Иван Мартинов
Чудесна сплав (14)

XIV

— Радвам се, че си се спряла на моя приятел. Той е талантлив артист и е много, много добър човек — обърна се към Христина брат й, като престана да свири и свали цигулката.

— А пък аз не се радвам — заяви категорично тя и лицето й се изкриви от отчаяние.

— Защо, мила?

Той я погледна изненадан, постоя объркан около минута с цигулка в едната ръка и с отпуснат лък в другата, после затвори очи и засвири една от ония тъжни мелодии, които разкъсват душата на човека, когато се измъчва и страда, налегнат от лоши мисли. Тя поседя още малко на стола до запалената печка, послуша унесена, но внезапно стана с въздишка и отиде в стаята си да се приготви за предстоящата забава в завода.

Христина се обличаше и като слушаше цигулката, която като че ли плачеше в ръцете на брат й, изпитваше необясним страх да остане повече сама тук, в тази мрачна стая с нисък, прихлупен таван и с изкривени, попукани стени с изпопадала тук-там мазилка. И изведнъж душата й закопня за въздух, за простор и движение: по-скоро да се облече и да отиде там, в завода, да се завърти сред другарите си в широкия и светъл салон, да се увлече в танците, да си отдъхне и да забрави всичко, което я гнети!

Христина бързо намъкна новата си бална рокля, късичка до коленете, с голямо деколте и венче на едното рамо, наведе се и започна да обува тънките си като паяжина чорапи, купени днес специално за тази цел. Дали ще направи някому впечатление — помисли си. Тя никак не беше суетна, но кой знае защо сега искаше да блесне и да привлече вниманието на момичетата, които щяха да дойдат заедно с нея. Още повече че нямаше да бъде сама: беше обещала на другарките си да заведе артиста, който се бе прочул в целия град и всички искаха да го видят. Решила бе да ги запознае с него, като им го представи като свой приятел, с когото още няма нищо общо, и беше убедена, че те ще ахнат, защото той наистина беше хубав и привлекателен млад мъж, доста умен, културен и при това, както твърдяха някои от специалистите, способен изпълнител на трудни роли. Какво ли щяха да кажат за него, щяха ли да го харесат тези млади, но опитни кобилки, които вече добре познаваха мъжете? А и той щеше ли да хареса забавата им и техния весел, задружен колектив?

Когато беше вече готова, Христина се приближи до прозореца и надникна навън.

Беше студена, мрачна ноемврийска вечер, с вятър, който пробождаше телата дори през дебелите зимни палта. Есента бе към края си и сняг още нямаше, но тя знаеше, че скоро щяха да завият вихрушките, земята щеше да побелее и всичко щеше да се покрие с бял саван. Къщичките, наредени една до друга като кибритени кутийки по склона на хълма, щяха да потънат целите в сняг и само от комините им ще да излиза като тъничка сива лента топлото дихание на запалените печки.

Колко е хубаво! И как обича тя това време!

Но защо брат й престана да свири? Я да отиде пак при него, за да си побъбрят още малко! Сега е седем, а до идването на артиста, който бе обещал да дойде да я вземе, има най-малко още час и половина… И Христина бързо премина тъмния хол и без да чука, влезе в стаята на брат си.

Изненадата й беше голяма, когато го видя да стои мрачен и замислен сред стаята с цигулката под брадата и с отпуснат в ръка лък.

— Защо не свириш, Владо?

— Ах, да, наистина не свиря! Знаеш, Тинке, замислих се и не мога да си обясня някои неща, като например… — И той я погледна скръбно.

— Като какво например?

— Ами като това, което ти ми каза преди малко — продължи той и изведнъж се оживи. — Как тъй не можеш да разбереш, че по-добър човек от моя приятел, артиста, не ще намериш…

— О, Владо, моля ти се! — прекъсна го тя недоволна. — Ти няма защо да мислиш за мене, по-добре помисли за себе си!

