Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2021)

Издание:

Автор: Иван Мартинов

Заглавие: Чудесна сплав

Издание: първо

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: „Александър Пъшев“ — Плевен

Излязла от печат: м. август 1983 г.

Редактор: Мария Арабаджиева

Художествен редактор: Ели Данова

Технически редактор: Румяна Браянова

Художник: Юлия Иванова

Коректор: Кева Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13784

История

  1. — Добавяне

VII

Събраха се на една маса във вътрешния салон на ресторанта: трите момичета, Христина, Владо и журналистът. И тъкмо се настаниха, от вратата надникна артистът и като видя приятелите си, усмихнат се присъедини към тях. Поръчаха си ядене и започнаха да пият. И още след първата глътка вино всички се оживиха и се разприказваха, сякаш бяха чакали този момент, за да развържат езиците си и дадат воля на прелелите в главата им мисли.

— Не зная коя е причината — започна, както винаги, пръв Владо, — но струва ми се, че напоследък в нашия град много млади хора са започнали да подражават на хипитата от Запад, пуснали са бради, дълги коси, не се мият, не се решат…

— Защо на хипитата от Запад? Има ги и в София! — прекъсна го журналистът.

— Да, прав сте, има ги и в София — съгласи се Владо. — Но аз се питам, какво мислят да правят тия млади хора?

— Не се бой, те не са толкова опасни, колкото си мислиш!

— Защо? — Владо го погледна изненадан. — Кое ти дава основание да мислиш така?

Журналистът се усмихна добродушно.

— Е, не се пали толкова де! Казах, че не са опасни, и значи… Така е!

— Ама защо? Защо?

— Защото нямат корен.

— Как тъй?

— Тъй… Сега ще ти обясня, слушай! — Журналистът го погледна снизходително. — Хипитата на Запад не са случайно явление, а тяхната поява си има причина. Обикновено това са синове и дъщери на заможни родители, произхождат най-вече от дребната буржоазия и носят всички белези на своята класа. А забележете, това е средната класа, която не разполага с големи средства и живее от днес за утре. Тя не е никак сигурна в бъдещето и на нищо не се надява. И това се е отразило на техните деца. Младежта, която изпълва училищата и университетите, като завърши, също остава без перспектива за утрешния ден и изпада в отчаяние, в положение на безизходица. Тя започва да търси изход, но не може да го намери. И тогава се появяват хипитата, които изпълват улиците и булевардите, скитат, отдават се на безпътица, понякога и на разврат. Всичко това се превръща в едно социално явление за големите градове на Запад. В последна сметка обаче това е един протест срещу съществуващия ред и ние не можем да виним много младежта на Запад…

— Ами нашата младеж, нашите хипита от какви подбуди се явяват?

— Много просто… от подражание, от желание да бъдат интересни, да блеснат…

— Но толкова по-зле! И това е опасно…

— Да, до известна степен е опасно — кимна журналистът. — Иначе би трябвало да ги търпим и поощряваме, а пък… Ако искаш да знаеш, и на мене те никак, ама никак не са ми приятни, едва ги понасям…

— Тогава?

— Какво? — Журналистът разпери ръце. — Това, което забелязваме по нашите улици, не е социално явление. По-скоро то е психологическо явление и затова над него трябва да се замислим. Коя е причината и как да се премахне? Момчетата и момичетата, които играят ролята на хипита и носят дълги коси, дълги бради, не се мият, не се решат… е, да, всичките те, като излязат по обед от къщи или се върнат от университета, отиват обикновено в кафенето, което са си избрали за сборно място, поседят там, пият кафе, побъбрят или ако нямат пари, а такива са повечето от тях, стоят вън, на тротоара, пред вратата, пушат и мъничко се кълчат, позират, но като дойде обед, веднага се сетят за кюфтетата на мама и хукват към къщи… И ето, тогава от техния протест, от тяхното скандално поведение и държане на обществено място, както обичаме да казваме ние, вече нищо не остава… Тогава и от тях няма ни помен, защото вкъщи са хрисими и кротки, макар че някои глезльовци продължават и пред родителите си да играят ролята на възмутени от обществените порядки млади хора… Ето, това исках да ви кажа! — завърши журналистът скромно и отпи от чашата си.

— Все пак въпросът не е толкова лек и обществото трябва да се заеме сериозно с неговото разрешаване — намеси се и артистът, който до това време бе мълчал.

— Ще дойде време и на това. Тогава и хипитата ще изчезнат сами, без да става нужда от някаква намеса от наша страна… А вие какво мислите по този въпрос? — обърна се журналистът към момичетата.

Всички се спогледаха изненадани, после прихнаха да се смеят.

