Иван Мартинов
Чудесна сплав (11)

XI

От сутринта валеше дъжд. Христина цял ден бе чакала да спре, но той все още продължаваше — студен, мътен и отегчителен като спомените й от изтеклата нощ. Защо обеща на това момче да отиде на среща тази вечер? На среща… пак! Тя се усмихна горчиво и избърса с длан запотеното стъкло на прозореца. А вън дъждовните струи все тъй се стичаха и капките чукаха, като се пръскаха на хиляди дребни прашинки. Какво ще си помисли — че наистина е влюбена в него? Тя пак се засмя и пак избърса с длан стъклото. Но ако той наистина се е влюбил в нея?

Тежко й беше на душата, неизказано тежко, дори отвратително. И каква скука, боже мой, каква скука! Да би могла да се поразвлече с нещо, да се поразсее… До обед беше уверена, че няма да отиде на срещата и че ако наистина отиде, няма да бъде сама, а с Кирил. Вярваше, беше убедена, че щом му разкаже всичко, той тъй ще се смее и ще се съгласи да дойде с нея в ресторанта, а там вече знаеха как да се държат и какво да говорят, за да не обидят сътрапезника си. Да, вярваше… Но когато се изкачи по стълбата и се изправи пред вратата на втория етаж в сградата, в която живееше той, изведнъж нещо й подсказа, че се е лъгала. Позвъни. И веднага на прага застана Кирил. Тя видя как лицето му се изкриви от гримаса на безпомощност и объркване, как целият пребледня и думица не може да каже, като че ли бе онемял. Не я покани да влезе, нито пък пожела да я изпрати до дома й, както друг път, а само я погледна умолително и едва успя да прошепне:

— Жена ми е тук. Моля ти се, иди си, а пък аз ще намеря начин да ти се обадя.

Тя нищо не каза, обърна се и бързо се спусна по стълбата. Той разбра грешката си и изтича подир нея.

— Христина!… Тина!…

Чу вика му, но не се спря и все тъй бързо, почти тичешком, излезе на улицата и в дъжда, без да разпъне чадъра, който държеше в ръка, дълго ходи, дълго се лута без мисъл и цел, докато най-сетне се прибра в стаята си.

И ето сега стои до прозореца, гледа помътеното от дъждовните струи стъкло, слуша чукането на капките и плискането на водата по дворните плочи…

Отвратително време! Мрачно и сурово време! Отникъде светъл лъч и надежда за проясняване, а все тази мъглива, тежка, влажна дъждовна завеса, която е прихлупила града, съседните квартали с ниски дървени къщички, плъзнали като ято сиви гъски по хълма. Откак помни, гледката на Варош е била все такава, все една и съща — криви калдъръмени улички, дървени къщички с чардаци и еркерчета, с пезули и решетъчни прозорчета, от които от време на време ще надникне някоя побеляла глава на старица или млада жена с бледо, недокоснато от слънцето лице. Да можеше да заспи някоя нощ и като се събуди на другия ден, да види съвсем друга картина и да е забравила, че живее тук от рождение, че тук са живели майка й, и баща й, дядо й и баба й, всички дядовци и баби от десетина и повече поколения!

Изведнъж тя се сети за баща си. Какво ли прави старият сега сам в стаята? Навярно седи на кожения стол с високо облегало зад бюрото си до зиданата печка и грее на нея немощните си ръце… Ох, тоя неин баща сега й е най-голямата грижа! Той е толкова стар и грохнал, при това сам и безпомощен, че тя го жали, истински жали и скърби за него. Тя знае, че той сега се занимава с ръкописа на своята последна книга — някакво тълкуване на законите от последните години, което тъй го е увлякло, тъй го е погълнало, че безспорно крепи силите му.

Къде ли е брат й? Напоследък той твърде често започна да отсъствува и да се връща късно нощем, а това я тревожеше и изпълваше душата й със смут и съмнение. Зарязал е всичките си занимания, дори и уроците по английски, не рисува, не чете, не свири. Какъв амбициозен и честолюбив беше само доскоро! И колко способен като архитект, какъв добър познавач на музиката, какъв изящен вкус имаше към хубавото в литературата, какъв остър, рязък ум и каква находчивост във всичко… Защо, защо се изостави това момче?

До слуха й достигна шум от тракане на съдове и Христина веднага се досети, че леля й готви вечерята и се блъска сама като хлебарка в тясната кухничка. Милата й леличка! Тя остана стара мома и не пожела да се омъжи за баща й след смъртта на майка й, макар че всички настояваха чистосърдечно, а баща й дори й направи официално предложение. Но леля й остана вярна на първата си любов, някакъв пехотен поручик, и не поиска да оскверни паметта на сестра си, която много обичаше.

Христина стана от креслото, в което се бе отпуснала, и като разкърши рамене, се заразхожда из стаята. До определеното за среща време имаше още час и половина и тя не знаеше как да го използува. Решила бе да отиде, но не беше сигурна, че като стигне до вратата на ресторанта, няма да се върне. Искаше все пак да провери себе си — силна ли е волята й или е все така размекната, отпусната.

Ако няма нищо сериозно в отношенията им, защо ще ходи и защо ще мами човека? Но в себе си тя не можеше да реши дали наистина между тях няма съвсем нищо, иначе… Да, иначе не би мислила за това през цялото време, откакто се бе върнала от дома на Кирил! И особено сега, след като разбра, че той не е вече свободен и че за него сега над всичко стоят задълженията към семейството му, към жена му, която се бе върнала.

