и осем часа. Толкова се очаква да продължи примирието.

— Добре. Защото е необходимо да свършим нещо.

— Чух, че станал инцидент в „Меридиан“.

— Сюзан Остроф загина при злополука.

Мърчисън затвори очи.

— Разбира се, така е. Ами, значи, това е.

— Но не е всичко. Райдър и групата й знаят, че е свързана с теб. Ако имаха представа, че си се върнал в страната, сега щяха да са на прага ти.

Мърчисън отпи едра глътка от питието си и алкохолът го накара да се закашля.

— Велики Христе, Додж! Как си могъл да оставиш положението така да ти се изплъзне?

— Не е излязло от контрол — меко отговори Френч. — Само трябва да се справим със ситуацията.

В смеха на Мърчисън се долавяха истерични нотки.

— Да се справим със ситуацията ли? Колко хора още предстои да умрат?

— Всички, освен ако не предприемем нещо — бе студеният отговор на Френч. Чуваше потропването на ледените блокчета в стъклото от другата страна на линията. — Още една мисия, Сам. Това е всичко, от което се нуждаем. Само една.

Винаги има още една, помисли си Мърчисън. Да погребем грешките и глупостта и да пренапишем историята.

— Добре — съгласи се той. — Слушам те.

 

 

На запад от столицата, край Главен път 66, се намираше просторен търговски център, обграден от магазините на „Нордсторм“, „Блумингдейл“ и хотел „Риц-Карлтън“. Десет хиляди купувачи минават през нея всеки ден, още повече когато наближава Денят на благодарността и настъпи разгарът на предпразничните продажби. Проследяването на човек на такова огромно място е практически невъзможно. Въпреки че екипите на ФБР знаеха кога Мей Линг се намира в китайското посолство, тя лесно можеше да им се изплъзне в навалицата.

Ловкия я откри в огромния като пещера отдел за хранителни стоки, седнала на дълъг бар срещу няколко щанда за бърза храна. Мястото гъмжеше от купувачи, които се отбиваха да хапнат нещо набързо, по пода се търкаляха чанти и пакети.

Пред Мей Линг стоеше чаша димящ чай.

Ловкия седна до нея и отпи от течност, която според него нямаше много общо с кафето. След като бе прекарал толкова години в Европа, се бе разглезил и не харесваше американското кафе.

Мей Линг побутна към него запечатан плик. Ловкия го отвори и се изненада от снимката, която намери вътре.

— Това трябва да се изпълни много скоро — поясни тя. — Вдругиден, не по-късно. Няма значение кога точно, но трябва да стане на определено място. — Тя му каза къде.

Ловкия познаваше района, за който говореше Мей Линг. Беше известен мемориал във Вашингтон, пулсиращо сърце под стар, дълбок белег. Хиляди го посещаваха всеки ден; мнозина оставаха там с часове.

Представи си сградата, разгледа я наум от всеки ъгъл, търсейки някое слабо място. Мястото му допадаше.

Но не и през деня.

Ловкия остави настрана изстиналото кафе.

— Налага се да го направя през нощта. Слънцето залязва между пет и половина и шест без петнадесет, значи между шест и шест и половина. Ще има задръстване, което също ще помогне.

Мей Линг се усмихна и кимна.

— Може да се уреди.

 

 

Четиридесет и осем часа след посещението на Питър Мак при Додж Френч шифрованият телефон на Лий Портър иззвъня.

— Господин Портър, обажда се генерал Мърчисън.

Портър включи звукозаписната система към апарата.

— Да, генерале. От Залива ли се обаждате?

Гласът на Мърчисън бе дрезгав и настойчив.

— Не. Слушайте, разбрах, че разследвате смъртта на Мартин Гарет и Сюзан Остроф.

— Така е, генерале. Да не би да ми се обаждате, за да предложите помощта си?

— Не си играйте с мен, Портър! Зная какво е пазела в сейфа си Остроф, както и какво точно вие знаете.

— Тогава разбирате защо искам да говоря с вас.

— Нямате представа с какво се захващате. Това е по-голямо, отколкото можете да осъзнаете. То продължава след Гарет и Остроф, дори и след мен.

— Тогава ми разкажете, генерале. Ще се срещнем, където пожелаете.

Портър чуваше учестеното дишане от другата страна на връзката.

— Генерале?

— Не мога да ви вярвам, Портър.

— Защо не?

— Защото не можете да ме пазите! Както казах, не разбирате за какво става въпрос. Искам гаранции за защита — и имунитет.

— Нямам власт, за да ви осигуря имунитет, генерале. То е в правомощията на военния или главния прокурор. Но мога да ви пазя.

