Иван Мартинов
Чудесна сплав (23)

VI

Кирил се отпусна уморено на стола. Какво иска тя от него? Нямало никога да се върне! Е, какво пък, така ще бъде по-добре, той вече знае как да постъпи, за да се освободи от лошите мисли, да възвърне спокойствието си…

Стана, скръсти ръце и дълго ходи замислен из стаята. После се спря до прозореца и се загледа навън.

Беше се смрачило и въпреки запалените улични лампи вече не се виждаше. Хора рядко се мяркаха. За такива градове като Ловеч, макар и център на окръг, е характерно, че животът по улиците замира рано — хората по навик се прибират или да гледат телевизия, или да си бъдат в семейна среда. До късно се движат само отчаяните пияници и тези, които търсят забава и развлечение по заведенията.

Кирил усети, че му става хладно и леко потрепери. Той знаеше, че това не беше от студ, а от не преминалото още нервно напрежение, макар че през разтворената балконска врата нахлуваше лек полъх. Все пак добре направи жена му, като го остави сам. Наистина грижите за семейството, от които сега напълно се освободи, никак не му тежаха — той с твърдост ги понасяше, но не можеше да си обясни защо тя избърза толкова много, когато можеше да почака, докато сама се убеди, че му е безразлично дали ще остане с децата тук или ще се разделят. В своето отчаяние той се бе примирил и бе заживял с мисълта, че съдбата му е отредила такъв живот…

В семейството, мислеше той, има винаги три положения: най-напред любов, сляпа и силна любов (или пък, ако няма такава, нещо подобно на любов, някакво самозалъгване), после брак, един вид договор между двете страни, че ще живеят заедно в търпимост и с взаимни отстъпки, и накрая семейството и децата с грижите за тях. Имаше ли при него любов? В никакъв случай той не бива да се мами! Любов не е имало никога, а е имало самозалъгване, че тя съществува. В сключения между него и нея брак той най-напред беше лоялен и се държеше честно, като се мъчеше да заякчи семейните връзки с грижите за нея и особено за децата, но скоро му стана ясно, че се е лъгал в чувствата си и тогава дойде истинската трагедия. Той положи големи усилия да остане по-дълго при нея, да възстанови прекъснатата връзка между тях, като си налагаше самоограничения в живота, каквито според него изискваше брачният договор, но тя се оказа много непреклонна и упорита, много горда и надменна в отношенията си с него, та се наложи да сложи край на заблудата и самоизмамата. С нарушаването на брачния договор рухна, престана да съществува и семейството, но макар че тя отпадна от съзнанието му, мислите за децата заемаха по-голямата част от живота му и това беше единственото успокоение на неговата съвест. Последен опит да се поправи положението беше идването й при него — за съжаление обаче и тя, и той твърде бързо видяха, че отново се подлагат на мъчение и че изпитанието на чувствата им ще претърпи неуспех.

Да, няма и не е имало никога между тях любов! А какво нещо е любовта? Тя е като кристална чаша, от която влюбените уталожват жаждата си и се радват, възхищават се на нейния блясък и чистота. Но когато чашата се счупи, любовта престава да съществува и колкото и да я лепиш и кърпиш, няма и не може да се получи предишната любов. Чашата е вече счупена и нейният блясък не е така чист, както е бил по-рано, а става някакъв друг, засенчен и изкривен, отразяващ светлината неправилно. Така се случи и с тяхната любов!

Кирил вдигна ръка и докосна с пръсти студеното стъкло на прозореца. Това като че ли малко го отрезви и върна към действителността. Постепенно мислите му взеха друга насока и той престана да се вълнува от бягството на жена си.

През цялото време, докато днес беше зает със собствените си мисли и чувства, той не можа да отдели нито минута, за да се позаинтересува как се е решил въпросът за новата сплав, чийто опит излезе напълно сполучлив. Знаеше само, че директорът бе отказал да изслуша бай Стаменко и старецът бе отнесъл работата до партийното бюро. Какъв ли ще бъде резултатът? Какъвто и да бъде, той знае, че е прав… За съжаление обаче тъкмо днес, когато трябваше да бъде с цялото си съзнание на страната на този опит, той бе погълнат от други мисли. Напразно старецът няколко пъти идва при него и се мъчи да поведе разговор, за да го успокои, виждайки го такъв отчаян, мрачен и мълчалив — нито веднъж не му даде възможност да поприказват за това. И сега, разбира се, съжаляваше: какво ли ще си помисли добрият човек?

