Иван Мартинов
Чудесна сплав (17)

XVII

Забавата свърши. Оркестърът засвири марш за изпращане на гостите и всички се втурнаха към гардероба за дрехите си. Пред вратата се натрупаха тези, които най-много бързаха, та Христина и кавалерът й трябваше да почакат малко, докато се разчисти и освободи пътят.

Излязоха заедно с последните и тръгнаха пеш по заснежената улица, тъй като автобус вече нямаше. Тя беше леко възбудена от танците и цялата прекарана в забавление вечер. Вървеше до артиста и почти усещаше рамото му до своето, но не мислеше за него, а за другия, за инженера. Ако той не беше дошъл тази вечер с жена си, може би тя щеше да се чувствува щастлива. А ето какво излезе! Сега трябва да върви до този млад човек, който в нищо не е виновен, и да си дава вид, че й е приятно, да го мами и заблуждава, че го обича, да мами и заблуждава себе си. Защо, защо съдбата се оказа толкова жестока и несправедлива към нея?

Христина търсеше оправдание за всичко, което се случи, в злополучното съвпадение със завръщането на жената и раздялата й с Кирил. Тя си спомни лицето й, цялата й фигура и изпита нещо като радост и удоволствие, че бе успяла да я види, но в същото време в душата й се появи и съжаление към него, задето животът му с тази жена ще бъде такова голямо мъчение. Поне да беше хубава, а тя приличаше на суха върлина! И този неин дълъг нос, и тези нейни зли очи, които проблясваха зад очилата, и тази надменност и студенина — всичко я правеше несимпатична и отблъскваше хората. През цялото време, докато танцуваха, Христина наблюдаваше Кирил. Горкичкият! Нима не заслужава по-добра участ?

Тя се обърна към артиста и се помъчи да открие у себе си поне малка симпатия, ако не обич към него, но дълбоко в душата си намери само желание да покаже пред другия, че лесно може да го откъсне от сърцето си и да го забрави. Младият човек вървеше до нея все тъй мълчалив и замислен, като че ли приятно прекараната в забавление вечер му се струваше нещо невероятно. Изглежда, той никога не се бе надявал да преживее такива силни и необикновени чувства, да изпита наведнъж толкова много щастие, което го бе замаяло. Христина добре разбираше душевното му състояние и се питаше дали никога няма да го обикне или това е временно настроение, породено от раздразнението след срещата с Кирил и жена му. А може би до този момент не е била съвсем без чувства към него, но ето че старата любов към онзи, който се показа толкова слаб и безпомощен, отново бе пламнала в гърдите й? Тя не можеше да си даде точен отговор и като продължаваше да върви до него също тъй мълчалива и замислена, не чувствуваше нищо друго освен мъка и терзание.

От завода и квартала с модерни сгради около него до града имаше около километър и тук шосето правеше остър завой, като от едната му страна се спускаха стръмно склоновете на Червен бряг с лозята и летните къщички, а от другата се простираше низината с коритото на реката и полето, обраснало с високи канадски тополи и заострено с новите помещения на кланицата.

В студената зимна нощ наоколо беше пусто и безлюдно. Снегът бе престанал да вали, но вятърът бе насипал дебели преспи по канавките и трудно се вървеше. А каква дълбока, каква глуха тишина! Те вървяха и не обръщаха внимание къде минават — стъпваха едва ли не като слепи, хванали се за ръце, за да се водят. Едва когато усетиха под краката си мокрия хлъзгав сняг, разбраха, че бяха навлезли в улиците на града, но и сега се движеха все тъй мълчаливи и замислени, притиснати един до друг, както бяха излезли от завода.

— Ти изглеждаш, като че ли не си на себе си! — пръв се обади артистът и леко потръпна, но не се отдели, а продължи да се движи до нея, без да пуска ръката й.

— Защо? — сепна се тя.

— През цялата вечер беше весела и радостна, забавляваше се, а сега дори не искаш и да говориш.

— Уморена съм — прошепна тя. — Извини ме, ако съм ти причинила болка, но знаеш ли, понякога човек се чувствува толкова препълнен с впечатления, че му се иска да остане малко сам и да помисли… А ти доволен ли си?