Кога се бе върнала? Завчера, когато се уговориха за нова среща, той нищо не й каза — значи, не е знаел… Върнала се? Е, да! Какво от това? Тя му е жена, законна жена, и ти, Христина, много добре разбираш всичко това и не бива да му се сърдиш. Ти предварително се бе съгласила да дружиш с него и да го приемеш такъв, какъвто е — женен, с деца. Но, боже мой, защо се съгласи да дружи с него? Как тъй изведнъж, без да помисли и разсъди, се влюби? Тя знаеше и значи — мамеше себе си. Той й бе заявил, че не ще може да се разведе и че трябва да живеят така, както досега, и тя… тя, разбира се, прие! Тогава кой е виновен? Само тя и никой друг! Той беше открит и честен пред нея, не скри, не я излъга. И ето, в края на краищата неговата законна жена дойде и сега разполага с него. Има ли право да й го отнеме и да лиши децата от баща? Не, хиляди пъти не! И затова не й остава нищо друго, освен да претърпи болката, да преглътне огорчението, изпратено й от съдбата, да потисне всичко в себе си и да заживее с мисълта, че вече не й принадлежи, че е сама. Сама? Да! Защо пък? Ами че тя спокойно може да си намери друг, спокойно може да потърси нова любов. Нова любов? Любов ли наистина ще бъде това? Кой знае, едва ли! За нея Кирил бе първият, в който се влюби, първата й искрена и силна любов, а първата любов с нищо не може да се замени. Ще намери ли друг, също тъй достоен като него, който да запълни празнината в сърцето й? Нека се надява, нека вярва! Може би артистът, с когото си бе уговорила среща тази вечер, ще бъде този… Да, може би. Но ако тя не го обича, ако не го чувствува близък и сърцето й не я влече към него?… Тогава? Тогава тя трябва да опита, да се срещне пак с него…

При мисълта за думичката „пак“ Христина се усмихна, но усмивката й не беше весела, а горчива. Тя погледна часовника на стената, който показваше седем и половина. До срещата й имаше още половин час — време достатъчно, за да се приготви и… да помисли.

Христина бързо се залови за тоалета си и след петнадесет минути беше вече готова за излизане.

Като минаваше през полутъмния хол, осветен само от една малка лампа, от кухнята надникна леля й.

— Тинче, къде толкова късно?

— Ще поизляза, лельо. Душата ми се стегна да седя цял ден сама в стаята си.

— А за вечеря ще се върнеш ли?

— Не, яжте без мене. Аз ще бъда с приятели и приятелки.

Леля й само поклати побелялата си глава и на състареното й сбръчкано лице, все още с черти на отминала хубост, се появи усмивка на снизхождение, като че ли искаше да каже, че много добре разбира тия работи.

Христина продължи към изхода, но още не бе стигнала до вратата, която водеше за чардака от стаята на баща й се чу неговият глас:

— Христина!… Тина!… Тинке!…

Поспря се. Баща й упорито продължаваше да я вика. И тогава тя, явно недоволна, че я забавят, надникна през вратата на стаята му.

— Какво, тате? Защо ме викаш?

— Ела, ела, влез за малко! — махна с ръка старият пенсиониран съдия, като вдигна глава от масата и свали очилата от острия си, тънък, хрущялест нос.

Христина леко се намести на стола пред него. Той втренчи безцветния си поглед в нея и един миг мисли, после попита:

— Излизаш ли?

— Да, тате.

— Пак ли с него?

— Този път не.

— А защо?

Тя се обърка, но той и без отговор разбра всичко.

— Ти не бива да ги мениш, както си мениш роклите или обувките — каза той назидателно и гласът му, тих и отпаднал, издаваше вече безкрайна умора, грохнала старост. „А всъщност — помисли си тя — не е толкова стар, но е много измъчен, изстрадал човек…“ — и продължи да се вслушва в съветите му: — Любовта не е чаша вода, която можеш да изпиеш наведнъж, а после да си налееш друга. Ти трябва да разбереш, че веднъж обикнеш ли един човек, за друг не трябва да мислиш. Любовта е най-святото чувство, останало у човека още с неговото сътворяване от природата. Запомни добре това, моето момиче! Хайде, върви и не забравяй какво ти е казал твоя баща…

Христина го изслуша внимателно, без да му възразява, но и без да приема напълно като истина неговите думи. От всичко, което той й каза, за нея остана безспорно само едно: че вече се бе примирил и бе приел Кирил като неин избраник. Кирил! Заслужаваше ли той това доверие? И без да си дава отговор, като веднага забрави трогателно наивната и изпълнена с остаряла романтика реч на баща си, тя излезе от стаята, напусна дървената къщичка и зачука с токчетата на обувките си надолу по калдъръмената уличка…

Дъждът беше спрял и само отделни редки капки ръсеха главата й. Тя вървеше бързо и леко и скоро се намери пред вратата на ресторанта. Артистът я чакаше нетърпеливо, с изписано на лицето отчаяние. Но щом я видя, той се зарадва, че не се стърпя, изтича насреща й и като пое подадената му ръка, целуна я с жар.

— А къде е приятелят ви? Защо сте сама?

— Нямам никакъв приятел и затова съм сама.

— Тъй и предполагах — извика той радостно възбуден. — Хайде да влезем! — И й направи път да мине.

Двамата влязоха едновременно в осветения салон под звуците на оркестъра, който свиреше някакъв цигански романс.