Кирил трепна. Стори му се, че някой го вика през отворената врата на балкона и гласът като че ли му е познат. Той затаи дъх и се вслуша напрегнато.

— Другарю инженер! Другарю инженер! — викаше някой откъм улицата. — Я се покажи!

Да, викаше го бай Стаменко. Но той не бързаше да се покаже на балкона в такова състояние, а почака малко, докато напълно се съвземе. И тогава чу как гласът отдолу продължи да го вика още по-упорито:

— Ей, инженерче!… Чуваш ли ме, а?

— Чувам те, бай Стаменко, чувам те — отзова се най-после Кирил, като излезе на балкона. Той се наведе над перилата и се взря в тъмнината, но нищо не различи на улицата от падналите тъмни сенки на високите сгради. — Къде си?

— Тука съм — обади се старецът току под самия балкон. — Ти ли си, другарю инженер?

— Аз съм, бай Стаменко. Е, кажи, какво има? Какво се е случило?

— Всичко е вече наред, ти не се безпокой. Ей сега идвам от завода, дето заседавахме. Партийното бюро ме изслуша и реши…

— Чакай, ще дойда! — махна с ръка Кирил, прекоси стаята и се спусна тичешком по стълбата.

Старецът го посрещна на улицата едва ли не като дете, което е успяло да извърши някакво голямо геройство.

— Радвай се, успяхме! Да знаеш, това е голяма победа за нас. От днес нататък вече можем… Дай да те прегърна! — извика бай Стаменко и без да се бави, поривисто се спусна към него, притисна се до гърдите му и като се понадигна на пръсти, целуна го по бузата.

Кирил усети острото убождане на небръснатата му буза, но не го обзе чувство на неприятност, а изпита някакво удоволствие, сякаш някой го галеше по гладката кожа на лицето с нежна ръка.

— А как стана всичко това?

— Хайде, ела да ме поизпратиш, че е вече много късно, а бабата ще се сърди. Из пътя ще ти разправя всичко — каза възбуден старецът, хвана го подръка и го поведе по улицата. — Знаеш, от сутринта не съм се прибирал и там, у дома, навярно се тревожат, но като им кажа къде съм бил и каква работа съм свършил, тутакси всички ще се успокоят. Радваш ли се, другарю инженер?

— Ох, да знаеш какъв камък падна от раменете ми!

— И на мене, и на мене… Знаеш ли, всички в партийното бюро бяха зад нас, всички до един, само директорът най-напред малко се поопъна, но като го понатиснахме, бързо омекна и отстъпи, съгласи се. Е, хайде, кажи сега, веднага ли започваме производството или ще се позабавим?

— Та ние сме съвсем готови, бай Стаменко, но това е вече работа на директора, а аз много се страхувам да не би той…

— Не, не се плаши! Ние и този път ще го свием, така ще го притиснем, че дъх не ще може да си поеме…

— Вярвам, бай Стаменко, и докато ти си с мене, мисля, че всичко ще върви спокойно. Благодаря ти за доверието! — Кирил се наведе и грабна ръката му, готов едва ли не да я целуне. Но старецът разбра това навреме и веднага я издърпа.

— Е, какво, развълнува ли се? Стига, стига! Хайде, дотук… Връщай се, аз сам ще продължа. Чакай! Кажи ми какво става с тебе? Гледам те, напоследък ходиш все такъв едни мрачен, замислен, също като човек, който не е на себе си… Неприятности ли имаш?

— Да, неприятности вкъщи, но… остави това, бай Стаменко! Всеки си има грижи, имам ги и аз…

— Нещо с жената ли?

— Да.

— Подочух, че тя… таквоз…

— Разделихме се.

— Че какво да ти кажа? Остави я, махни с ръка подир нея, нека ходи, където иска! — каза той оживено, с желание да го успокои. — Не се обиждай, ама лоша жена е тя. Видях я веднъж-дваж и хич не ми хареса. И фигурата й е такава една… а и очите… зли, зли… Е, няма що, брат, не се ядосвай! Всичко ще мине и замине. А може пък това да е на добро, а?

— Кой знае, бай Стаменко, може, защо не — съгласи се Кирил и като му стисна ръката, бързо тръгна за дома си.

Беше тъмна, непрогледна нощ и отникъде не идваше светлина — уличните лампи бяха далече от този краен квартал — но на него кой знае защо му се струваше, че е като ден. Вървеше с широки крачки, някак уверено и необикновено бодро и не можеше да не се радва, че на душата му бе станало по-леко.