Иван Мартинов
Чудесна сплав (2)

II

Колкото повече наближаваше улицата, където живееше, толкова повече Христина чувствуваше, че се вълнува. Страхът, че Кирил ще я настигне и ще се наложи пак да тръгнат заедно, да продължат тягостния разговор, в първия момент я накара да не се спира, когато той се спусна след нея и започна да я вика, но след стотина метра разбра, че той бе останал горе, в уличката, и намали крачките си. Постепенно я завладя разкаяние, че е постъпила така с него, и искрено съжаляваше за упоритостта, с която го бе отблъснала. Скоро тази постъпка започна да й се струва немного разумна. Дощя й се дори да се върне, да направи още веднъж опит за помирение. И щеше да се върне, ако изведнъж един вътрешен глас не й напомни, че това ще бъде втората й грешка тази вечер.

Като почукваше с високите токчета по постлания с плочи тротоар и се вслушваше в шума от стъпките си, Христина се питаше защо се стигна до това, което съвсем не очакваше да стане. Та нали в себе си тя признаваше, че го обича! Какво ще прави, как ще понесе раздялата, ако се наложи? Колко много ще страда! Наистина, и той ще се измъчва, може би повече от нея, но нима това може да й донесе облекчение! „Майчице мила!“ — повтаряше тя шепнешком, като навеждаше глава и продължаваше да върви все по-бавно.

Запознали се бяха през пролетта на една забава в завода.

Уморена и отегчена от празнословието и излишния шум, който вдигаха около нея хората, тя седеше заедно с няколко свои приятелки, колежки от проектантския отдел, до подиума, където се беше настанил джазовият оркестър. Кой знае защо, тя беше замислена за нещо, натъжена, дори някак безразлична към всичко и равнодушно наблюдаваше как момчетата и момичетата танцуваха, как се забавляваха и се веселяха. Всеки си имаше свой избраник или избраница, а само тя нямаше и никой не я канеше. И тогава… дойде той!

По-късно се появи изневиделица, като по чудо, както беше в приказките за принца и бедната овчарка, защото по-рано тя никога не бе го виждала и не знаеше кой е, какъв е, кога е постъпил на работа в завода и каква длъжност изпълнява. Добре облечен и красив, той се поклони и я покани. Най-напред, колебаейки се да приеме ли или да му откаже, тя леко се понамръщи, после разбра, че ще го обиди или най-малко ще стане смешна в очите на другите, прие едва видимо усмихната, стана от стола и двамата се завъртяха сред множеството. Тъкмо тогава джазът свиреше най-новия танц, който и двамата добре играеха. Веселиха се цялата вечер, без да почиват, като няколко пъти ходиха и до бюфета, дето той я черпи с пасти и разхладително. А после, към полунощ, когато забавата свърши, те се бяха тъй опознали и сближили, че щом пожела да я изпрати до дома й, тя не отказа. И така… И така стана, че дружбата им продължи цялото лято и късно есента — до тая вечер.

Наистина не всичко вървеше гладко. Баща й, пенсиониран съдия, един от ония хора с предразсъдъци и запазен морал още от старото време, беше научил за тяхната дружба и се противопоставяше с всички сили на нея, но тя държеше за своята самостоятелност и упорито я бранеше от неговите нападки. Какво знаеше той за него, за Кирил, и какво имаше предвид, като постоянно й напомняше да внимава и да бъде предпазлива, защото това било съдбоносна стъпка в живота й? Може би той бе подочул нещо за миналото му, а може би нищо не знаеше и само тъй, от бащинска предвидливост и желание да я предпази от грешки, от лоши последици, я съветваше с такава настойчивост? Често вечер, след като тя се върнеше от работа в завода, старият пенсионер, някогашният блюстител на законността, правото и реда, я повикваше при себе си в мъничкия, задимен, опушен кабинет и там дълго разговаряше с нея, опитваше се да я разубеди. Тя винаги го заварваше сам, седнал зад отрупаното с книжа, законници и изрезки от вестници бюро, осветено слабо от една лампа със зелен абажур, и в сумрака на този мъничък кабинет, в който бе прекарал половината от живота си, старият, отдавна овдовял и измъчен човек с олисяла глава и бледо лице, с големи рогови очила на тънък, дълъг, хрущялест нос й се представяше в такава светлина, че бе започнала не само да го съжалява, но и да се отегчава от него, едва ли не да го ненавижда, че лъха на такава безнадеждна скука. Ако беше жива майка й, умряла толкова млада, може би нещата нямаше да се наредят така…

Най-сетне Христина стигна до старата, едва ли не порутена къща с дървен чардак и дървени решетки на прозорчетата. Но вместо да се успокои, че ще се прибере в стаята си, за да се отдаде напълно на своите мисли, тя още повече се развълнува. Бързо се изкачи по тясната дъсчена стълба, която глухо и сподавено пъшкаше, премина през тъмния чардак и влезе в широката предна стая, която им служеше за хол и която беше слабо осветена от една лампа, окачена на ниския таван. За миг се спря, затаи дъх и на пръсти, като се пазеше да не дигне шум и да не привлече вниманието на баща си или на брат си, тръгна към вратата вляво. Но когато хвана дръжката и я натисна, откъм стаята насреща се чу продрана кашлица и един дрезгав, пресипнал от пушенето глас я накара да се закове на мястото си. Викаше я баща й.

