Иван Мартинов
Чудесна сплав (27)

X

В полусън, преди още да се събуди, лелята на Христина чу най-напред стъпки в хола, стъпки на човек, който идваше или бягаше, а после до слуха й стигна и плач, сподавено ридание. Тя трепна, отметна завивката и като се изправи, седна в леглото и дълго време остана така неподвижна, вслушана в тишината. Наистина ли бе чула стъпки и плач или така й се бе сторило? Затаи дъх и продължи да се вслушва внимателно и съсредоточено. Наистина някой някъде плачеше. Къде? Кой? И защо? Изведнъж разбра, че плачът идва от съседната стая, и сърцето й се сви от мъка. Но не стана, а някак нерешително се отпусна и замря на мястото си.

За нея нямаше никакво съмнение, че плачеше Христина. Тя дълбоко се замисли. Напоследък момичето бе станало много тъжно и затворено, малко говореше и почти никак не общуваше с нея, а само от време на време разменяше по някоя и друга дума, като че ли бяха чужди една на друга. Лелята се упрекваше, че в залисията и грижите си по домакинството бе изпуснала от погледа си племенницата, за която беше длъжна да бди, както бе обещала на майка й, както се бе заклела да изпълнява добросъвестно през целия си живот това пред нейното легло в предсмъртния й час. Нещастната й сестра! Отиде си от този свят толкова млада, а беше добра, кротка и разумна, при това хубава и необикновено умна… След смъртта й тя като нейна единствена сестра посвети живота си на децата. За това винаги получаваше благодарност от зет си, съдията, който свято тачеше паметта на покойната си жена. И ако все пак той две години след това й направи предложение за женитба, това беше от съображение да не се чувствува излишна в неговия дом, в тази широка стара къща, а да заживее с мисълта, че има и за нея място тук. Тя, разбира се, отказа под благовиден предлог, че пази в душата си образа на сестра си и не иска да го осквернява. А истинската причина беше, че искаше да остане вярна на любовта си към пехотния поручик, към онзи млад и наперен офицер, с когото сърцето й бе свързано завинаги и който бе оставил неизличими спомени от прекараните заедно минути.

При мисълта за него тя много се вълнуваше. И често си спомняше ония хубави летни вечери преди повече от петдесет години, когато отиваха да се поразходят из алеите на парка. Той беше в нов зеленикав мундир с лъскави пагони, с елегантни лачени ботуши и бяла фуражка, а тя — с дълга до глезените бяла рокля, спусната на тежки дипли, с бели ръкавици и широкопола сламена шапка със синя кордела. То беше прекрасно, това отминало време! Двамата бяха забележителна двойка и всички, които ги срещнеха на улицата, поглеждаха със завист подир тях. А те, хванати подръка, отиваха до края на широката алея, край която бучеше разпенена реката, и се връщаха щастливи, опиянени. После се качваха с файтон горе, в ресторанта на Стратеш, където свиреше военна музика, вечеряха с отбрана компания, пиеха бира, танцуваха мазурка, веселяха се и бяха неизказано доволни и от себе си, и от любовта си. Но случи се така, че той заболя тежко и умря, а тя остана сама в живота да пази дълбоко в душата си спомена за него. И когато скоро след това умря и сестра й, тя със завидно усърдие и добросъвестност, както бе обещала, се зае с домакинството и положи такива грижи за децата, каквито може би не би имала време да положи за тях майка им. Не забрави и бащата. Той беше толкова добросъвестен и предан на семейството си, че скоро тя се убеди колко добре постъпи, като отказа да се омъжи за него. Децата израснаха, станаха възрастни и постъпиха на добра работа, но жалко е само, че него вече го няма — отиде си и той от този свят, без да е почувствувал грижата й към него. Сега най-голямата й мъка беше тая: дали Христина и Владо ще успеят да се наредят добре в живота след своята женитба? Но имаше нещо, което много я смущаваше: защо Христина още не си е намерила другар, а Владо е толкова безгрижен, дори прекалено безгрижен и самонадеян, когато се заговори по този въпрос. Лелята трепна и още по-напрегнато и съсредоточено се вслуша в шумовете, които идваха от всички потайни кътчета на старата дървена къща. Тя добре умееше да разпознава тези шумове — кога беше гризене на мишки или стържене на гредите от дървоядци. Но този шум, който сега чуваше, не беше нито от мишки, нито от дървоядци, а направо можеше да се каже, че е плач, някакво сподавено ридание на човек, който много страда.

Тя спусна слабите си, немощни крака, намери чехлите, оставени на пода до леглото, и както беше по нощница, боса и разгърдена, с ръка на пазвата си, от която се показваше нейната тънка, слаба, жилеста шия, бавно се помъкна към хола. И когато се намери тук, в този студен и неприветлив хол, сърцето й се сви още по-болезнено. Клетото дете! За какво ли тъй жално ридае, като се дави в дълбоки и тежки хълцания? Да не би да е болна? Или може би се е случило нещо с нея и като се е върнала късно снощи, не е искала да я буди и е прекарала без нейна помощ цялата нощ?

Лелята, запазила чувствителността и въображението на стара мома, при това болна и измъчена от труд и грижи, с мъка се дотътри до стаята на племенницата си. Завари я да лежи със захлупено върху леглото лице, полугола, само по един копринен комбинезон, приближи се предпазливо и нежно погали заголения слаб врат с разпилени по него гъсти черни коси.

— Не плачи, чедо, не плачи! Ще развалиш хубавото си личице и ще повредиш очите си — каза тя с особено съчувствие в гласа.

