Иван Мартинов
Чудесна сплав (7)

VII

Влязоха в неговата стая и първото нещо, което видяха, беше трогателно милата картина: на тясното легло спяха жената и двете деца, завити с одеялото му. Те пристъпиха бавно, на пръсти, за да не вдигат шум, затвориха вратата след себе си и се настаниха един до друг на столовете до масата.

Колко време седяха така, Кирил не знаеше, но когато вдигна очи, изведнъж забеляза, че жената бе вторачила погледа си в тях. Събудила се само секунда преди това, тя ги гледаше така, сякаш ги питаше какво прави тук и защо е дошла. Но скоро първото смайване след съня мина и на слабото й бледо, измъчено от безсъние лице се появи ням и виновен израз. Тя постоя неподвижно още един миг в леглото, сякаш се чудеше какво да предприеме, после решително скочи и като оправи полата на роклята си, вдигнала се през време на съня над коленете, смутено попита:

— Да събудя ли децата?

— Не, не. Защо? — възпря я Кирил. — Нека спят. А ти седни, моля, ето тук до нас!

— Искаш ли да отидете у тях? — обърна се той и посочи с очи към Христина. — Там ще се чувствувате много добре.

Жената пак сви рамене и го погледна мълчаливо, с явно изписано на лицето отчаяние.

— Наистина защо не дойдете? — намеси се Христина. — У нас ще бъдете много добре.

— Не зная — каза тихо жената и закри лицето си с ръце.

Кирил се обърна и погледът му падна на тенджерата с млякото и хляба, сложени на масата от хазяина му.

— Ама вие не сте закусвали още, а?

— Аз сега се събудих и не знаех, че… — започна тя да се оправдава и той разбра, че въпросът му беше глупав и безсмислен, но не се смути, а бързо стана и започна да подрежда масата.

Христина също се зае да му помага. Нарязаха хляба и сложиха захарницата, чашите с чинийките и лъжичките. Макар че пазеха тишина, от шума и тракането на съдовете децата се събудиха. Най-напред, като не забелязаха майка си в тази чужда стая, те едновременно отвориха уста да заплачат, но тя им се обади и едно подир друго се измъкнаха от леглото и както бяха голички, още топли и сънени, заприпкаха около нея.

Жената се залови да ги облича, а Христина се наведе да й помага. Приятно ли й беше да вземе участие в този обикновен всекидневен ритуал на всяка майка или си даваше такъв вид? Кирил я погледна и с изненада видя как лицето й се измени и от загрижено, строго и дори сърдито стана някак по-меко, по-гладко, с отпусната кожа, в погледа й светна като че ли някаква необикновена радост, проникнала заедно със светлината отвън. Така ли ставаше с всички жени? Колко е силна майчинската любов!

Закусиха и всички се запътиха към оная стара част на града, където се намираше дървената къща с чардака.

Кирил изпитваше някакво смътно удовлетворение и радост, че ето на̀, планът му се осъществява и на него не му остава нищо друго, освен да действува по-нататък по същия начин, както бе намислил. Като ги гледаше как вървят един до друг като на празнично шествие, като при някаква тържествена процесия, той не можеше да скрие чувствата си от погледа нито на Христина, нито на жената, нито дори на децата.

Най-сетне влязоха в малкото калдъръмено дворче, изкачиха се шумно по тясната дъсчена стълба и все тъй шумно минаха през тъмния хол. Христина им посочи една стая и те влязоха в нея. Това беше нейната стая — широка и светла, добре наредена и изпълнена с топлината и очарованието на моминското легло, на малкия двукрил гардероб, на скрина в ъгъла, на подредената с книги етажерка и на застланата с чиста покривка маса, на всичко, което й придаваше простота и тържественост, правеше я уютна и гостоприемна.

— Ето тук… Разполагайте се! — каза Христина, като се обърна към жената и кимна с глава. — Ще спите на това легло и ще се чувствувате като у дома си. А сега… Хайде да се измиете!

Тя посегна към децата, но веднага забеляза как лицето на жената се измени и от уморено, свито и отчаяно изведнъж се превърна в кораво, затворено и дори някак студено, едва ли не наежено, като че ли се приготви да ги брани и да не отстъпва пред опита им да й ги отнемат.

— Не, моля ви се! — каза тя, като ги прегърна и притегли към себе си като птичка, която иска да запази с крилете си своите малки рожби. — Не!

— Но защо? — сепна се Христина. — Нали ще останете тук?

— Не, няма да останем! — заяви жената, закри лицето си с ръце и тихо заплака: — Какво ли прави сега мъжът ми сам, без нас? Ох, божичко мили!…

Христина и Кирил започнаха да я успокояват, но тя не искаше и да ги чуе, а продължаваше да хлипа и като оправяше дрешките на децата, стягаше ги да си вървят. Най-сетне престана да охка и да се вайка, погледна и двамата умолително, като че ли искаше да им се извини, хвана децата за ръце и ги поведе към вратата.