Иван Мартинов
Чудесна сплав (29)

XII

Кирил и Христина вървяха нагоре към върха на Стратеш и опиянени от щастие, не знаеха какво повече да си кажат.

Около тях пролетта шествуваше с цялата тържественост и значимост на промяната, станала в природата: цъфтяха дърветата и се окичваха с бял, розов и гълъбов цвят — белият беше на ябълките и сливите, розовият на черешите и вишните, а гълъбовият… О, това бяха люляковите храсти, които на гъсти вълни се стелеха от върха почти до града!

Разпукваха се набъбналите, наедрели пъпки по клоните на дърветата и от тях показваха връхчета първите нежни зелени листенца. Прелитаха пчели, жужаха бръмбари и гъст, и сладък, и приятно замайващ аромат изпълваше въздуха, напоен с дъха на затоплената от слънцето земя, от която се вдигаше лека, прозрачнобяла, тънка, едва видима като паяжина пара. А някъде там, където се очертаваше короната от сини скали около челото на хълма, се виеха ята врани и още по-нататък зад тях орел бе литнал с могъщите си, широко разтворени крила към слънцето, сякаш искаше да го достигне и да пие до насита от неговата светлина…

Кирил и Христина се спряха в края на пътечката, почти над самите надвиснали скали.

Долу, в подножието на Стратеш, старият град, разделен на две половини от Осъм, но съединен с един прочут мост, разкриваше всичките си прелести.

Оттатък, където бяха новите квартали, зеленината и пролетният цъфтеж не бяха никак закъснели — белите и розови облаци бяха слезли толкова ниско над покривите, че отдалеч им се струваше, като че ли небето се бе обърнало. А отсам, по склоновете на хълма, почти до билото, по което минаваше старият римски път, беше нарисувана картина с такива пъстри багри, каквито нито Христина, родена тук, нито Кирил, дошъл неотдавна, не бяха виждали никога!

Хванати за ръце, те мълчаливо продължиха да се движат нагоре. Спряха едва когато стигнаха на същото онова място до скалата, където в първите дни на есента се бяха срещнали за последен път.

— А сега кажи ми, моля ти се, какво да правим? — попита Кирил, като седна на същия камък, на който бе седял тогава, и протегна краката си с радостно усещане, че му е леко на душата. — Ще се разделяме ли или ще се събираме?

— Не зная — сви рамене Христина и усмивката, която се бе появила на слабото й, но станало още по-прелестно лице, дълго не слезе от устните й, — каквото кажеш ти…

— Аз казвам, че повече не бива да се караме и сърдим. Нали така?

Тя мълчаливо кимна.

— Ако ме питаш — продължи той, — аз бих ти казал, че може би така, както стана, е по-добре за нас…

— Защо? — сепна се тя.

— Ами… и двамата се опознахме, и двамата разбрахме, че не можем един без друг, че любовта ни…

Той млъкна, замисли се.

— Любовта? — Христина го погледна с пламнали очи. — Да, любовта е нещо много силно, без което човек не може да съществува. А щом веднъж и ти, и аз сме го разбрали, мисля, че никога вече няма да се повтори това.

— Никога! — прошепна той. — А да знаеш какви мъки и какви терзания изпитах през цялото това време, докато бяхме разделени!

— Но за това не съм виновна аз, а е виновна жена ти.

— Жена ми? — Той прокара ръка по челото си и разроши гъстите си коси. — Жена ми… или по-точно бившата ми жена… се оказа онзи камък, в който аз на млада възраст се препънах и без малко не се убих. Но… сега с всичко това вече е свършено и аз не мога да не се радвам…

Тя го погледна със съмнение.

— Свършено ли?

— Да.

— Не те разбирам.

— Ами че нали тя си отиде!

— Но ако някой ден реши пак да дойде?

— Повече тя няма да се върне, поне така ми е заявила… Ето на̀, виж! — И той й подаде листчето от бележник, което бе намерил на масата след заминаването на жена си.

Христина го взе, прочете го внимателно веднъж, два пъти и му го даде.

— Какво значи това?

— Това, което пише: повече няма да ме безпокои…

Остриетата на нейните зеници го пронизаха.

— Уверен ли си в това?

— Повече от уверен.

— Кое ти дава основание да мислиш така?

— Това, че познавам нейния характер. А имам и още някои доказателства, които ей сега… — И той извади от джоба си една сгъната на четири телеграма.

Христина пое с треперещи ръце телеграмата. Тя прочете гласно: „Подадох заявление за развод.“ Но съобщението не я развълнува толкова силно, както той очакваше.

— Защо стана изведнъж тъй тъжна?

— Не съм тъжна, а уморена.

— Не се ли радваш?

— Представи си, вече не.

— Защо? Но аз съм вече свободен!…

Тя леко смръщи вежди.

— Безразлично ми е. Уморих се да чакам и ето че щом постигнах всичко, някак ме обзе безразличие… А ти радваш ли се?

Той се изправи пред нея.

— Много, неизказано много. Знаеш ли, че едва сега разбрах цената на свободния живот… Да, да, истинската цена! — Той описа с ръка кръг около себе си, сякаш искаше да й докаже колко много държи на тази свобода, която е чакал години наред. — Свободен живот и… правото да обичаш човека, към когото те тегли сърцето. Има ли по-голямо щастие от това? Кажи, Христина, кажи ми и аз ще ти бъда вечно благодарен за искреността и чувствата, който си имала винаги към мене и които в тези дни на изпитание за нашата любов ти не си осквернила…

Тя трепна, притисна се до гърдите му и замря неподвижна. Той сложи ръце на раменете й, отдалечи я малко от себе си, вгледа се в очите й. По погледа й разбра, че е много привързана към него и го обича, но го обича някак не така, както си е мислил досега, а посвоему, може би още по-силно, притегли главата й, наведе се и прилепи устните си до нейните.