Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2021)

Издание:

Автор: Иван Мартинов

Заглавие: Чудесна сплав

Издание: първо

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: „Александър Пъшев“ — Плевен

Излязла от печат: м. август 1983 г.

Редактор: Мария Арабаджиева

Художествен редактор: Ели Данова

Технически редактор: Румяна Браянова

Художник: Юлия Иванова

Коректор: Кева Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13784

История

  1. — Добавяне

XVI

Бащата на Христина седеше на стола зад бюрото си до зиданата печка и замислено гледаше в разпилените пред него листове, изписани с едър, грапав, но ясен и четлив почерк. Той бе написал ново тълкуване на закона за бракоразводите и смяташе в най-скоро време да го изпрати за публикуване в издателството, което бе вече отпечатало първата му книга.

Беше вече полунощ. В цялата къща царуваше тишина. Само старият часовник, окачен на стената, измерваше с монотонното си тракаме времето, което изтичаше в безкрая. А старецът все не се помръдваше: ако не беше буден и не държеше главата си изправена на тесните, хлътнали рамене, човек би помислил, че си бе отишъл завинаги от този свят: тъй бледо, почти прозрачно и невидимо беше лицето му, тъй слабо, едва доловимо се чуваше дишането му.

В същност в този късен час на нощта старият пенсиониран съдия живееше напрегнато. Той ясно си представяше онова далечно време, когато, току-що завършил университета в Гренобъл и издържал изпита си за докторска титла, дойде в родното си градче и бе назначен в окръжния съд най-напред за мирови съдия, а после и за редовен член на съдебния състав. Това беше малко след Първата световна война. Тогава животът в градчето не се отличаваше с нищо забележително и протичаше вяло и скучно като делата в съдебните зали. Интелигентните хора, между които беше и той, се брояха на пръсти. Освен офицерите от малкия гарнизон имаше още неколцина адвокати, учители, чиновници от пощата и общината. И нищо повече. А той като юрист, при това с докторска титла, се ползуваше с голям авторитет и навсякъде биваше приеман с уважение. Особено подчертана слабост към него имаха жените, най-вече тези, за които спечелването на един мъж беше като малка победа. Но той като че ли не обръщаше внимание на това. Увлечен в съдийската си служба и погълнат всецяло от грижите, които му създаваха големите и нашумели дела на разни търговци и местни величия, рядко вземаше участие в забавленията, които редовно устройваха младите жени, привърженички на феминисткото движение. Няколко забави с танци и американско наддаване, една или две пиеси, в които и той участвува в незначителни роли, и още толкова излети извън градчето с разходки на прохлада край реката и печено агне на шиш и бира — това бе всичко. Дните му минаваха повече в труд и самота сред книгите в кабинета на старата бащина къща. Така една след друга изтекоха незабелязано годините, докато веднъж разбра, че бе вече прехвърлил възрастта на увлеченията и бе останал стар ерген. Все пак се влюби. Влюби се и се ожени за жена, десетина години по-млада от него, и тя роди син и дъщеря. Но щастието му не трая дълго. Жена му, която той обичаше неизмеримо много, неочаквано почина и го остави самотен и нещастен да се блъска в живота. Добре беше, че се намери човек, който да поеме грижите за него и двете сирачета. Сестра й, преживяла дълбоко трагичната си любов с пехотния поручик, се зае с домакинството. И оттогава, ето повече от двадесет и пет години, тя с необикновено търпение и загриженост изпълняваше майчинските си задължения към тях. Може би щеше да бъде по-добре, ако се бе съгласила да се омъжи за него, иначе нямаше да премине животът му така пусто, така безсмислено и вяло…

Старият пенсиониран съдия въздъхна. Нещо като реч, подобна на шепот, прозвуча в тишината на нощта и той се запита: „Защо, защо тя тогава отказа?“ И в този момент вратата на стаята се отвори и отвън подаде глава тя, сестрата на покойната му жена.

— Николай, буден ли си още? И сам ли си? — попита тя загрижено и го погледна със затаен страх в очите.

— Да. Защо?

— Стори ми се, че разговаряш с някого.

— Не, никой няма при мене.

Тя поклати тъжно глава.

— Искаш ли да пиеш чай?

— Ще пия, Мария. Донеси ми, моля ти се.

След малко тя дойде с чаша чай в ръце, остави я на масата пред него и отново се вгледа в лицето му.

— Ти напоследък много работиш, Николай. Не се ли уморяваш?

— Уморявам се, но има още малко да поработя, докато свърша книгата си. А ти няма ли да лягаш, Мария?

— Още не. Ще трябва да измия съдовете, да приготвя закуската за утре и да свърша туй-онуй — каза тя усмихната и се запъти към вратата, но преди да излезе от стаята, се поспря на прага.