Христина изтръпна. Тя знаеше какъв ще бъде разговорът. Опита се да се позабави, за да се съвземе. Напразно. Откъм стаята до нея отново стигна гласът му. Тогава отчаяна, че ще намери някакво спасение, тя реши да повика брат си на помощ — с присъствието си той можеше поне да смекчи разговора. Обърна се с надежда, че ще види ивицата светлина, която винаги, когато той беше тук, проникваше през цепнатината под вратата на неговата стая. Този път обаче за нейно най-голямо огорчение лампата не светеше. Значи, пак бе излязъл! Къде ли е отишъл? Навярно се разхожда с другарите си, или пък играе на карти, забавлява се… Ех, леко му е на Владо, добре си живее той, без грижи и без мъки като нейните!

Христина бързо отвори вратата на отсрещната стая и влезе вътре с чувството, че тая вечер трябва да слуша търпеливо, без да възразява, бащините си съвети.

В слабата светлина на лампата със зелен абажур тя видя баща си да седи все тъй зад бюрото си, отрупано с пожълтелите, напрашени вестници и папки, като че ли се беше сраснал с тях. В този отвратителен кът до зиданата печка в ъгъла всичко си беше така, както го бе оставила преди повече от две седмици, когато я бе повикал за поредния им разговор, за който тя мислеше, че ще бъде последен. Нищо не бе се изменило, нищо не бе пипнато с пръст, не бе преместено и всичко, всеки предмет, дори и мастилницата, и старата дървена попивателна с не сменявана от толкова години попивателна хартия, говореха за реда, просъществувал тук повече от тридесет години.

— Седни, Тинче! — каза тихо баща й, като й посочи с поглед плетения извехтял като лицето му стол, купен някога, в младите години, когато навярно е започвал своята съдийска кариера, от специалния магазин в градчето, който ги доставяше за такива клиенти като него направо от Виена. — Седни, моля ти се… ето тук, по-близо до мене!

Тя се намести предпазливо, сякаш се страхуваше, че може би столът ще се окаже с разнищена тъкан, както всичко в този кабинет, и ще се строполи изведнъж на пода.

Няколко минути минаха във взаимно разглеждане, после баща й пръв наруши мълчанието.

— Защо се забави? Много късно се връщаш! — каза той с дрезгавия си, пресипнал глас, като показа часовника на ръката си и погледът му блесна зад стъклата на десетдиоптровите очила.

— Не е никак късно, тате, десет и половина е сега — каза тихо тя.

Но баща й махна рязко със слабата си ръка и още веднъж показа с пръст часовника си.

— Единадесет без четвърт! — натъртено произнесе той и повтори: — Единадесет без четвърт!

— Ех, не е чак толкова голяма разликата! — усмихна се тя пресилено.

— Разликата не е голяма, но все пак има разлика, нали?

— Да, разбира се — кимна тя, като едва се сдържаше да не прихне от неговата педантичност, която стигаше до безсмислие.

Христина го съжали. В същото време обаче изпита и желание да му възрази. Но знаеше характера му и замълча, само го погледна някак съчувствено. Той беше един от ония привърженици на Темида, които не само държаха за правото и реда, но и сами създаваха свои морални закони, свое право и свой ред, сами спазваха строго и последователно тия закони, с което поддържаха това право и този ред, сякаш те се различаваха от правото и реда на другите. Тя разбираше много добре как бе устроена неговата душа и му прощаваше всички слабости, всички чудатости и смахнати постъпки. И може би затова сега, когато той се зае отново (за кой ли път?) да я поучава, тя реши да не му възразява, а търпеливо да го изслуша докрай.

— Човек трябва да живее с настоящето — започна внезапно баща й, като цял се извърна към нея, — но да не забравя миналото и да мисли постоянно за бъдещето. А какво е миналото на хората от нашия род? Това са все хора почтени, хора на законността и реда. А така, както ти живееш, мила моя, съвсем определено говори, че не държиш за миналото и че никак, ама никак не се интересуваш от бъдещето си. Как ще протече по-нататък животът ти, право да ти кажа, не зная, но ми се струва, че…

— Защо, тате? Какъв е сега животът ми?

— Какъв ли? — Старият привърженик на законите като църковните каноници, които не търпят никакво отклонение от догмата, вдигна показалеца на дясната си ръка и някак особено строго я погледна през блесналите стъкла на очилата си. — Напълно безреден, моето дете. Човекът, с когото ти… — и той тъжно поклати глава.

Христина горчиво се усмихна. Знаеше ли нещо определено за Кирил, беше ли разпитвал и събирал сведения за него, както се събират доказателства при съдебното дирене, тя не можеше с положителност да каже, но в едно беше сигурна: старият съдия не е доволен, че нарушава „законността и реда“ в неговия дом, че скъсва с традицията на хората от неговия род. А тя наистина беше нарушила тая законност и тоя ред, беше скъсала с тая традиция!