— Че аз мисля, мила! И мога да ти кажа, че не съм по-далеч от твоите разбирания за живота. Още повече че и аз като тебе съм взискателен и строг в подбора си…

— Ето, виждаш ли, а искаш да се спра на човек, когото не познавам достатъчно добре.

— Но доколкото зная, ти вече си имаш избраник. Какво стана с него?

Тя се намръщи.

— Да не говорим за това, Владо!

— Защо? Кажи, моля ти се! — оживи се още повече той и притегли с лъка си крайчеца на една от нотните тетрадки, разгъна листа и взе няколко приглушени акорда. — Ето, татко казва същото!

— Татко ли? — Тя се сепна. — Какво казва той?

— Че си попаднала на добър избор.

— О, така ли! — усмихна се скептично тя. — Ами че нали той доскоро не одобряваше това?

— А ето че сега одобрява! И не само одобрява, но, доколкото разбирам, и харесва избраника ти…

— Е, стига, моля ти се, стига! — продължи тя да се усмихва. — С него аз вече скъсах. Знаеш ли, че той е женен?

— Да, зная. И са разделени с жена му.

— И какво, одобряваш ли това?

— Защо не, щом като ти го обичаш и той те обича… и щом като вие двамата сте готови…

— Но нали ми препоръчваш своя приятел?

— Аз и сега го препоръчвам. Остава само ти да кажеш кого от двамата повече харесваш и с кого ще можеш да се разбираш по-добре. Да мисля ли, че си се спряла на инженера, както ми каза татко?

— Не, с него аз скъсах. Жена му си дойде и сега там за мене вече няма място, а освен това аз съм си направила избора…

— За моя приятел ли?

— Навярно той ще бъде!

— Значи… все пак той, а не другият!

— Да.

— Тогава… поздравявам те с избора! — извика брат й с непресторено въодушевление прегърна я, притисна я до себе си и я завъртя като малка кукла из стаята.

— Чакай, чакай! Ще ми скъсаш чорапите! Пусни ме, моля ти се, защото трябва да тръгвам за забавата в завода… Ето, чуваш ли? Звъни се! Дошъл е да ме вземе и да ме придружи дотам…

Христина се отскубна от прегръдките на брат си и изтича да отвори.

— Кой е дошъл? — извика той подир нея.

— Ето кой! — отговори развеселена тя, като въведе в стаята артиста, облечен в черен костюм, с балтон и шапка. — Да ти го представя…

— Я гледай! — зарадва се брат й, спусна се и прегърна госта си. — Какво излезе от всичко това? Докато аз тук мъдрувам и разсъждавам за смисъла на живота, отричам бягството от битието човешко и търся нещо, за което да се заловя, той успял да спечели сърцето на моята прекрасна сестричка… Поздравявам те, рицарю на творческия дух! — произнесе насмешливо той цялата тази тирада.

Тримата така се увлякоха в закачки и шеги, че дълго се смяха и забавляваха като деца.

Най-сетне Христина се сепна: времето бързо бе изтекло, а им предстоеше да изминат още доста дълъг път, докато стигнат до завода. Тя дръпна приятеля си за ръката и все тъй шеговито настроена, извика към брат си:

— Хайде, довиждане! Ние тръгваме, а ти тук продължавай да се занимаваш с пророчески мисли и да произнасяш мъдри слова за духовете, които населяват къщата…

— Какво, ти няма ли да дойдеш? — запита изненадан артистът.

— Не, не! Вървете, аз ще чакам тук, докато настъпи времето на свободната любов…

— Охо, има много да чакаш!

— Защо да не чакам? Аз ще живея най-малко още сто години, а дотогава, надявам се, това време ще настъпи… Пожелавам ви приятно забавление! — извика брат й и замаха с ръка.

Той ги изпрати до вратата на чардака, върна се и като застана мълчаливо до масата, постоя около минута неподвижен, после нагласи цигулката, вдигна лъка и замахна с него. Изведнъж стаята се изпълни с тържествените звуци на един марш, с който, развълнуван от успешния избор на сестра си, сякаш й пожелаваше безкрайно щастие през цялата вечер, Владо ги изпращаше.