Иван Мартинов
Чудесна сплав (18)

I

В края на февруари Христина напусна старата дървена къща малко по-рано от обикновено и се запъти към площада, за да вземе автобуса за завода.

Беше весела пролетна утрин. Цяла нощ бе духал южнякът, снегът се топеше и капчуците напевно ромоляха, като пръскаха по дворните плочи и по тротоара безброй ситни като прашинки водни капчици. По улиците течаха мътни, разпенени вади, шумяха потоци и мокреха краката на минувачите. Беше влажно, кално, хлъзгаво. Но високо отгоре над всичко грееше мило и нежно слънчице, а небето се синееше и изглеждаше далечно и очарователно като в приказка. Само тук-там по склоновете на Стратеш и ниско долу в полите на хълма, където се гушеха схлупените къщички на стария Варош, все още се белееха дрипави парчета сняг, неомърсен и чист като самото утро.

Христина слизаше по калдъръмената уличка и не можеше да разбере защо всичко това, което вижда, никак не я радва, а, напротив, е изпълнена със съмнения и тягостни мисли. Как се случи тъй, че тя, толкова жизнерадостна и весела, толкова уверена в себе си, загуби самочувствието си и се отдаде в плен на безразличието и умората? Не можеше ли да разбере още от началото, че ще я сполети такава беда, та да се подготви за нейното предотвратяване?

В отчаянието си Христина не забеляза кога автобусът бе изминал половината път до завода. Съвзе се едва когато видя, че на една от спирките се качи Кирил. Тя цялата потръпна от вълнение и се сви на мястото си като уплашено момиченце, предчувствувайки лоши последици от тази неочаквана среща, най-малко едно неоправдано пренебрежително отношение към нея от негова страна. Но напразно: вместо да седне на най-отдалеченото място в дъното на автобуса, както тя очакваше, Кирил се запъти право към нея, подаде й ръка, сякаш между тях нищо не се бе случило, и видимо развълнуван и със смутена усмивка се настани на седалката отсреща.

— Отдавна не сме се виждали, Христина — каза той тихо и в гласа му прозвуча тъга. — Не зная защо, но струва ми се, че ти нарочно ме избягваш.

— Така ти се струва само — отвърна тя също тихо и сведе очи, но след миг вдигна глава и го погледна някак предизвикателно. — Е, как е жена ти, как са децата?

— Слава богу, добре са!

— А ти?

— Аз… — започна той и на лицето му се появи смущение и обърканост. — Какво пък? И аз съм добре. Само че…

Не можа да каже нищо повече: бяха стигнали пред вратата на завода и трябваше да прекъснат разговора, за да слязат. Христина отмина напред и като му кимна за раздяла, изчезна сред тълпата на двора.

След десетина минути тя беше на мястото си пред статива в проектантския отдел, но напразно се мъчеше да потисне в себе си зародилото се отново вълнение.

Цял ден работи, без да може да заличи от паметта си спомена за него, да се освободи от всичко, с което доскоро живееше и което запълваше цялото й съзнание. А малко преди да напусне завода, като разбра, че ще й бъде трудно да се затвори сама в стаята си, реши да покани на гости три от най-добрите си приятелки — така щеше да мине по-леко вечерта в леки разговори и шеги.

Момичетата с радост приеха, понеже и те като нея нямаше къде да отидат и какво друго да правят. Качиха се в един от автобусите и след половин час бяха в нейната стая. Разположиха се коя, където намери място и оживено забъбриха.

Христина бе намислила да почерпи приятелките си с вишнево сладко, но тутакси се сети, че в стаята на брат й имаше ликьор и коняк, а може би щеше да се намери и нещо друго. Тя влезе и се изненада, че завари там и журналиста, дошъл, изглежда, малко преди тях. Двамата тихо разговаряха и като разбраха, че в съседната стая има момичета, които скучаят, я помолиха да ги доведе при тях.

— Още повече — каза брат й, — че и ние като вас не знаем какво да правим, как да убием времето си.

Христина се зарадва, изтича през хола и веднага се върна, последвана от приятелките си. Момичетата се настаниха със смях и шеги в плетените столове, а Владо и журналистът ги заразглеждаха с развеселени очи.

Ана, най-възрастната, висока, снажна, с едър бюст, приличаше повече на работничка, отколкото на чертожница в проектантския отдел. Мария имаше тънки, дълги крака и бледо лице, прихлупено като с каска от черни, гладко вчесани, прилепнали до ушите й коси. А дребничката Жана изглеждаше едва ли не като момиченце, което сега навлиза свободно в живота — тъй невинно изглеждаше мургавото й личице със сини, необикновено светли и чисти като на дете очи.