Портър чу нерешително сумтене.

— Както опазихте Гарет и Остроф ли? Не мислете, че не зная, че ги следяхте.

— Кажете ми какво искате, генерале — тихо каза Портър.

— Ако дойда при вас, искам да присъства ФБР. Искам специален агент Мак. — Това свари Портър неподготвен и Мърчисън се възползва. — Не само вие дърпате конците, Портър. Мак е в групата ви от известно време.

— Ще бъде там, генерале.

— Бъдете сигурен, че ще бъде, защото ще ви наблюдавам. Искам него и Райдър, никого другиго.

— Аз ще дойда…

— Не. Само Мак и Райдър. Видя ли някого другиго, край на представлението.

Портър разбра, че не му остава никакъв избор.

— Добре. Кога и къде, генерале?

Инструкциите на Мърчисън бяха кратки. Когато връзката прекъсна, Портър изчака минута, после се обади на Слоун Райдър.

— Къде е Мак?

— В управлението на Бюрото. Защо?

— Обади се Мърчисън…

— Какво?

— Върнал се е във Вашингтон. Не зная точно къде е. Иска среща. — Портър си погледна часовника. — Точно след седемдесет и пет минути. Чуй това. — Той й пусна записа. — Какво ще кажеш?

— Според мен звучи изплашено. И какво, по дяволите, прави тук?

— Не би напуснал бойното поле без основателна причина. Или президентът го е повикал за секретна среща, или си е изфабрикувал правдоподобно извинение. — Портър направи пауза. — Каза да отидете само ти и Мак. Не мога да се съглася. Не и след това, което вече се случи.

— Ако Питър доведе подкрепление, Мърчисън няма да се появи. Беше категоричен по този въпрос.

— Аз пък съм решително против да ви оставя да отидете само двамата. Не мисля, че и Али ще се съгласи.

— Ами ако дойде той? С Пако Сантана? И двамата са бивши военни. Ще знаят как да не бият на очи.

Портър обмисли идеята. Изкушението му да се добере до Мърчисън, който да разплете загадката, се бореше с необходимостта да предпази Слоун, която вече бе твърде близо и до двете жертви — и по този начин до убиеца им. Той взе решение.

— Свържи се с Али и Сантана и ги повикай тук. Аз ще се обадя на Мак. След двадесет минути всички в конферентната зала.

 

 

Открит през 1982 и разположен между Хенри Бейкън Драйв и Конститюшън Авеню, Мемориалът на ветераните от Виетнам или, както го наричаха „Стената“, бе един от най-вълнуващите паметници в града, пълен със забележителности. Имената на почти петдесет и осем хиляди американци, загинали във войната, бяха издълбани върху черните гранитни плочи, поставени на земята. Стената никога не затваряше за хората, които идваха да отдадат почит. Нощем алеите потъваха в мека светлина, която се отразяваше от студените плочи и сълзите на онези, които заставаха пред тях.

За Мърчисън Стената беше очевиден избор, който му даваше преимущество. Той често ходеше там, за да бъде сред мъжете, които бе предвождал и загубил. Охраната му не считаше тези посещения за странни, особено тази вечер. Генералът бе там, за да сподели победата си с падналите.

Шумът от вечерния трафик посрещна Мърчисън, щом излезе от колата, паркирана на Хенри Бейкън Драйв. Заедно с охраната си заобиколи Мемориала на Линкълн и огромното знаме от лявата страна на Огледалното езеро. Както обикновено, охраната изостана, щом пред тях се изпречи Стената. Цветя, дребни предмети и малки знаменца лежаха в основата й, донесени в памет на загиналите, в Деня на ветераните. Но сега тълпите ги нямаше и охранителите бяха спокойни. В разгара на туристическия сезон понякога ставаха обири в близост до Мемориала на Линкълн, но никога при Стената. Това бе свята земя, а дори и крадците бяха суеверни. Мърчисън вдигна яката на палтото си срещу нощния вятър и продължи пътя си.

В противоположния край на Стената, при онази част, която върви успоредно с авеню „Конститюшън“, Уип Али седеше на шофьорското място на събърбъна и говореше по скрития микрофон.

— Пако, чуваш ли ме?

Облечен с военно маскировъчно яке, Сантана се намираше в източния край на Стената, като вървеше на двадесет метра зад Слоун Райдър и Питър Мак.

— Виждам ги — изръмжа той в прикачения на китката му микрофон. — Тук е страшен студ. Никой няма наоколо.

— Стой нащрек.