По лицето й, сбръчкано и състарено, той видя, че тя имаше много уморен вид. Сърцето му трепна и я съжали: „Много се блъска, много се грижи за нас! Ако не е тя, не зная как щяхме да се справим сами…“ Неочаквано си спомни онова далечно време, когато и той, и тя бяха млади, когато жена му беше още жива и бяха щастливи. Но ето че жена му умря и всичко тръгна наопаки. Вкуса на щастието той отдавна бе забравил и се утешаваше само с това, че децата му незабележимо бяха израснали. Кога наистина израснаха, той не разбра. Не разбра и как толкова бързо остаря и загуби силите си. Радваше се само на това, че е още жив. И беше доволен от живота. Да, в последна сметка той получи някаква утеха от него. Синът и дъщерята запълниха празнината в сърцето му, особено дъщеря му, която се бе превърнала в едно съвсем нежно и фино създание и в любовта си към която бе влял цялата си любов към покойната й майка. Слава богу, че са живи и здрави и че ще им се радва, докато може да диша и сърцето му да тупти!

Старият пенсиониран съдия трепна, вдигна обронената на гърдите си глава и се ослуша. До слуха му стигнаха звуците на цигулка, която тихо и като че ли нарочно сподавено оплакваше съдбата на някого… Да, свиреше синът му. И как хубаво свири, боже мой!…

Внезапно той се стресна, като че ли бе събуден от сън. Но защо не се ожени? Вече не е млад и няма защо повече да чака. Какво иска? Избира ли? Не е нужно да бъде толкова придирчив и взискателен, нека побърза, защото времето тече, отминават най-хубавите години! Да, да… Или може би, както бе подочул, той е за свободната любов? Хм, хм… Свободна любов. Има ли такава любов? Едно време, когато се ожени за майка му, не съществуваше такъв въпрос и мъжете се женеха според законите, традицията и обичаите на страната. А сега? Сега всички са полудели! Все за някаква свободна любов говорят, все едни такива странни неща вършат и моралът е паднал ниско, тъй ниско, че само като помисли, става му мъчно и страшно. Свири… И защо свири все тия тъжни, отчайващи мелодии, сякаш няма нищо радостно на този свят? Ох, някак е съвсем непонятно защо съвременната младеж има такъв морал, такива разбирания за живота, за любовта, брака и семейството. Но не е ли по-добре да не мисли за това, че иначе се уморява и му става тежко на душата…

А и тая негова дъщеря с нейния приятел, инженера, какво мисли да прави? Знае, че е женен и има деца и въпреки това го обича, а не си дава сметка, че разваля семейството му. Но тя казва, че не живеел с жена си, че се разделил с нея. Е добре, да допуснем… Но нима се свършиха мъжете? Вместо да си намери подходяща партия, хукнала подир него, сякаш по-добър няма и не може да намери. Ох, животът така се е променил, че вече не знае какво да мисли. А някога беше така просто: обикнеш една жена, веднага се оженваш за нея. Сега какво е? Ходиш, търсиш, подбираш и пак не можеш да намериш. Светът се е объркал и на нищо друго не прилича освен на блато, в което, като хвърлиш камък, водата се раздвижва и започва да прави кръгове, най-напред малки, после по-големи и по-големи, докато съвсем изчезнат от погледа и на повърхността не остане нищо. Гледаш, гледаш и виждаш само празнота, еднообразие и скука. Ох, ох! И защо тя, дъщеря му още не се връща? Излезе рано тази вечер и отиде на забава в завода, а сега кое време е, минава вече полунощ, а нея все още я няма…

Той обърна глава и погледна към прозореца. Навън валеше сняг. Вятърът фучеше, свиреше остро и гонеше снежните рояци, а пред стъклото на стаята се бе натрупала огромна пряспа.

В такава зимна нощ преди повече от двадесет и пет години се роди синът му. Беше едро розово дете, което изведнъж изпълни старата дървена къща с радостни гласове и вик на щастие. После, две години по-късно, се роди дъщеря му — мъничка, крехка и мургава кукличка с големи очи и рядка черна косица по голия череп, толкова кротка, сънлива и тиха, че в първите дни всички се уплашиха, да не би да остане нямо дете. Но ето че и тя, и брат й бързо израснаха — Христина стана хубава млада жена, а Владо привлекателен и даровит мъж. Жалко, много жалко, че майка им не доживя да им се порадва…

Той премести поглед върху изписаните листове.

Ето, сега той пише нова книга и се чувствува тъй уморен, тъй отпаднал, едва ли не до смърт изтощен. А как му се иска да поживее още малко, за да я завърши и с нея да каже всичко, което мисли за любовта, брака и семейството. Някога, в годините на неговата младост, когато учеше, на този въпрос се гледаше като на нещо свято, а сега се отнасят към него с такова лекомислие и престъпно пренебрежение, че ужас го обзема само като си помисли. Ох, ох! Дори и неговият син, неговият собствен син, когото той е учил и възпитавал да уважава обичаите и традициите, дори и той е забравил всичко това и проповядва свободна любов… Свободна любов! От какво свободна? От ония ли нравствени добродетели, които красяха човешкия характер и придаваха смисъл, съдържание на живота? Ох, ох! Как го боли сърцето, как го стяга… Чувствува, че въздухът в гърдите му не достига, че ще се задуши. Какво става с него, боже мой? Да не би това да е краят? Да не би…

Изведнъж старият пенсиониран съдия усети, че му прилошава, и целият се отпусна, опря замаяната си глава на масата и замря неподвижен.