Христина вдигна глава и я погледна, но нищо не каза, а още по-жално заплака.

— Защо, защо плачеш? — И тя пак я погали. — Е, стига де, стига! Кажи ми защо плачеш и аз ще те утеша… Защо? Защо?

— Тъй… мъчно ми е, лельо…

— Виждам, че ти е мъчно, но защо?

— Чувствувам се много нещастна.

Старата жена се наведе над нея.

— Да не би да ти се е случило нещо неприятно?

Христина мълчеше, стиснала устни.

— Да не би любов, а?

Едва сега Христина разбра колко голяма нужда има от съветите на леля си, от нейната беззаветна преданост и майчинска обич.

— Любов ли е?

— Да.

— И какво е станало?

— Разделихме се… завинаги.

— Но защо?

— Защото той е женен и жена му се върна. Макар че не го обича, тя му се натрапва, а той се страхува от нея… да не го изложи, да не го оскандали…

— А той обича ли я?

— Не, или… Кой знае? Поне на мене така ми е казал…

— Е, и сега… Какво, ще плачем ли, а? — Леля й нежно я погали по главата. — Глупавичка ми си ти!… Че защо толкова много се измъчваш? Ами че срещай се с него и дружи, а нека жена му продължава да му се натрапва…

— Но той не иска да я мами заради децата си.

Лелята дръпна ръката си. Лицето й се сви от дълбоки бръчки, а веждата на едното й око потрепна.

— Тъй… Значи, и деца, а?

— Да.

— А ти знаеше ли това по-рано?

— Знаех.

— Виж, това вече никак не е добре! — Тя се позамисли за миг. — Но кой е казал, че не можеш да обичаш човека, когато има и деца?… Е, какво, обичай го, Тина, люби го, а нека той там сам се оправя с жената и децата си!

Няколко минути минаха в мълчание. Христина бе престанала да плаче и гледаше тъжно и замислено в един ъгъл на стаята, сякаш се мъчеше да открие там отговор на всички въпроси, които леля й или самата тя си бе задала. Неочаквано стана и като се наметна с пеньоара си, отиде до прозореца и застана пред него притихнала и мълчалива. После, след кратко колебание се взря насън и едва сега различи бледите очертания на съседните къщи.

Започнало бе да се разсъмва. Небето бавно избледняваше и на неговия студен тъмносив фон се появиха отблясъците на изгряващото слънце. Това беше първата хубава пролетна утрин, след като снегът се бе стопил и времето се бе променило, станало бе по-топло и приятно. Какво ли й обещаваше пролетта?

Христина въздъхна и се обърна към леля си. Старата жена все още стоеше сред стаята и мълчаливо я наблюдаваше, като навярно очакваше да я заприказва. Но Христина мълчеше и само леко помръдваше с рамене, сякаш в утринната прохлада не се чувствуваше затопленият дъх на стаята. Тя тръгна към леглото и с прозявка се хвърли върху чистите, лъхащи на пролетен вятър чаршафи, постлани снощи от леля й, която вчера ги бе изпрала и изсушила на слънце и простор.

— Уморена съм и ми се спи — каза Христина усмихната и погледна умолително леля си. — Не ме буди до обед, моля ти се!

— Добре, чедо. Спи спокойно.

— А ти къде отиваш сега?

— Ще се прибера в стаята си, за да се облека, и ще отида в кухнята да приготвя обеда. Владо кога се върна?

— Не зная дали се е върнал.

— Но нали беше с тебе?

— Да, но рано напусна ресторанта, а пък аз… аз поостанах още малко и късничко се прибрах…

— Трябва да си е в стаята. Чух рано тая сутрин стъпки… Човек влезе или излезе. Навярно ще да е бил той.

Христина се смути, като разбра, че леля й бе чула излизането на артиста, но е помислила, че е Владо. Със затаен в ъгълчетата на очите си срам, че мами старата жена, тя веднага се зави с одеялото и като покри лицето си, за да не я гледа в очите, та по техния израз да разбере смущението й, помъчи се да заспи.

Леля й постоя още малко, повъртя се из стаята и като сметна, че повече няма какво да прави тук, а в кухнята я чакаше толкова много работа, излезе тихо на пръсти. Неочаквано в хола тя се спря. Отвън, откъм чардака, се затропа, разнесоха се бързи, припрени стъпки, скоро вратата се отвори и на прага застана Владо. Той имаше уморен, измъчен вид — цялата му външност издаваше, че е преживял някаква тревога.

— Ти сега ли излизаш? — попита тя загрижено.

— Влизам, а не излизам.

— Толкова късно!

Той се засмя.

— Късно ли?… — и показа с ръка навън. — Напротив, рано е!

— Така, хм… Излизаш или влизаш? Впрочем все едно, ти не си дете, ти си мъж… Само че едно те моля, моето момче, да се пазиш, да бъдеш внимателен, за да не си провалиш кариерата!

— Е, е, не се тревожи за празни работи, леличко, зная аз какво да правя — засмя се Владо още по-безгрижно, дори някак прекалено безгрижно, но с явна преднамереност да я успокои. — Хайде, ще си полегна за малко, а ти, като стане време за обед, моля ти се, събуди ме!

— Добре, добре. Спи спокойно, аз ще те повикам — поклати глава старата жена, проследи с очи едрата му, пълна фигура, която изчезна зад вратата вляво, и се прибра в стаята си, за да се облече и отиде в кухнята, където наистина я чакаше много работа.