Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легионът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moon Era, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
3,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
mladenova_1978 (2020 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2021 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2021 г.)

Издание:

Автор: Джак Уилямсън

Заглавие: Легионът на времето

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Офир“ ООД

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1996

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Печатница „Полипринт“ ЕАД — Враца

Коректор: Мария Стоянова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15355

История

  1. — Добавяне

Легионът на времето

Глава I
Срещата

Началото или поне началото за Денис Ланинг — става дума за истинското начало на живота му — бе поставено в една спокойна априлска вечер на 1927 година. Осемнайсетгодишен тогава, Ланинг беше строен и едва ли не с крехко телосложение и вечно щръкнала сламеножълта коса. Имаше стеснителна усмивка, но в сивите му очи проблясваше твърдият поглед на роден боец, а жилавото му тяло притежаваше бърза и неподозирана сила.

Споменатото начало бе съпроводено от същия фантастичен контраст, характерен за цялото последвало приключение: смесването на реалността на ежедневието с абсолютно Необяснимото.

През онзи последен семестър Ланинг живееше в един кеймбриджки апартамент с още трима студенти от Харвард — всички с по една-две години по-големи от него. Уилмът Маклан, математикът, беше строен съсредоточен младеж, напълно погълнат от науката. Лао Менг Шан — горд, но тих и сдържан син на сечуански мандарин — жадно попиваше чудесата на последните достижения в инженерството. И двамата бяха добри приятели на Ланинг, но най-близък му бе все пак Бари Халоран.

С гигантско телосложение и фигура на страховит защитник в отбор по американски футбол, Бари бе олицетворение на мъжа-борец. Двамата с Ланинг ги свързваше общ дух на непреклонност и бунтарство. Небето за тях бе нещо като възбуждаща незавладяна територия и те взимаха уроци по летене на летището в източен Бостън.

Всъщност и тримата му съквартиранти бяха излезли в онази сънлива неделна вечер. Къщата бе притихнала и Ланинг бе сам в стаята, зачетен в тънко книжле със сиви корици. Това бе първият научен труд на Уилмът Маклан, току-що публикуван срещу заплащане. Реалност и промяна — такова бе заглавието му, а екземплярът, който държеше в ръцете си, имаше и посвещението „На Дени от Уил… една примка във времето“.

Използваният в монографията математически апарат бе като нов език за Дени. Той се облегна в креслото си със затворени очи и направи опит да изчисти в главата си мъглата от непонятни символи. Маклан бе цитирал знаменитите думи на Минковски[1]: „Пространството и времето, разглеждани сами за себе си, се свиват като обикновени сенки и само обединението и на двете запазва независимостта на съществуването“. Но щом времето се оказваше само още едно измерение на Вселената… беше ли тогава утрешният ден също толкова реално съществуващ, като вчерашния? Ако човек можеше да скочи напред в…

— Дени Ланинг!

Някой бе произнесъл името му. Той изпусна книгата и рязко се изправи в креслото си. Усети бърза тръпка да пробягва по гръбначния му стълб. Вратата си беше затворена, а и не се бе чул никакъв друг звук. Но пред него на килима стоеше жена.

Или по-скоро девойка… при това прекрасна!

Бе облечена в дълга и семпла бяла рокля, спускаща се до петите й. Косата й бе блестяща, махагоново червена и прихваната със синя искряща диадема. Изражението на съвършеното й лице бе напълно сериозно, но зад него Ланинг долови болка или дори… агония?

Тя държеше в малките си ръце някакъв предмет с размера и формата на футболна топка, който проблясваше в дълбочина като неправдоподобно голям диамант.

Погледът й бе прикован върху Ланинг. Очите й бяха големи и теменуженовиолетови. Нещо вътре в тях — тревожен страх или разкъсващо сърцето безнадеждно желание — го накара да изпита съчувствие с такава сила, че то го прониза като с нож. В този момент способността му да се удивлява отново се възвърна и той неуверено стана.

— Здравей! — намери сили да каже той. — Да, аз съм Дени Ланинг. Но коя си ти? — Погледът му се спря върху заключената врата зад нея. — И как влезе тук?

Лека усмивка едва доловимо раздвижи изящните черти на лицето й.

— Аз съм Летони — гласът й притежаваше особен ритъм и звучеше почти като песен. — Но не съм в твоята стая, а в моя град — Джонбар. А нашата среща е само в съзнанието ти, благодарение на това — и тя свали поглед върху грамадния скъпоценен камък. — И само благодарение на интереса ти към времето можах да стигна до теб.

Все още несъзнаващ, че стои пред нея с полуотворена уста, Ланинг попиваше с поглед младостта на стройното момиче, разкошната й коса, спокойната дълбока красота, която тя излъчваше като вътрешна светлина.

— Летони… — прошепна той, наслаждавайки се на думата. — Летони…

Сън или не — тя бе наистина прекрасна.

Нова бърза нежна усмивка — беше очевидно, че прехласването му й е приятно — пробяга за миг по угриженото й лице.