Но все пак чудно й се видя, че баща й говори и разсъждава с понятията на правните норми при обикновените човешки отношения.

След кратко мълчание, като поразмисли, той попита:

— Какъв човек е?

— Кой?

— Тоя, с когото се срещаш и тая вечер пак…

Тя прехапа устни.

— Инженер в завода.

Старият „каноник“ сви недоволен вежди.

— Инженер? Чудесно!… А знаеш ли какъв е, откъде е, какво е семейството му, произходът му, а? — И се понадигна от стола, за да види по-добре лицето й.

Тъничка, едва забележима усмивчица се появи върху устните на Христина. Ето каква била болката му! Интересува се само от това — какъв е, какво е семейството му, какъв е произходът му… Също като в дознанията на полицейските следователи! Тя усети как сърцето й неспокойно заби и едва си пое дъх от негодувание, но преглътна огорчението си, въздържа се и нищо не му възрази.

— Ясно! — каза баща й с известна наслада в гласа, сякаш най-сетне беше открил начина, по който щеше да я накара да заговори и да направи пълни самопризнания. — Ти си се оставила да те подмятат и си побързала да повярваш, че това е любов, а всъщност…

— А всъщност… Какво? — извика тя нетърпеливо и скочи на крака. — Ако искаш да знаеш, аз го обичам и той ме обича. Какво повече от това? Ние… да, ние, двамата, напълно се разбираме и никога никой от нас… нито той, нито аз…

— Но той е женен, мила моя! Знаеш ли това?

— Зная.

Баща й тръсна изненадан глава. Очилата му щяха да паднат, но той ги намести и я погледна изумен.

— А знаеш ли, че има и деца?

— И това зная.

Той се дръпна изненадан.

— Чудесно, чудесно! — произнесе тихо и се отпусна безпомощен на стола.

Няколко секунди седя неподвижен и с наведена глава като зашеметен от удар, после вдигна ръка и посочи с повелителен жест стола до нея:

— Седни! Седни, моля ти се, и ме изслушай, ако обичаш…

Христина почувствува как краката й се подкосиха и седна.

Някое време старият мълча, загледан в една точка върху вехтия и избелял килим, изтъркан от неговите стъпки през време на честите му разходки из стаята, след това вдигна глава и я погледна косо, с остър поглед.

— А знаеш ли какви са последиците от всичко това?

Тя упорито мълчеше, възмутена от този следователски разпит. Той почака още няколко минути и без да й обръща повече каквото и да е внимание, без дори да се интересува има ли или няма някой друг освен него в стаята, сякаш наистина беше сам и тя не присъствуваше, бързо и припряно заговори, като че ли говореше на себе си:

— Знаела? Хм… А не знаела какви тежки последици може да има това за едно момиче като нея!

И изведнъж се оживи:

— Чудно ми се вижда, че ти, мила моя, гледаш на този въпрос тъй лекомислено и наивно. Иначе как да си обясня постъпката ти? Разбира се, само с твоята наивност и неопитност в живота… Е, добре, обичате се? — продължи той още по-оживено и разпалено, без да се обръща към нея, като че ли тя не присъствуваше и водеше разговор не с нея, а с нейния дух. — Но сигурна ли си, че той ще отговори с взаимност и доверие на чувствата ти? Ами ако те измами, както са били измамвани хиляди момичета в света? Аз мога да ти посоча не един пример и ако ти имаш малко търпение, готов съм още сега…

И неочаквано се зарови с трепереща ръка сред купчината изрезки от вестници, като навярно търсеше някое съобщение за подобен случай. Изглежда, не можа да го намери и постоя с отпуснати ръце. Един миг помисли, после отново вдигна глава и спря измъчения си, страдалчески поглед на нея:

— Е, защо мълчиш?

Христина въздъхна и го погледна с безкрайно съжаление.

— Слушай, татенце, какво ще ти кажа! — каза тя и стана. — Ти забравяш, че аз вече не съм малка, не съм онова момиченце, което някога водеше за ръка, за да му купиш сладолед, и го съветваше как да се държи, когато се намери между хора на обществено място. Аз съм вече голяма, навършила съм двадесет и пет години, при това съм инженер и съм на работа, сама изкарвам хляба си и следователно имам пълно право да разполагам със себе си. Не трябва да забравяш и това, че държа на свободата си, че искам да разполагам съвсем самостоятелно с нея. И ако продължаваш да гледаш все още на мене като на дете, което се нуждае от опекунство, аз решително възразявам и ти заявявам, че не ще търпя повече и… Това е всичко, татенце! — заяви тя, мина покрай него и излезе от стаята с уверени и твърди стъпки.

— Добре, добре… — извика разгневено подир нея баща й и скочи на крака. — Христина, почакай за малко!

Но тя беше вече вън и като премина бързо тъмния хол, влезе в стаята си и се затвори там, изпълнена с недоволство против него и готова да понесе всички изпитания, дори и да напусне този дом, но да не отстъпи и да не се предаде отново като пленница, да не загуби самостоятелността и свободата си.