— Боже мой, не ще и питане! — отвърна той възбудено и стисна още по-здраво ръката й, сякаш се страхуваше да не би тя да направи опит да побегне от него. — Ти навярно ще спиш тази нощ, но аз… аз, уверявам те, няма да мигна, все ще мисля за тебе. Нали няма да ме забравиш и утре, щом се събудиш, ще си спомниш за мене и за тази чудесно прекарана вечер?

— О, разбира се! Само че ти не бързай веднага още утре да ме търсиш, а почакай, докато аз сама не дойда… Благодаря, ето тук! — каза Христина и освободи ръката си.

В разговора неусетно бяха изминали разстоянието от единия до другия край на града по главната улица, която го пресичаше надлъж, прехвърлили се бяха по покрития мост оттатък, в старата част, във Варош, и вече се намираха в тясната, стръмна уличка пред вратата на тяхната къща.

Започнало бе да се развиделява. В утринния здрач лицата им изглеждаха по-уморени и бледи. Те продължаваха да стоят един до друг и да се гледат.

Уличката беше потънала в дълбок сняг, който като бял саван покриваше всичко наоколо — и къщите с ниски стрехи, и каменните зидове на оградите с дъсчени порти и надвиснали, отрупани със сняг покриви, и плочника на тротоара. През синкавата дрезгавина на утрото тук-там вече проблясваха първите светлинки на запалените лампи. Виждаше се дори някъде как от комините със снежни калпаци се процеждаше тъничка струя сив дим, който напомняше за топла стая и меко, успокояващо със съня си легло.

Христина подаде ръка.

— Довиждане.

— До утре нали?

— Да, до утре, а не днес, защото вече се е съмнало — засмя се тя. — Нали ще имаш търпение до утре?

— Да, ще се постарая да бъда прилежен до новата среща след първата прекарана щастлива вечер. Довиждане, Христина! — прошепна той и като й стисна леко ръката, без да издава силното си вълнение и желанието си да останат поне още малко насаме, обърна се и бързо закрачи обратно към центъра на града, където живееше.

Христина постоя няколко секунди на прага, загледана подир него, после отвори тихо тежката дъбова врата и влезе в затрупаното със сняг дворче, като остави след себе си първата следа с тънките си, деликатни крачета. „Все пак не ми е безразличен — помисли си тя, когато се изкачваше по тясната дъсчена стълба за горния етаж, — навярно ще го обикна и ще се привържа към него…“ Но внезапно се спря изненадана.

Прозорецът на бащината й стая още светеше. В зимната утрин светлината бледнееше и едва се забелязваше, но ясно личеше, че лампата не беше угасена. „Баща ми е още буден! — помисли си изтръпнала тя. — Значи, ей сега, щом чуе стъпки в хола, ще ме повика и ще ме запита защо съм закъсняла толкова много, къде съм ходила до това време, какво съм правила…“ Тя изпита неприятно чувство от това, което щеше да последва, но веднага се сепна. Ами ако нещо се е случило с него? Друг път той рано си ляга, а сега… Напоследък много работи и силите му съвсем намаляха. Какво пък? Може да е заспал, без да угаси лампата, а може би и току-що да е станал!

Христина предпазливо се спря до вратата на стаята му, притаи дъх и се вслуша, като се мъчеше да разбере какво прави, спи ли или работи, но никакъв шум не идваше отвътре. Значи, не й остава нищо друго, освен да се прибере в стаята си и да си легне… И тя се запъти към вратата вляво. Но съмнението пак загриза сърцето й и тя разбра, че не ще може да отмине спокойно стаята му. Един вътрешен глас й нашепваше, че с него се е случило нещо много неприятно. Без повече да се колебае, тя блъсна вратата и влезе. И остана като вкаменена на мястото си.

Седнал на стола зад бюрото си с отпуснато тяло и опрял глава върху купчината изписани листове, баща й, старият пенсиониран съдия, привърженикът на законите и реда, който се бе погрижил толкова много да напише една нова книга за голямото значение на любовта, брака и семейството в днешно време, беше вече мъртъв.