— Дойдох отдалеч, за да те намеря, Дени Ланинг — каза тя. — Прекосих бездна, по-страшна и от смъртта, за да поискам помощта ти.

Обхвана го странно нетърпение. Недоверчивостта му се бореше с необяснимо очакване. В гърлото му заседна буца и той усети, че не е в състояние да продума. Неуверено пристъпи крачка напред и посегна да докосне тънките бели ръце, които държаха излъчващия сияние предмет. Но предпазливите му пръсти само минаха през въздуха.

— Да ти помогна, Летони — намери сили да изрече той. — Но как?

Тя му отговори с едва доловим сребърен шепот. Погледът в теменужните й очи сякаш го пронизваше и продължаваше някъде зад него, далеч отвъд тази стая.

— Провидението избра теб, Дени Ланинг. Бъдещето на човешката раса лежи върху раменете ти. Собственият ми живот е в ръцете ти, както и съдбата на Джонбар.

— А? — не разбра Ланинг. — Какво каза? — той замаяно потри чело. — Къде се намира Джонбар?

Странната тревога, която го бе обхванала, се засили, когато тя предложи:

— Погледни в кристала на времето и аз ще ти покажа Джонбар.

Тя повдигна грамадния скъпоценен камък. Насочи поглед към него. От сърцевината му се изтръгнаха ослепителни разноцветни лъчи. Камъкът сякаш експлодира в спектъра на призма. Огнената мъгла бавно се изчисти и той видя… Джонбар!

Небостъргачите на Манхатън биха изглеждали незначителни като детски играчки в сравнение с извисените грациозни пилони на града. Изработени от блестящ сребрист метал, те се намираха на голямо разстояние един от друг и се издигаха сред зеленината на паркове и широки магистрали на много нива. Огромни бели кораби с капковидна форма бавно се носеха във въздуха над тях.

Ярък пламък скри под пелената си града и сетне отново се разми. Пред погледа на Ланинг се разкри още по-удивителен метрополис. Зелените хълмове на хоризонта бяха същите. Но кулите бяха по-високи и още по-раздалечени. Те светеха с чисти меки цветове на фона на гористи паркове. Градът представляваше едно художествено цяло и красотата му бе толкова изумителна, че дъхът му секна.

— Новия Джонбар! — изрече момичето с благоговение. — Народът, който го населява, се казва динон.

Корабите във въздуха бяха по-малко на брой. Но Ланинг различаваше малки фигурки, облечени в одежди като че ли от чист пламък, да се хвърлят от високи покриви и тераси и да се понасят в безгрижен полет над парковете.

— Летят благодарение на модификация на динат — прошепна тя: — Същата сила, която ги прави почти безсмъртни. Богоподобни! Съвършената раса, която предстои да се появи.

Видението пак се скри зад разноцветни светлинни вълни. Момичето отпусна ръцете с кристала. Ланинг отстъпи крачка назад. Погледна, примигвайки към лампиона, към книгите до него и креслото отзад. Откъсна поглед от познатата спокойна картина на реалността и го спря отново върху бялото видение пред себе си.

— Летони… — той поспря, колебаейки се дали да продължи. — Кажи ми… истинска ли си?

— Толкова истинска, колкото е Джонбар — тя говореше все така тихо и сериозно. — Ти държиш съдбата ни в ръцете си и от теб зависи дали ще ни дадеш живот или смърт. Това е истина, завинаги фиксирана в самата тъкан на пространството и времето.

— Какво… — Ланинг преглътна с труд: — … Какво бих могъл да направя?

В погледа й се мярна неуверена сянка.

— Не знам още. Твоите дела са скрити дълбоко в потока на времето. Но ти можеш да се изправиш на страната на Джонбар… ако пожелаеш, разбира се. Дойдох тук, за да те предупредя за онези, които ще се опитат да те унищожат… а след теб да затрият и целия мой свят. — Ритъмът на гласа й продължаваше да бъде все така напевен и думите й прозвучаха като зла прокоба. — Защото има една тъмна и неспокойна сила, известна като джирейн и черен жрец на име Гларат, който я пази. И освен това съществува Сорейня, начело на своите орди от роби-воини. — Летони беше станала почти мрачна, а очите й проблясваха с неприкрита ненавист: — Тя е най-голямата заплаха — гласът й се засили и сега звучеше като боен възглас: — Сорейня предводителката. Тя е цветето на злото в Джайрончи и трябва да бъде унищожена. — Гласът й отново притихна и Летони завърши с лице, върху което бе изписана нежна, почти детска загриженост: — В противен случай тя ще те погуби, Дени.

Ланинг я погледна изпитателно. Накрая рече с подрезгавял глас:

— Каквото и да се случи, аз бих желал да помогна… ако мога. Но какво… какво се очаква от мен да сторя?

— Пази се от Сорейня! — думите й отекнаха като призивен зов на рог, но после тя пак сниши глас умолително:

— Дени, обещай ми едно нещо! Обещай да не летиш утре!

