Иван Мартинов
Чудесна сплав (1)

I

Христина вървеше по стария римски път и се мъчеше да си припомни как изглеждаше Кирил миналия ден, когато се срещнаха пак тук. Тогава тя си отиде, без да се разберат и дори без да му каже коя е причината да се разделят, а той тичаше подир нея и я молеше да почака още малко, за да й обясни защо в техните отношения е настъпило такова ненормално състояние. Сега тя отиваше на нова, може би последна среща и дълбоко в себе си предчувствуваше какво ще се случи. Той така силно ще се развълнува и ще започне едва ли не със сълзи на очи да й признава, че е виновен пред нея със своя объркан живот, а на края тя не ще издържи и ще отстъпи. Как ли най-сетне ще свърши цялата тая история?

Христина се спря и с напрегнат, възбуден израз на слабичкото си, некрасиво лице, обкръжено като в рамка от спуснати дълги черни коси, се вслуша внимателно, със затаен дъх. Долу, някъде по склоновете на Хисар с гъсто наредените една до друга къщички и криви улици на стария Варош, някой свиреше на цигулка и с тъжни звуци оплакваше в тоя късен есенен ден самотата си. За нея нямаше никакво съмнение, че това беше брат й, който се бе върнал от работа и продължаваше своите музикални занимания. Тя постоя малко, вслушана в тъжната мелодия, после тръгна по пътечката.

Слънцето бе слязло ниско на запад и полегатите му лъчи къпеха в бляскава позлата и покривите на къщите, и дърветата с пожълтелите листа, и билото на хълма с все още запазените гладки камъни на стария римски път, обраснал тук-там с редки бурени и прегоряла трева.

Къде ли я чакаше сега Кирил? Навярно пак там, на същото място, дето се бяха срещнали миналия ден?

Като стъпваше предпазливо, за да не се подхлъзне и падне в пропастта от другата страна на хълма, Христина внимателно се взираше пред себе си, та още щом забележи неговата едра фигура, да вдигне малко повече шум, за да разбере той, че идва. Тя не искаше да го изненадва с внезапна поява — надяваше се, че ще се срещнат спокойно, като стари приятели, и ще разговарят също тъй спокойно, без да правят излишни сцени.

Завладяна от своите мисли и като че ли безчувствена, Христина не виждаше нищо от това, което я заобикаляше, и само острите синкави камъни, отронени от скалите и натрупани на купчини, й напомняха за реалното съществуване на света.

Бавно, стъпка по стъпка, тя се изкачи на хълма, под самото надвиснало, тъмнеещо небе, и тихо навлезе в малката борова горичка. Тук окапалите листа, загнили от дъждовете, издаваха тънък, едва доловим мирис на влажна земя, но този тежък дъх не й беше неприятен и тя жадно го поглъщаше с широко отворените си, дълбоко дишащи гърди.

Изведнъж се спря и заоглежда с любопитство.

Да, природата умираше! Умираше незабелязано, но последователно и настойчиво. Явно беше, че скоро ще се преобрази, ще намери своето ново превъплъщение през настъпващата зима. А колко много багри и колко много красота имаше в нея сега, през първите дни на есента!

С рязко движение, като се подпираше на ръце, Христина се изкатери на най-високото място и погледна възхитена към долината, където под блясъка на залязващото слънце реката се извиваше като сребърна подкова.

Осъм е бил винаги очарователен. Гледан оттук, от това най-високо място на Стратеш, където някога, в дълбоката древност, е минавал един от най-важните стратегически пътища на Римската империя, от Солоники на Бяло море за крепостите на Дунав, той привличаше с красотата си. По двата му бряга, съединени с дълъг покрит циментов мост, построен след изгарянето на стария дървен, се простираха къщите на града — ниски, прихлупени, с неприветливи фасади и покриви от тежки, потъмнели от времето каменни плочи, и само между тях тук-там в пълен дисонанс с хубавия пейзаж — нови, модерни многоетажни сгради. Далече там, по отсрещния нисък, заоблен склон на Червен бряг, накацали като ято бели патици, се виждаха спретнатите летни къщички сред още необраните лозя. А по-нататък, в леката омара на вечерта, в синкав дим и розова мъглица, издигаше комините си заводът с неговите широки и светли цехове, с правите асфалтирани улици и потъналите в свежа зелена трева алеи на малкия, добре поддържан парк…