— Я гледай какво злато криела оттатък, в своята стая, сестричката ми, а ние тук с тебе се чудим как да се избавим от скуката! — обърна се просиял Владо към журналиста. — Е, какво ще кажеш, намерихме си търпеливи слушателки, пред които да излеем мъдростта си и да покажем колко сме умни, нали?

— По-послушни от тези момичета едва ли има на света — съгласи се с лека насмешка журналистът и кимна към тях. — Вярно ли е? Да се надяваме ли, че е така?

— Скоро ще видите колко сме послушни — отвърна с предизвикателен поглед Жана.

— Че вие ми приличате на цвете, което още никой не е мирисал — подкачи я отново журналистът.

— Ще видите какво цвете съм, като ме помиришете.

— Добре, ще опитаме — каза усмихнат Владо и посочи с очи приятеля си. — За него гарантирам, той добре познава жените, но аз съм съвсем неопитен…

— Не се плашете, ще ви научим, стига да желаете.

— Че защо да не желая? Хайде, да започваме!

— Да, май че не сте толкова неопитен и невинен, както се представяте! — извика с някакво почти детско възхищение Жана и замаха с ръце. — Добре, приемаме, но да няма нищо скрито-покрито, а всичко да става наяве. Съгласни ли сте?

— Чакайте! — каза Владо смутен, като ги възпря с ръка, сякаш те наистина се готвеха да изпълнят заканата си. — Преди това отговорете ми, моля, коя от вас е готова да ми стане жена?

Трите момичета се спогледаха и избухнаха в неудържим смях.

— Никоя! — отсече Ана.

— Защо?

— Защото вие още не сте никакъв мъж — отвърна все тъй със смях Мария, а Жана добави:

— И защото ние и трите сме вече жени.

Отново избухна смях.

— Бате — намеси се Христина, — не мога да те позная. Ти ли си този, който доскоро държеше за свободното и самостоятелно съществуване на мъжа?

Владо я погледна виновно.

— Че аз и сега държа на това.

— Но нали беше против брака и не искаше да се жениш! Какво стана с твоята свободна любов?

— Свободна любов ли? Няма такава!

— Значи, отказал си се от своята теория? — обърна се към него подигравателно усмихнат журналистът. — Ти беше готов да чакаш още сто години, докато й дойде времето!

— А ето че то дойде — кимна със сияещ поглед Владо към трите момичета.

— Какво, и за трите ли?

— Че ако може, и за трите едновременно, а ако не може, само за една от тях…

— За коя?

— Е, това после! — махна с ръка Владо. — А сега, кажете ми, искате ли да ви посвиря? — И той посегна към калъфа с цигулката.

— Вие сте били и цигулар? — извика възхитена Жана и плесна ръце като момиченце.

— При това добър цигулар — добави журналистът.

— Ех, и ти! — закани му се с глава Владо и без да се бави, измъкна бързо цигулката от калъфа, нагласи я на рамото си и вдигна лъка. — Какво да ви изсвиря?

— Каквото поискате — кимна Жана.

— Например нещо от Бетховен?

— Чудесно! Свирете, свирете!…

Владо направи леко движение с ръка, което означаваше: „Е, добре, слушайте тогава!“, затвори очи и започна да свири.

Всички слушаха възхитени и като че ли не вярваха, че може да има такава музика, която да ги завладее и така да ги развълнува, та да почувствуват колко приятно е да има на света такива музиканти като него. А той, унесен, продължаваше да вълнува сърцата им…

Най-сетне спря, но не свали цигулката от рамото си, а остана неподвижен.

— Браво! — извика журналистът, а момичетата изръкопляскаха.

Владо стоя около една минута, после замахна с лъка и изведнъж стаята се изпълни с веселите, игриви звуци на една тарантела на Сарасате. Като тръпка по лицата мина лека, едва забележима усмивка и всички утихнаха, завладени отново от музиката. Опомниха се едва когато престана да свири и нагласи цигулката в калъфа. И изведнъж високо, оживено заговориха…

Късно вечерта момичетата станаха да си ходят, а с тях тръгна и журналистът. Владо излезе да ги изпрати. Успокоена от тревожните мисли, който я вълнуваха през този ден, Христина се прибра в стаята си и веднага се отпусна на чистото, приятно дъхащо моминско легло.