Иван Мартинов
Чудесна сплав (4)

IV

Към полунощ Игнат, леярят, се дотътри до къщата си. Едва се държеше на крака. Като залиташе и се залавяше за всичко, което се изпречваше пред него, той премина дворчето с тревясалите плочи, блъсна вратата и влезе в малкото тъмно преддверие. Цяла вечер бе чакал своя началник, инженера, да дойде, за да се почерпят, както се бяха уговорили, но инженерът не изпълни обещанието си и леярят, който бе привързан към него и го обичаше, вярваше му и не можеше да допусне, че ще го излъже, от мъка, че не беше го зачел като човек, се бе напил и сега се връщаше у дома си сърдит, разгневен, разлютен наистина като звяр.

Игнат с ръмжене тръшна вратата на преддверието след себе си. Жена му, която го чакаше будна до леглото, бързо скочи, запали лампата и изтича боса навън да го посрещне. Чули шума, рева и заканите на баща си, децата веднага скочиха след нея и като се притискаха към стената, с обезумял поглед в разширените от ужас очи зачакаха. А през това време вън, в тясното и мрачно преддверие, вече се разиграваше една от ония страшни сцени, които те никога не виждаха, но знаеха какво представляват.

— Махай се, мръснице! — викаше бащата. — Махай се, че като те фрасна, косъм от главата ти няма да остане! На пихтия ще те направя! Хайде, остави ме!

— Игнатчо, мили, вразуми се. Не викай, ще събудиш децата! — молеше се майка им.

— Стига си се оплитала в краката ми, а се махай, кучко недна! — ръмжеше бащата.

Чу се силна плесница, майка им изписка и децата се спуснаха към вратата. В този миг вратата се отвори с гръм от ритници и в стаята връхлетя като огромно, откъртено от скала парче баща им и едва се задържа на няколко крачки от тях. Децата се дръпнаха и като се хванаха за ръце, прегърнаха се и с писъци се притиснаха пак до стената. Баща им застана по средата на стаята, изправи се в целия си ръст, едър, разрошен, космат, с кървясали очи, усмихна се някак тъжно и безнадеждно с помътения си, пиянски блеснал поглед и вдигна ръце.

— А-а, ето ги моите соколчета! — изръмжа той с изкривено от изненада лице и усмихнат, като се опитваше да се задържи на крака, посегна към тях. — Елате, елате тук, при мене, и целувайте ръка на баща си!

Децата отново изпискаха и в още по-голям ужас се притиснаха до стената. Но вместо да се съжали над тях и ги остави спокойни, баща им, сърдит и разгневен още повече, пристъпи няколко крачки и завъртя заканително глава.

— Значи, тъй… бягате от мене, а?

Той направи още веднъж опит да се задържи на крака, дойде по-близо до тях и пак посегна да ги прегърне.

— Не се плашете, милички, елате де…

Децата с писък побягнаха. Игнат се спря, огледа се и като разбра, че бягат от него, от родния си баща, съвсем се разгневи.

— Така, а? А-а-а! — зарева той от болка като ранен звяр, развъртя се из стаята и замаха с ръце, сякаш търсеше да хване някого, после изведнъж се обърна, заклати се тежко, задържа се на крака и като сви ръка, замахна и удари с юмрук по масата тъй силно, че съдовете по нея се раздрънчаха и попадаха на пода. — Вън, вашата мам… Вън!

Все тъй хванати за ръце, децата още по-силно запискаха и продължаваха да се притискат едно до друго към стената.

— Вън! Вън!… Марш вън, гниди такива!

Отвън дотича разрошена и раздърпана майка им, съвзела се след удара по главата, спусна се като орлица към тях с разперени ръце и ги закри с тялото си.

— Игнате… Игнатчо… миличък… Защо? Те са пи деца… Недей така!

— Аха-а!… Значи, ти, мръснице, ги учиш така? Аха-а-а! — протегна ръце той и с още по-озверен израз на зачервеното си, наляно с кръв лице бавно запристъпя към нея, като клатеше недоволен глава, също като бик, който се готви да боде. — Ти!… Значи, само ти? Ах, ти!…

Замахна да я удари, но тя хвана ръката му и увисна безпомощно на нея.

— Игнатчо!… Какво правиш, Игнатчо!

— Махай се, вещице!

Ръката му тежко се стовари върху нея, после още веднъж… и се посипаха удар след удар. Чуваше се само пъхтене и тихо охкане, скимтене на умиращо котенце. И писък… Пискаха децата, пискаха толкова жално и отчаяно, че най-сетне бащата се стресна и престана да замахва и да удря.

Майката се съвзе, скочи на крака и като продължаваше да стене, грабна дрешките на децата, облече ги набързо, хвана ги за ръка и побягна заедно с тях навън, помъкна ги неизвестно накъде, без да съзнава какво прави. Опомни се, когато се намериха в пустата улица, потънала в мрак. Постоя около една минута в колебание, после бързо и смело ги повлече след себе си…

Игнат остана сам в стаята. Разтворил крака, за да не падне, той гледаше с обезумял, див поглед в пода и се мъчеше да си спомни какво бе станало преди малко тук, кои бяха с него, защо викаха и къде са сега, та той е сам, съвсем сам. Тежко се олюляваше. Пред очите му се стелеше мътна пелена. Направи една крачка, залитна и се отпусна на кревата.