Няколко минути Христина стоя неподвижна, едва ли не замаяна от гледката, която като че ли за пръв път се разкриваше пред нея, после изведнъж трепна. Пред погледа й неочаквано израсна исполинската фигура на Апостола. Стъпил здраво на гранитния постамент с тежките си, обути в цървули крака и наметнат с ямурлук, изправен, твърд и непоклатим в своето селско облекло, вдигнал гордо глава с високо чело и рус перчем, той се бе обърнал към града и се взираше в него с ясния поглед на сините си, безкрайно чисти и светли, но дълбоки и прозорливи очи. Васил Левски — Апостолът на свободата! Неслучайно той си бе избрал за столица този град, разположен в полите на Стара планина, в нейните последни гънки, откъдето започваше равнината и водеха всички пътища из страната, а и най-лесно се минаваше за Влашко при хъшовете…

Христина приглади косата си, направи няколко крачки и се вгледа в белите каменни основи на двореца, открит неотдавна при последните разкопки. Тя знаеше, че тук някога се е намирала старата римска крепост Мелта, от която по-късно градът си е взел името, преди да се нарече Ловеч, а още по-късно тук е била една от ловните резиденции на последните български царе и след падането на престолния град Търново под игото на османлиите царицата и царевичът с неголяма свита са се крили от набезите на завоевателя, но не са могли да издържат обсадата и на края се предали. Разбира се, това беше легендата, но нали все пак във всяка легенда има зрънце и от истината…

Обзета от предчувствие, че ще й се случи нещо неприятно, Христина забърза по пътеката между оголените храсти. Не измина и десетина крачки, когато съзря в настъпващия вечерен здрач фигурата на мъж, който седеше гърбом към нея и гледаше замислен залеза, без да се интересува какво става около него. Тя добре познаваше тази фигура — едра, снажна, с осанката на атлет и с глава, която се открояваше като главата на древна статуя върху широките й рамене — и по неспокойното туптене на сърцето си разбра, че раздялата с него няма да бъде лека. Тя въздъхна дълбоко и бавно се приближи.

Кирил седеше на бял объл камък, наметнат със сакото си, и нито един мускул не трепваше на изопнатото му лице. Стиснал здраво широките си, яки челюсти, той мълчаливо бе впил поглед някъде високо пред себе си и като че ли сам не си даваше сметка дали съществува или не на тоя свят. Едва когато усети, че някой застана зад него, той трепна, обърна глава и като съзря Христина, бързо стана от мястото си. Тя видя как лицето му промени израза си и се изкриви от гримаса и в същия миг кой знае защо й се стори, че тази гримаса не е предизвикана от страх и изненада, задето бе дошла, без да я забележи, а се дължи на отчаянието му, че ще се наложи пак да я моли и да й обяснява коя е причината да не се разбират напоследък двамата.

Около половин минута те стояха тъй, мълчаливо изправени един срещу друг, после Кирил размърда ръце, нагласи сакото си, смъкнало се на плещите му, и се усмихна пресилено, с виновна, изпълнена с разкаяние усмивка.

— Не мислех, че ще дойдеш — каза той тихо, с дълбок и глух глас, сподавен от вълнение, като се мъчеше да запази спокойствие.

— Защо? Нали ти обещах! — погледна го изненадана Христина и потисна надигащата се в гърдите й жалост към него. — А ти нали знаеш, че щом веднъж обещая, непременно ще дойда…

— Да, но все пак не знаех какво ще ти хрумне в последния момент. Помислих, че… — и той безпомощно сви рамене. — Ще поседнеш ли?

— Мисля, че е време за връщане.

— Ха, ние още не сме се видели и не сме си казали нищо, а ти говориш за връщане!

— Не, наистина вече няма време… Този път трябва да се прибера по-рано, докато не се е стъмнило съвсем — каза тя загрижено, като се огледа и видя, че здрачът бе започнал да се сгъстява. — Хайде, моля ти се, ела да ме изпратиш! Ще вървим бавно и ще разговаряме.

Тръгнаха. Но докато слизаха по стръмната и тясна пътечка между скалите, все мълчаха. Заговориха едва когато се намериха близо до първите къщички на Варош с техните дървени чардаци, решетъчни прозорчета, пезули и дворчета, чисти и спретнати, подредени така, сякаш бяха лавици на аптека.