— Ние нямаме мнение… Особено аз не зная нищо да кажа по този въпрос — отговори първа Жана и веднага се обърна към Христина: — Ако ти можеш да кажеш нещо…

— Нищо. И аз съм като тебе. Може би ти, Мария, знаеш повече? Или ти, Ана?

Двете момичета отново избухнаха в смях.

— Никога не съм мислила по този въпрос — каза Мария.

— А аз още не съм видяла хипита, представете си! — добави Ана.

— Така ли? — обърна се учуден към нея Владо. — Та не ходиш ли из улиците и не ги ли срещаш всеки ден… такива едни космати, брадясали, с дълги коси…

— Това ли са хипита?

Въпросът беше зададен искрено, но прозвуча като наивно самопризнание на едно момиче, което работи, живее спокойно и няма време да се занимава с други работи, освен със задълженията си в завода.

— Ето, видя ли? Това беше точен отговор на твоя въпрос! — обърна се доволен журналистът към Владо.

— Значи, нашите хипита не са опасни, щом още не правят впечатление на всички…

— Да, но не забравяй, че те могат да се превърнат също като на Запад в явление… Какво ще стане?

— Ще стане това, което ти казах: сами ще изчезнат, няма да има време да станат явление — завърши някак победоносно журналистът и спорът се прекъсна.

Оркестърът засвири танц и всички трепнаха. В салона се завъртяха първите двойки. Христина и артистът веднага изчезнаха. Журналистът покани Ана. На масата останаха Мария и Жана. Владо със съжаление погледна към тях. Коя от двете да избере? Разбира се, предпочиташе Ана и бе намислил да се обърне към нея, но онзи хитрец, журналистът, се оказа по-опитен и ловък. Кой знае, може би защото я бе поканил друг, а не той, на Владо му се струваше, че тази вечер са му отнели част от настроението, от спокойствието и увереността му. Ех, да беше избързал…

Колебанието му не трая дълго — той се изправи пред Жана, която първа бе събудила чувствата му. Отдалечиха се мълчаливо и като застанаха един срещу друг, започнаха да танцуват. Но мисълта му беше все там, в другия салон, при Мария. Защо не покани нея? Тя е по-висока, по-стройна и по-подходяща за такъв кавалер като него… Той с нетърпение дочака края на танца, отведе дамата си на мястото й и когато оркестърът засвири отново, сети се, че беше вече ред на Мария. Тя тутакси го последва. Играха тъй увлечено, че забравиха за другите. С Мария той танцуваше по-добре, с нея се чувствуваше някак по-свободно. Тя като че ли и повече му харесваше от Жана. Но когато при следващия танц се намериха един срещу друг с Ана, изведнъж разбра, че за никоя от другите две не е мислил толкова много и силно, и страстно, както за Ана. В това се убеди, щом я видя срещу себе си, висока, снажна, с едър, примамлив бюст. Да, друга няма да бъде, ще бъде само Ана!… И когато танцът свърши, върна се на мястото си с голямо съжаление, че той не продължи толкова, колкото му се искаше.

В ресторанта останаха до полунощ, като никой вече не танцуваше, а продължиха да пият и да бъбрят. А когато след полунощ дойде време да си отиват, Христина и артистът се измъкнаха незабелязано и изчезнаха кой знае къде от погледите им, а журналистът заяви, че ще трябва да се прибере и веднага се запъти към дома си. Владо остана пак сам с трите момичета, сякаш и сега в този случай, имаше пръст съдбата. Той много се зарадва и тръгна да ги изпраща както в оная вечер, когато за пръв път разбра какво го свързваше поотделно с всяко едно от тях.

— Искате ли да се поразходим покрай реката? — попита той, като застана между Жана и Мария и ги хвана подръка. — Утре е неделя и няма да ходите на работа в завода, ще спите до късно…

— Добре, приемам поканата — съгласи се веднага Мария.

— О, чудесно! Тъкмо се чудех какво да правя… Представете си, никак не ми се спи, а ми се ходи, толкова много ми се скита, че просто се радвам. Вижте каква лунна нощ! — извика с възхищение Жана и плесна с ръце.

— Да, пролетните нощи в този край са очарователни! — каза възторжено Владо. — А ти, Ана, ще дойдеш ли с нас? — обърна се той към нея, забелязал, че върви отстрани мълчалива и все тъй посвоему тъжна.

— Не зная, колебая се.

— Ела, ела! — замоли я Жана и като я прегърна, започна да я тегли. — Не се дели, винаги сме били заедно…

— Добре, щом толкова настоявате — склони Ана. — То се знае, където сте вие двете, там съм и аз…

— Да вървим! — изкомандува Жана и закрачи като войник. — Хайде!

Запътиха се към крайречния парк, онова очарователно място, където за младите хора като тях и в този късен час на нощта беше приятно и весело да се разхождат.