Джак Уилямсън
Легионът на времето (8)

Глава VIII
Изчезването на Джонбар

От лазарета излезе Борис Баринин. Последваха го двама канадци: стройни мълчаливи близнаци, известни като Айзък и Израел Ендърс, измъкнати от яма от снаряд във Вайми Ридж през 1917 година. Заедно с Дъфи Кларк — английският моряк, спасен при Ютланд, — армията на Ланинг наброяваше единайсет души. Той ги раздели на две групи и определи Емил Шорн за свой заместник.

Оказа се, че Уил Маклан бе помислил и за оръжието. В арсенала му можеха да се намерят дузина карабини „Маузер“, две дузини пистолети „Люгер“, няколко сандъка ръчни гранати и поне сто хиляди патрона — всичко това, заедно с голям запас храна и значително количество медикаменти, беше дошло от един потъващ кораб с амуниции.

— Това беше първата ни стъпка в тази кампания — разказа му Уил Маклан. — Веднага щом се върнахме от Джонбар, ние локализирахме атакувания с торпеда кораб, за да си набавим припаси и оръжие, както и да изпробваме техниката ни на спасяване, която предстоеше многократно да прилагаме. Досещаш се, предполагам, че джонбарските оръжия не действат срещу цели от Джайрончи.

Тъй като помощниците на Маклан от Джонбар нямаше да могат да влязат в Джайрончи, Ланинг избра Кларк, Баринин и Уили Ренд за екипаж на „Хронион“, а самият той се захвана да понаучи нещо за навигацията на кораба, който неотклонно се движеше по мировите линии към Джонбар. Водородният конвертор неуморимо бучеше под палубата, но Уил Маклан обезсърчено наблюдаваше тяхното придвижване.

— Светът, който сме се захванали да търсим, вече е почти невъзможен — безпокоеше се той. — Дори на пълна мощност ние едва-едва пъплим напред. При това мировите линии на Джонбар могат да се прекъснат всеки миг — те и без това са достатъчно слаби, — и ние просто ще увиснем в нищото!

Веднъж Ланинг се събуди в койката на малката си каюта в кърмата с отчетлив спомен за Летони. Стройна и висока в дългата си бяла рокля, тя стоеше над него, стиснала в ръце кристала на времето. Лицето й беше помрачено от сянка на отчаяние, а теменужните й очи бяха като кладенчета, изпълнени с болка.

— Дени — прозвуча в съзнанието му настойчивият й глас, — ела в Джонбар… или ние ще изчезнем.

Ланинг веднага отиде на мостика и разказа за случилото се на Маклан. Старецът само поклати белокосата си глава.

— Вече правим всичко, на което сме способни — рече той. — Мировите линии на Джонбар са изтънели до максимум от затихването на вероятността. Ако трасировчикът ги изгуби или ако те сами се прекъснат… тогава Джонбар е загубен!

Изминаха две седмици по корабното време — психологическото усещане за време, измервано по сърдечния им ритъм, по жизнените цикли, определящи физиологичните им функции, които независимо дали се движат по потока на времето или срещу него, винаги приближават живота на хората към края му. Накрая „Хронион“ безшумно изскочи от синята бездна. Ланинг, който прекарваше по-голямата част от времето си на мостика, видя под тях… Джонбар!

Корабът се носеше на височина две мили. Но метрополисът на бъдещето се разстилаше във всички посоки, докъдето стигаше поглед. Блестящите огледални стени на сградите изглеждаха по-впечатляващи от катедрали. Без намек за периодична повторяемост, те бяха пръснати из потъналата в гъста зеленина долина, през която си провираше път широка, спокойна река, и дори увенчаваха билата на залесените околни хълмове. Между тях имаше плетеница от виадукти, по които на много нива се носеха безброй превозни средства със странни форми. Във въздуха се издигаха и спускаха големите сребърни капки на някакви летателни апарати.

Ланинг вече бе виждал веднъж за кратко тази гледка с кристала на Летони, но нейната замайваща с мащабите си необятност не можеше да не го впечатли. Разбра, че тук, сред тази пленяваща красота, живеят стотици милиони. Но въпреки удивлението, което изпитваше, той не можеше да забрави неумолимия факт, че този свят е заплашен от пълно заличаване.

— Значи Джонбар е в безопасност, така ли? — изтича при Уил Маклан той. — И Летони е тук?

Прегърбеният стар човек бавно се извърна от блестящото кормило и поклати обсипаната си с белези глава.

— Ние сме тук — отговори той с безжизнения си шепот. — Но нашите уреди показват пределно изтъняване на мировите линии. Този свят в момента виси на нишка, по-слаба и от паяжина. Но не се съмнявам, че Летони е в лабораторията си.

„Хронион“ бързо се носеше към висока и заострена сребърна кула на един от хълмовете. В блестящата стена на кулата се отвори огромен портал. Малкият кораб се плъзна с лекота в гигантски хангар, задръстен от летателни апарати с аеродинамични форми. Мигаща зелена светлина над една празна платформа им показваше къде да кацнат.

— Е, това е светът, за който ще се борим — обърна се Ланинг към хората си.