Дълго седя с обронена глава, подпрял с длани лицето си. Съзнанието му бавно се проясняваше. После в един миг разбра какво бе направил и изпита такава мъка и такава почти физическа болка, че изрева като бик, който колят. Но в следващия миг съзнанието му пак се размъти и като заклати едрото си тяло, надигна се, направи няколко крачки из стаята, размаха ръце, сякаш отбиваше някакъв въображаем противник, и с още по-висок, по-отчаян и по-страшен рев се развъртя, започна да удря, да блъска, да чупи и да тъпче с крака всичко, което попаднеше пред него. Но скоро почувствува умора, олюля се и без мисъл в главата си стовари юмрук върху стъклото на прозореца. Остра болка преряза сърцето му. Той захапа със силен вик окървавената си ръка и се отпусна на пода, легна и се просна в целия си ръст…

Нощта беше мрачна, беззвездна. Хванала децата за ръка, жената скиташе из улиците без цел и посока. Къде да отидат? Къде да се подслонят, докато мине нощта и докато бащата изтрезнее? Изведнъж тя се спря на една пресечка. Тук някъде наблизо, в една от новите сгради на този краен, някога бедняшки квартал, живееше неговият началник, инженерът, при когото бе ходила и който бе обещал да й помогне… Дали не би ги приютил сега? Той е добър, много добър и справедлив човек, прие я веднага, изслуша я внимателно и от погледа на честните му, открити очи разбра, че й състрадава и че няма да я остави без помощ, а ще направи всичко, което зависи от него, за да престане мъжът й да пие, да вика, да чупи и да я бие. Ох, божичко! Да отиде ли пак при него? Срам я е. Но къде другаде! И без да мисли повече, съзнаваща безпомощността си, тя повлече децата след себе си. Пред пететажната сграда се спря, заколеба се. Не, нямаше друг изход: тук, на втория етаж, живееше той, техният спасител! Движена от майчинския инстинкт, тя поведе децата нагоре по стълбата…

Започнало бе вече да се развиделява, когато леярят се събуди внезапно, стреснат като че ли от някакъв удар в тила, изпъшка дълбоко, отвори очи и се огледа. През счупения прозорец нахлуваше прохладата на есенното утро. Той тежко се размърда и едва тогава разбра, че лежи на пода неразсъблечен. Какво е станало с него? Надигна се и седна. Разтърка очи и пак се огледа. Къде е жена му? Къде са децата? Наведе глава. И постепенно смътно си спомни, че се бе върнал пиян, че бе викал, ругал, дори бе замахнал и ударил жена си, че искаше да погали децата си, но те уплашено се свиха до стената и запискаха. А после… после се нахвърли върху майка им, удря, удря, удря, докато се умори… А след това? Друго нищо не помнеше — нито какво е станало с тях, нито къде са сега.

„Ах! Избягали са!“ — разтресе се целият от внезапна мъка. Сълзи напълниха очите му. Защо направи това? Нали обеща повече да не пие! „Ох, как можах да се напия!“ — простена с дълбоко разкаяние и блъсна юмрук в гърдите си. Не, за всичко е виновен неговият началник, инженерът, нали той го покани снощи да се почерпят и поговорят, но не дойде. Стисна с две ръце главата си. Някаква тъпа болка раздираше мозъка му и от нея пред очите му тъмнееше.

Той се изправи и с несигурни крачки се приближи до прозореца. Утрото вече светлееше. Къде ли скита сега жена му с двете деца? Горкичките! Как да поправи мръсната си постъпка? Да отиде и ги потърси? Но къде може да ги намери? Не, ще ги дочака тук, те ще се върнат и тогава ще падне пред тях на колене, ще плаче и ще ги моли да му простят. Жена му е добра, жена му го обича и ще се съжали над него. А децата… децата са великодушни и няма да му се сърдят, няма да го винят заради слабостта му… Ох, той повече няма да пие! Ще се въздържа. Няма да ходи в кръчмата, няма да се събира с приятели. А на него, на инженера, ще каже… Хм, какво да му каже? Та той, човекът, съвсем не му е виновен! Виновен си е той сам, че няма воля, няма сили да се въздържа, а пък трябва… Да, трябва да престане веднъж завинаги да пие. И ще престане! Ще събере всичките си сили, ще напрегне волята си и… край! Точка! Отсега нататък нов живот… Отсега нататък! Да, да, отсега нататък… А сега? Сега стига се е вайкал, сега да се залови за работа, да сложи всичко на мястото му, да подреди, та когато дойдат, да намерят стаята такава, каквато я намери и той, когато дойде… И още неизтрезнял съвсем, с някакво пиянско вдъхновение той се развъртя из стаята.