Али не харесваше тази операция. Беше планирана набързо, едва им остана време да сложат микрофони на Слоун и Мак. Тъмнината и теренът също го безпокояха. Осветлението около Стената бе оскъдно и имаше малко места за прикритие, ако нещо се обърка. Али настояваше да отложат срещата, докато провери мястото, но Слоун се възпротиви. Мърчисън ще дойде, настоя тя, и няма друг начин да се свържат с него. Ако не се възползват от тази възможност, друга може и да не им се удаде.

Вървейки един до друг, Слоун и Мак бяха на около една трета от пътя си до Стената и се приближаваха до точката, където завиваше към Мемориала на Линкълн. Чуха репликите, разменени между Али и Сантана, от миниатюрните приемници, поставени в ушите им. Сантана отново заговори:

— Имаме си компания, приближава се по североизточната пътека. Чакай… А! Сега го виждам. Облечен е с овехтяла униформа. Седи в инвалидна количка с мотор. В скута му има нещо, май са цветя… Да, цветя са. Спира, опитва се да сложи цветята на земята…

Мак видя как изражението на Слоун се успокои, когато Сантана изостави скърбящия инвалид, приемайки го за безобиден.

— Добре ли си? — попита Мак.

— Да.

Повториха как да действат с Мърчисън. Слоун щеше да измъкне от него каквото успее колкото може по-бързо. Мак щеше да наблюдава периметъра. Щеше да ги насочи към събърбъна, докато Мърчисън говори. Не искаше Мърчисън да остава на открито по-дълго от абсолютно необходимото.

— Точно пред нас е — обади се Слоун.

Мак вече бе забелязал фигурата с палтото. Той свали ципа на широкото си яке и почувства оръжието си от лявата страна на гърдите си.

Мърчисън беше спрял точно там, където двете страни на Стената се срещаха. Беше пъхнал ръцете си в джобовете и гледаше как двамата се приближават.

— Госпожице Райдър?

— Аз съм, генерале. Това е специален агент Мак от ФБР.

— Искам да видя документите ви.

Мак разтвори картата си, наблюдавайки как Мърчисън се взира в нея.

— Генерале, много е студено да стоим тук — каза Слоун. — Имаме кола, с която да ви закараме на сигурно място.

— Не съществува такова нещо като сигурно място! — дрезгаво възрази Мърчисън. — Вие, хора, нямате представа с какво и кого си имате работа.

— Тогава ни кажете — подкани го Слоун.

Мърчисън облиза устните си.

— Всичко започна отдавна, още когато Кисинджър^[1] отиде в Китай през 1972. Тогава разбрахме, че Китай ще засенчи Русия като господстваща сила и ще е нужно да подпомогнем извършването на съответните промени.

— Какви промени? — запита Слоун.

— Териториални. Защо, мислите, беше върнат Хонконг? Да не смятате, че на британците им се искаше да се откажат от него? Нищо подобно. Но платиха лептата си, за да получат място на китайската маса. Ние се съгласихме да направим същото. Само че не всеки гледа на въпроса така. Искат да пренебрегнат секретните протоколи…

— Какви протоколи, генерале? — намеси се Мак.

— Онези, които гарантират връщането на Тайван на метрополията до края на тази година.

— Какво говорите? Президентът няма да допусне това да се случи — реагира Слоун.

— Президентът няма думата по този въпрос! Не разбрахте ли вече? След цялата информация, която получихте от Гарет и Остроф — не схванахте ли накъде сочи?

Слоун остро изгледа Мак. Откъде е известно на Мърчисън какво знаем и откъде? Преди да може да заговори, Мак отново се намеси.

— Гарет и Остроф ви предаваха строго секретни сведения, а вие ги използвахте за военната си политика към Китай. Не е ли вярно?

— Така е.

— И тази политика целеше не да ограничим Китай, а да му дадем каквото иска.

— За Китай това бе изключително важно.

— Но не действахте сам, нали? — продължи Мак. — Не разполагате с необходимите контакти в Китай. Не бихте си позволили да ви видят, как влизате в посолството, където предавате информацията. И китайските военни началници не ви посещават, както и руските.

Слоун се опита да се намеси в разговора между Мак и генерала, но агентът не позволи.

— На кого предавахте сведенията? — прогърмя гласът му.

— Какво ще се случи в Деня на благодарността? Защо тази дата бе така важна за Макгрегър и Йънг? — Той хвана Мърчисън за реверите на палтото и го избута към Стената. Слоун чу генерала да се задъхва.

— Макгрегър — изстена Мърчисън. — Той беше първият…

Изведнъж главата му трепна. Сега и Слоун и Мак го чуха — постоянен, висок вой, сякаш се развиваше макара, но по-пронизителен. Човекът на инвалидния стол се носеше по пътеката към тях.