— Баща ми е научил за нашата дружба и е против нея — започна първа Христина. — Но аз няма да се откажа от тебе, докато сама не се убедя, че моята постъпка е погрешна и че съм се лъгала. Кажи ми, моля ти се, какво става с жена ти и децата ти?

Да, ето въпроса, от който най-много се е страхувал и отдавна бе чакал да чуе! Кирил вече долавяше колко тежък и труден, почти неразрешим ще бъде и за двамата. Изтръпнал, той помълча, сякаш се колебаеше какво да й отговори, но скоро се съвзе.

— Ти знаеш, че нищо не крия от тебе — каза той развълнуван и усети как нещо се преобърна в гърдите му. — Не съм крил и това. Нали съм ти казал? Жена си аз не обичам, разделени сме и не живея с нея, а децата… Е, какво? Децата си не съм изоставил и няма да изоставя, ще се грижа за тях…

— Къде са те сега?

— При нея, при майка си.

— А тя къде е?

— И това съм ти казал! — отвърна той с упрек. — Много ли те интересува?

— Не особено, но все пак — каза тя с привидно равнодушие. — Извинявай, ако съм те обидила, но ти знаеш, че за мене това сега е много важно.

Христина беше упорита и настойчива. Кирил познаваше тая нейна черта и не се възмути.

— В Търговище — отговори кротко той. — Там е родена и там живее сега… Какво друго още те интересува?

— Нищо друго, освен… да изпълниш едничкото ми желание — каза тя тихо и го погледна мило, с ласкава, подкупваща усмивка.

Той бе решил да се съпротивява, но размисли и отстъпи.

— Това твое едничко желание само желание ли е или условие?

— И желание, и условие в известен смисъл.

— В какъв точно, мога ли да зная?

Христина позабави отговора си и в това Кирил не намери нищо необикновено, но когато тя оживено и с вълнение заговори, той разбра, че се бе излъгал.

— Слушай, Кириле — започна тя, — аз не съм те безпокоила никога с този въпрос, но ако ти наистина не си даваш точна сметка за нашите отношения и продължаваш да се заблуждаваш, да живееш в измама, че между мене и тебе няма нищо, което да ни разделя и отблъсква, ще трябва да ти кажа, че това повече не може да продължава така. Аз искам да сложим яснота в нашите отношения, иначе… уверявам те, повече няма да търпя и тогава… тогава не ни остава нищо друго, освен да се разделим! — завърши тя на един дъх, с твърд и непримирим тон.

— Но, Христина, разбери най-после, на мене не ми е ясно какво искаш. Повярвай ми, аз не мога да разбера какво става с тебе. Нещо измъчва ли те? Страдаш ли?

— Да, измъчвам се, страдам — каза тя раздразнено, с някакъв неразбираем за него израз на лицето си.

— Защо, мила?

Той се взря в нея и откри в погледа на големите й, с тъмновишнев цвят очи непреодолима мъка. Тя мълчеше, стиснала тънките си устни, сякаш сълзите й ей сега щяха да рукнат.

— Кажи, моля ти се! — настоя Кирил. — Защо?

Той прихвана раменете й и се опита да я притисне към себе си, но тя тутакси се дръпна и като стисна още по-здраво устни, продължи да върви до него.

— Нали ти казах? — въздъхна Христина. — Баща ми!…

С дълбока въздишка на облекчение Кирил повървя известно време мълчаливо, после бързо заговори:

— Затуй ли напоследък си станала тъй хладна и недружелюбна към мене? Е, не очаквах това от тебе! И защо, защо? Аз се мъчех и все не можех да си обясня защо страниш и ме избягваш, а то ето какво било… — За миг той се замисли. — Но на мене ми се струва, мила моя, че има и нещо друго, което ти криеш, което още не мога да разбера. Ако е само това, че баща ти не одобрява нашата дружба — е, какво пък, това е дребна работа, ще мине… Но мисля, че има нещо друго, много по-сериозно. Или може би се лъжа, може би се заблуждавам, а? — И той я погледна съсредоточено и замислено. — Но каквото и да е, ти трябва да го изясниш. Сам не мога да се досетя. То все едно да търся зрънце пясък сред купчините край морето. Моля ти се, кажи ми, ама честно и открито, омръзнал ли съм ти вече? Дотегнал ли съм ти и не можеш повече да ме търпиш? Уверявам те, не мога да открия никаква друга причина! — каза Кирил с леко изкривено от отчаяние лице. — Ако е така, аз мога още сега… веднага, в същата тази минута… да си отида и да те оставя сама… да бъдеш свободна, да разполагаш напълно със себе си. Но ако е друго… ако е например само баща ти…