— А-а! — изръмжа Емил Шорн. — Добър сфят!

Предавайки командването на опитния прусак и предупреждавайки го да бъде готов да предприеме незабавни действия при възникване на кризисна ситуация, Ланинг и Маклан слязоха от кораба. Асансьорът, монтиран в една от високите колони, буквално ги изстреля нагоре. След малко те излязоха от кабината сред ухаещата зеленина на градина. Въздухът беше прохладен. В стената пред тях се отвори плъзгаща се врата. От нея излезе Летони.

Вместо неизменната дълга бяла рокля, в която Ланинг без изключение я бе виждал досега, тя беше облечена в прилепнала по тялото й рокля от тъкан, едва проблясваща в металносин оттенък. Косата й също бе прихваната от синя лента. Липсваше мрачната сериозност на видението от спомените му. Пред него стоеше едно прекрасно момиче, което видимо изгаряше от желание да се срещне очи в очи с него, макар, помисли си той, сигурно да се опитваше да скрие отчаянието си. Тя бързо се приближи до тях през градината и взе ръцете му в топъл приветствен жест. Ланинг почувства да го облива вълна на радост от реалността на нейното докосване.

— Дени Ланинг! — прошепна тя. — Най-сетне си тук. Толкова се радвам… — Тревожният й поглед се премести върху стария Уил Маклан: — Джайрончи проведе нова атака — каза му тя, сякаш се бяха разделили преди малко. — Динон се опита да ни предупреди от бъдещето, но сигналът прекъсна. Кристалът на времето не показва никакво бъдеще след тази нощ. Това е последната възможна нощ за Джонбар. Освен ако… — И тя, вече без да се опитва да крие отчаянието си, погледна отново Ланинг: — Освен ако вероятностите не бъдат променени.

— Аз отивам в лабораторията — каза Маклан и се обърна към плъзгащата се врата. — Ще изпратя да те повикат, Дени, ако открием нещо. Но ти не можеш да предприемеш нищо, преди да сме разбрали какво е направила Сорейня.

Той се скри накуцвайки и Ланинг остана сам с Летони.

— Как е възможно… да не си реална? — той стоеше и се наслаждаваше на спокойната й красота на фона на прекрасната градина. — Каква е разликата между реалността и… и това, което си ти?

Тя се поколеба, преди да му отговори, и леко се намръщи.

— В петото измерение съществува непрестанен поток от състоянието на вероятност към това на сигурност — започна да обяснява тя. — Вероятностите са безкрайно много на брой, но има само една реалност. Възможни са множество изключващи се бъдеща, но миналото е просто и окончателно. Мировите линии се разклоняват във всеки възел на несигурност, а потокът на реализацията поема по едно от разклоненията и заличава останалите. Всички мирови линии поглъщат енергия и всички възможни светове се стремят към осъществяване в реалността. Но енергията на вероятността трябва да бъде изтеглена обратно от останалите възможни светове, за да се създаде онзи единствен измежду тях, който е получил правото на истинско съществуване. Това свежда вероятността на останалите до нула и те трябва да изчезнат като повече невъзможни.

— И Джонбар е в процес на… изчезване?

Тя кимна.

— Да… и аз също. Ние отново се появихме благодарение на атомната мощ на „Хронион“, който ви докара тук, следвайки мировите ни линии. Така че в момента сме само илюзия за вероятност, едно отражение в огледалото на онова, което бихме могли да бъдем… обречено отражение!

Напълно неочаквано за него — но Ланинг знаеше какво огромно усилие бе необходимо, за да го направи, — тя отметна назад прекрасната си глава и се усмихна.

— Но трябва ли илюзиите да говорят за илюзии? — гласът й прозвуча почти весело. — Не си ли гладен, Дени? Да съберем цветя за масата и да вечеряме… на фона на една илюзия.

Тя набързо подреди една масичка до перилата на терасата. От другата страна, на може би една миля под тях, се простираха зелени паркове. В небето светеше истинско слънце, увиснало в такава синева, каквато Ланинг никога не бе виждал над град. Лек повей шепнеше в тишината.

— Нищо не може да се случи нито на теб, нито на Джонбар! — неочаквано и за себе си проговори Ланинг. — Съвършенството не може да умре!

— Може — увери го тя. — Когато цялата структура на пространство-времето е разкъсвана от война, може.

Ланинг я хвана за ръката.

— Летони — каза той с пресипнал глас, — цели десет години след онази първа нощ, когато те видях, живях с надеждата да те намеря. И сега, ако нещо се случи…

— Помни, Дени — приведе се към него тя. — Това е последната нощ на Джонбар. Кристалът на времето не може да покаже утрешния ден.

Синият здрач бавно порозовяваше, после стана тъмнопурпурен. Далечните кули на Джонбар светеха като огнени колони. Терасата се изпълни с движещи се безплътни сенки. Някакъв невидим цъфтящ през нощта храст изпълни въздуха с уханието си. Тиха бавна музика се разнесе някъде отдолу. Ланинг стоеше близко до Летони и неуспешно се опитваше да забрави за опасността никога повече да не я види. Изведнъж ръката й се вдърви в неговата.