— Той беше първият…

Слоун отчаяно искаше Мърчисън да довърши.

Мъжът в инвалидната количка премина през едно ярко осветено място и потъна в сенките. Воят спря.

— Какво, по дяволите… — започна Мак.

Слоун чу слаб пукот и извика, когато Мак тежко се стовари върху нея. Тя го сграбчи и се опита да го задържи прав, но видя дупката в тила му и кръвта, която бликаше от разкъсаното му гърло.

Тъкмо се обръщаше към прикования в количка човек, когато нещо ужасно твърдо и горещо я удари в гърдите. Краката й загубиха опора и тя почувства как пропада в някаква черна яма, гласове сякаш я следваха.

Мърчисън се запрепъва, отстъпвайки от двамата, в опит да се отдалечи от кръвта, която се плискаше по замръзналата земя пред гранитния постамент. Чу резкия вой на електрическия мотор. Убиецът застана неподвижен, втренчен в него.

— Мъртви са — приглушено промълви Мърчисън. — Край. Да се махаме оттук.

— Това не е краят — отвърна Ловкия и натисна спусъка.

Докато животът го напускаше, последното, което Мърчисън чу, бе отдалечаващият се вой на електрическия инвалиден стол, движещ се по пътеката.

 

 

Али напрегнато слушаше разговора между Слоун, Мак и Мърчисън. После до ушите му стигна пукот и две едва доловими възклицания.

— Слоун? Мак? — Не долавяше нищо, освен някакво тихо клокочене от другия край. — Пако!

Гласът на Али прогърмя в слушалката на Сантана, но той бе далеч. Лежеше в постеля от влажни листа близо до едно дърво, тилът му бе отнесен от първия изстрел на Ловкия.

Али рязко подкара събърбъна, който се блъсна в бордюра на тротоара, накланяйки се на една страна, изпод гумите му се разхвърча кал.

 

 

Ловкия продължи пътя си, приближавайки се към охранителите на Мърчисън, които се бяха скупчили един до друг, единият си гледаше часовника. Шефът им се бавеше и те започваха да се тревожат. Последното, което сториха през живота си, бе да погледнат фигурата в инвалидната количка.

После убиецът леко стана от количката и прерови джобовете на якетата им. Намери ключовете от колата, върна се в количката и се отправи към тротоара, зад който се намираше Хенри Бейкън Драйв. Озърна се, за да се увери, че никой не го гледа, стана от количката и отвори багажника на колата на Мърчисън.

Моторизираният инвалиден стол беше тежък, но Ловкия успя да го вкара в дълбокия багажник на автомобила. Минута по-късно пътуваше към яхтклуба на Вашингтон, затворен и без никакви хора по това време на годината. Колата щеше да потъне в река Потомак. Течението и тинята щяха да отмият всякакви веществени доказателства.

 

 

Слоун пое първата си глътка въздух и й се стори, че в дробовете й бушува пожар. Изпусна слаба въздишка, после пое отново въздух, този път малко по-дълбоко. Всеки път дишаше все по-дълбоко и усети, че главата й се прочиства. Рязко разкопча якето си и развърза бронираната си жилетка, която бе прилепнала към гърдите й.

На метър и нещо от себе си чу стържещ звук и пропълзя по посока към него. Когато вдигна ръце, пръстите й бяха изцапани с кръв.

— Питър…

Мак лежеше по гръб, изпънал едната си ръка далеч от тялото, другата — поставил на гърдите си. Когато Слоун се довлече до него, видя трупа на Мърчисън.

— Капан… Негодникът ни е заложил капан.

— Не говори, Питър. Уип идва. Ще те закараме в болницата.

Тя беше до него и усещаше слабото му накъсано дишане със страната си.

— Предаде ме — прошепна Мак.

Слоун го обгърна с ръце.

— Кой, Питър?

Лека въздишка се изтръгна от устните му.

— … ходих при Френч.

— Какво?

Очите на Мак бяха широко отворени, взрени в нощното небе. Под якето му тя напипа защитната жилетка, която не му бе помогнала.

— Трябваше да се уверя дали си права. Казах му всичко… всичко за Мърчисън. Смятах, че ако знае какво става, ще предупреди генерала. Не исках да повярвам. Не можех.

Мак се закашля, кръвта му бликна изведнъж като фонтан. Ръката му стисна тази на Слоун.

— Той ме предаде!

Последен спазъм разтърси тялото на Питър Мак, след което спря така внезапно, както и започна. Той лежеше неподвижен с отворени очи, с глава, притихнала в скута на Слоун. Така ги намери Уип Али на светлината на фаровете на колата, излизайки от гората, когато рязко спря пред стената.