— Отношението на баща ми тук няма особено значение, макар че той не одобрява нашата дружба — прекъсна го тя някак мрачно и раздразнително.

— А кое има значение?

— Ти знаеш.

— Не, не зная.

— Казала съм ти го вече веднъж.

— Забравил съм.

— Помъчи се да си го припомниш.

— Не мога да се сетя.

— Помисли и ще се досетиш!

— Но, Христина, защо напразно да мисля, когато и без това достатъчно съм премислил? — подзе той още по-разпалено. — Ако е до жена ми, че трябва да се разведа с нея, аз съм ти казвал: не е лесно това, този въпрос не зависи от мене… изобщо само от мене нищо не зависи…

— Да, зная, че от тебе никога нищо не зависи! Не зависи, разбира се, сега и този въпрос!

— Моля ти се, Христина, не говори тъй! — извика той с отчаяние и болка. — Нали ти казах, че искам да се разведа, но не мога.

— Защо? Защо да не можеш?

— Защото тя, жена ми, не иска, а без нейно съгласие не може, законът не позволява, пък и няма никакъв смисъл, докато двамата с тебе не се разберем и не решим какво трябва да правим по-нататък.

Без да се спира, тя се обърна и го погледна със странен и както му се стори, измъчен, неузнаваем израз в очите.

— Какво трябва да правим ли? — извика тя и едва ли не заплака. — Нищо, освен да се разделим… да се разделим — и то завинаги!

Той беше поразен от този отговор.

— Но защо? Нима не можем да дружим така, както досега, без да се развеждам и без, разбира се, да се дразним и караме? — Лицето му се сви от гримаса на пълно отчаяние. — Не разбираш ли, че жена ми не иска да ми даде развод! Тя първа заведе това дело против мене, а после сама се отказа от него и го прекрати…

— Защо сега пък ти не го заведеш?

Лицето му още веднъж се сви от болезнена гримаса.

— Как? И защо? В какво да я обвиня? — Той спря умоляващ поглед на нея. — Тя е честна и прибрана жена, само че е много нервна и неспокойна, дори бих казал, зла и отмъстителна, постоянно се кара с мене, постоянно ме ругае и обижда, припада, прави ми сцени и ме излага пред приятелите ми, затова избягах от нея, но аз… аз, запомни това, ако река да заведа дело, не мога да намеря друга причина, освен тая, че пръв напуснах семейството си… да, да напуснах го, защото не мога да живея повече с нея и не я обичам… затова нямам никакво основание да търся друга причина, макар че… е, да, разбира се, макар че и тази не е малка, само че аз не искам да си служа с такива обвинения… Разбираш ли? Това е под моето достойнство! Не искам да обиждам и огорчавам децата си, още повече че те няма да ме разберат… и не само няма да ме разберат, но и няма да одобрят постъпката ми един ден, когато пораснат… Сега те са малки, тя се грижи за тях и аз съм длъжен да й отдам заслуженото уважение като тяхна майка! Затова съм готов да поема цялата вина върху себе си, но в такъв случай… в такъв случай какво решение ще вземе съдът?

— О, майчице мила! — извика отчаяна Христина и побягна надолу по тъмната улица.

Кирил се спусна подир нея, но скоро се убеди, че не ще може да я настигне. А и нямаше никакъв смисъл! Колко много се бяха измъчили през това време, докато слизаха от хълма и водеха този тежък, труден и безплоден разговор…

Бавно, без да прави усилие да разбере какви ще бъдат по-нататък техните отношения, той продължи по тясната и стръмна калдъръмена улица, като се мъчеше да се добере до покрития циментов мост до оная част на града, където улиците бяха по-широки и имаше повече въздух, а мракът не беше тъй гъст и мъчителен.