— Това няма да стане! — протестира Ланинг. — Макс — това е нашият инструктор — каза, че утре с Бари можем да летим самостоятелно, ако времето позволява. И аз няма да пропусна тази възможност!

— Трябва! — настоя Летони.

Ланинг срещна погледа на теменужните очи. Напълно непознато чувство помете някаква бариера между тях. Той надзърна в самото й сърце… и това му се стори невероятно красиво.

— Обещавам — чу той гласа си да казва. — Няма да летя.

— Благодаря ти, Дени — тя се усмихна и докосна ръката му със своята безплътна длан. — Сега трябва да се разделим.

— Не! — извика с безпокойство Ланинг. — Не знам още нищо. Нямам представа къде си. Нито как да те намеря. Не можеш да си тръгнеш сега!

— И все пак налага се, защото Сорейня може да ме проследи дотук. И ако научи, че възелът на кризата се заплита върху теб, тя ще направи всичко, за да те отвлече… дори да те убие! Познавам Сорейня!

— Но… — запъна се Ланинг. — Кога ще се видим пак?

— Твоята ръка е върху колелото на времето — отговори му тя, — а не моята.

— Почакай! — опита се да я възпре Ланинг. — Аз…

Но кристалът в ръцете й припламна ярко с огъня на милион запалени от слънцето призми. Ланинг замижа, заслепен за миг. Когато отвори отново очи, беше сам в стаята и говореше на празното пространство пред себе си.

Сън… или реалност? Липсата на ясен отговор го измъчваше. Възможно ли бе наистина тя да бе реално същество, прекосило бездната на времето, за да дойде при него от предполагаемото далечно бъдеще? Или просто той бе полудял? Все още не съвсем на себе си, той взе тънката сива книжка и препрочете последния абзац от Уил Маклан:

„За външен наблюдател, надарен с четиримерни сетива, нашата четворна Вселена би изглеждала завършена, фиксирана и вечно неизменна. Интервалът от време не е нищо повече от преместването на стрелката на един субективен часовник — той е като неосезаем лъч на съзнанието, осветяващ човешкото съществуване. От гледна точка на абсолютните сетива събитията на днешния и утрешен ден са еднакво вечни и неотменими като структурата на самото пространство.“

И отново призрачната красота на Летони надникна към него измежду редовете. Как се връзваха тези редове с нейния разказ за възможните светове?

Той захвърли книгата, наля си щедра доза от любимото на Бари Халоран ирландско уиски и слезе долу на площада пред къщата. Беше вече късно, когато най-сетне си легна. Заспа и сънува Летони.

На другата сутрин искаше да разкаже на Бари — все пак двамата бяха по-близки от братя. Но си помисли, че големият му червенокос приятел само би се изсмял — той сам би се изсмял на подобна история, ако някой му я разкажеше. А не му се искаше да осквернява този сън със смях, пък било то смеха на Бари.

Все още не съвсем на себе си, борейки се със собственото си удивление и съмнение, в плен на слабата надежда някога пак да зърне Летони и потиснат от страха, че всичко това е било една илюзия, Ланинг се опита да прегледа един учебник, но след малко се улови, че безцелно се разхожда из стаята.

— Я се стегни, момче! — извика му окуражително Бари. — Никога не бих си помислил, че можеш така да се изплашиш — Макс казва, че имаш нервите на ястреб. Аз съм онзи, който би трябвало да позеленее покрай хрилете. Съвземи си и да вървим да ловим врабчета!

Ланинг се поколеба и… в този момент телефонът иззвъня. Тази година бе предприел мерки сам да се издържа в следването, отразявайки събитията в университета за един бостънски вестник. Обаждаше се редакторът му. Искаше среща, която не бе спешна. Но докато говореше, той видя печалните очи на Летони.

— О’кей, шефе — въздъхна той, — щом трябва. — Окачи слушалката и погледна Бари: — Съжалявам, старче. Но бизнесът стои пред всичко. Кажи на Макс, че ще отида утре. А на теб меко приземяване, приятелю.

— Жалко, момче — едрият младеж се усмихна, стисна до смазване ръката му и излезе.

Четири часа по-късно Ланинг прочете в своя вестник, че Бари Халоран е загинал. Учебният самолет бе излязъл от контрол на две хиляди фута над бостънското пристанище и се бе забил в един от каналите на Чарлз Ривър. Бяха извадили с куки част от разпадналия се корпус, но тялото така и не бе намерено.

Ланинг затвори очи, за да не вижда едрите черни букви на заглавията. Не беше на себе си. Призляваше му от нещо съвсем близко до ужас, но сетивата му бяха притъпени от чувство на невъзвратима загуба. Защото Летони бе спасила живота му… но цената бе животът на Бари Халоран.

Бележки

[1] Роден в Русия (1864–1909) и живял в Германия математик, дал геометрична интерпретация на Айнщайновата специална теория на относителността от 1905 (Айнщайн е бил негов студент), добавяйки към трите измерения на пространството и четвърто — времето. Тази концепция е залегнала в основите на общата теория на относителността (1916). — Б.пр.