— Поздравления! — чу се познатият му златен и подигравателен глас. — Кралице на нищото!

Ланинг вдигна поглед изненадан. Видя златната раковина на Сорейня. Тя летеше изправена в нея, горда в алената си ризница. До нея стоеше висок мъж с ъгловати черти, изсечено лице, тъмни враждебни очи и извити в жестока гримаса устни. Беше облечен в черен халат, стигащ до нозете му. Ланинг се досети, че не може да бъде никой друг, освен Гларат — върховния жрец на джирейн. Дълбоко хлътналите му черни очи блестяха с изпепеляващ огън, за разлика от подигравателната развеселеност в зелените очи на Сорейня.

— Най-добре я целуни, докато все още имаш тази възможност, Дени Ланинг — присмя му се тя. — Защото ние открихме по-висш критичен фактор. Вече не се нуждая от теб, Дени Ланинг — в крайна сметка Гларат с джирейн зае мястото, което ти предлагах. И сега битката е спечелена.

Покритата с черни косми ръка на жреца собственически стисна нейната силна гола ръка. Той изръмжа някаква гърлена и непонятна дума, без да откъсва изпълнения си с откровена омраза поглед от Ланинг. Сорейня изтегли тънката златна игла на меча си и описа с него символична дъга над притихналия град. После се отпусна в ръцете на черния жрец.

— Сбогом, Дени Ланинг — извика тя. — И се вслушай в предупреждението ми, ако можеш! Джонбар заедно с фантома в ръцете ти ще изчезне като мъгла под повея на вятъра. Ние дойдохме да наблюдаваме края.

Тя допря края на меча до устните си и после го протегна към него, сякаш му даряваше въздушна целувка. Докосна с пръста на крака си нещо върху пулта за управление, раковината се стрелна нагоре и изчезна от погледите им.

Пребледняла и разстроена, Летони скочи на крака.

— Ела в лабораторията! — гласът й прозвуча сух от страха, който я бе обхванал. — Но се опасявам, че всичко… всичко вече е безсмислено!

Ланинг я последва през плъзгащата се врата в просторна стая. Край губещи се в далечината редици от маси стояха стотици мъже и жени, заети с пресмятания. Други, в отделно крило, се взираха в огромни кристали, подобни на кристала на времето, който Летони бе държала при посещенията си. Те още бяха на прага на залата, когато Ланинг видя Уил Маклан, приближаващ се да ги пресрещне с максималната скорост, на която бе способен. Личеше си, че е крайно развълнуван.

— Назад, Дени! — изкрещя старецът с безжизнения си шепот. — Обратно на борда. Джонбар… си отива!

Ланинг дръпна Летони със себе си в асансьора. Маклан с мъка се присъедини към тях. Клетката полетя надолу към хангара. Ланинг притискаше с все сила момичето към себе си.

— Скъпа… — прошепна той. — Ти идваш с нас!

— Не, Дени — поклати глава тя. — Аз съм част от Джонбар — и отчаяно се притисна в него. Той я целуна.

Асансьорът спря. Ланинг дръпна Летони за ръката и се затича заедно с нея към „Хронион“. Около кораба все още имаше тълпа от радостни посрещачи, които хвърляха цветя върху палубата. Елегантният Жан Керар стоеше до перилата и произнасяше реч.

Но над тълпата вече се спускаше странно бледо сияние, което излъчваха и стените на сградите, и капковидните кораби в небето, сякаш постепенно се разтваряха в светеща мъгла. Единствен „Хронион“ продължаваше да изглежда все така материален. Ланинг спринтира със сетни сили.

— Побързай! — умолително извика той. — Скъпа…

Но пръстите на Летони се изплъзнаха от ръката му. Той спря и се обърна. Видя я до себе си, но беше прозрачна като призрак. Сянката й му правеше настойчиви знаци да продължава без нея. Опита се да я сграбчи, но тя се стопи в прегръдката му. И окончателно изчезна.

В този момент го настигна Маклан. Ланинг потисна стенанието си и, залитайки, го последва. Какъв е смисълът, питаше разумът му, щом Летони вече я няма?

Всичко край тях се стопяваше и ставаше безплътно, призрачно и проблясващо като синята мъгла, в която се носеше „Хронион“. Той видя пред себе си Маклан, препъвайки се да се изкачва по спуснатата стълба. Подът под краката му вече поддаваше. Краката му затъваха все по-дълбоко, сякаш металът бързо се превръщаше в ръжда. Той пое дълбоко въздух, протегна ръце напред и падна. И последната материална следа от града се стопи. Джонбар беше изчезнал. Под тъмнината на нощта се простираше само гола равнина. Той полетя към нея, усещайки тялото му да се носи, подето от студения вятър.

— Сбогом! — чу се злобният златен глас и Ланинг зърна за миг прелитащата покрай него раковина. Сорейня и Гларат лежаха изтегнати в нея. Той потъна под тях и усети, че от силния вятър не може да диша.

В същия миг видя над себе си „Хронион“. Кристалното оръдие изстреля жълтия си лъч и го притегли към перилата. Бари Халоран се пресегна, хвана го за ръцете и с едно движение го издърпа на борда.