Джак Уилямсън
Легионът на времето (20)

Глава III
Когато Луната беше млада

Уверих се, че мощността е на нула и изтичах обратно до илюминаторите. Не бях разполагал с време да хвърля поглед на местността по време на кацането. Сега вече нетърпеливо я разглеждах.

Лунният пейзаж е най-странното нещо, което човек би могъл да види.

Машината бе кацнала върху плътен зелен мъх, който ми се струваше мек като персийски килим. Видях, че е дебел близо един фут. Представляваше маса от тъмнозелени стъбълца, преплетени едно с друго, покриваща без никакви голи места наклоненото плато, върху което се намирах, и продължаваща почти до самия връх в северна посока^[1].

На юг и на запад лежеше голяма долина, широка много мили. Отвъд нея се издигаше смътно различима верига от зелени хълмове и голите тъмни зъбери на някакви върхове. Широка река, която от това разстояние ми изглеждаше бяла, пресичаше равнината от северозапад на юг. Стори ми се, че в тази посока имаше океан.

Под границата на зеления планински мъх започваше необикновена джунгла, скриваща в себе си долината. Пищна зеленина. Жълтеникави стени, очертаващи коритото на реката. Гъсти гори от странни гигантски растения… гротескно странни. Издигаха се по-високо от земните дървета, вероятно вследствие на много по-малката сила на тежестта тук.

Не по-малко странно беше и небето.

По-тъмно, отколкото на Земята, може би поради по-рядката атмосфера. Синьо, но много по-тъмно, по-чисто, по-живо синьо… синьо, в което долавях някаква заплаха. Никаква следа от облаци, които да загрозяват това великолепие.

На изток висеше слънцето. По-голямо, отколкото бях свикнал да го виждам. По-ослепително. Страховита сфера от чисто бял пламък.

Ниско над западния хоризонт висеше изумителния диск на второ небесно тяло. Огромна бяла топка, кълбо от млечнобяла светлина. С диаметър многократно по-голям от този на Слънцето. За миг застинах объркан. После се сетих — това бе Земята! Земята на възрастта на Венера от моето време. И също като Венера забулена в плътна пелена от облаци. Може би под тях нажежените скали бавно изстиваха. Дали наистина беше така? Не знаех. А може би животът вече се беше зародил — под формата на най-простите микроорганизми.

Щях ли някога отново да видя познатия ми свят на онази скрита под облаците планета? Щеше ли машината послушно да ме върне в бъдещето, когато поемех по обратния път? Или щеше да ме запрати още по-назад в миналото, за да се забия в пламтящите бездни на раждащия се свят?

Изхвърлих тези въпроси от съзнанието си. Сега трябваше да мисля за друг нов свят — този пред очите ми. Свят странен и неизследван. Какъв бе смисълът да се безпокоя дали ще се завърна някога там, откъдето бях дошъл?

Погледът ми отново се върна на широката долина пред мен, простираща се покрай реката, под величествения планински масив. Някакви златисти петна в далечината… сигурно горички от същите жълти дървета. Безформени зелени поляни. Странни черни израстъци.

В този момент различих нещо да се движи. Малки ярки летящи предмети, които леко се издигаха и спускаха. Птици? Гигантски насекоми? Или създания, пред които въображението ми отстъпваше?

И тогава видях балоните. Летящи ниско над джунглата, сякаш нещо ги задържаше. Първо зърнах само два — висяха един до друг и леко се полюшваха. После зад тях изникнаха други три. А след това различих още много, пръснати над цялата долина.

Напрегнато се взирах в тях. Нима тук имаше разумни същества, измислили тези балони? Но какъв бе смисълът да ги пускат така, стотици, над джунглата?

Спомних си, че зад гърба ми на стената виси мощен бинокъл. Сграбчих го и нетърпеливо го фокусирах. Странната джунгла сякаш скочи в лицето ми.

Нещата без никакво съмнение бяха балони. Големи ярки пурпурни сфери, осветявани от слънцето. Завързани на дълги червени въжета. Някои от тях по моя преценка стигаха трийсет фута в диаметър. Други бяха доста по-малки. Не виждах никакви кошове под тях. Но в долната им част се виждаха малки тъмни петна, за които бяха завързани червените въжета.

Отклоних за момент вниманието си от балоните и разгледах отново джунглата, този път през бинокъла.

Окулярите се изпълниха с жълта растителност. Гъста плетеница от тънки жълти стебла, „въоръжени“ с ужасни дълги редици бодли, страховити като щикове. Струваше ми се, че това е по-скоро плътна маса от остри жълти бодли, а стеблата бяха колкото да има нещо, на което да са закрепени те, противопоставяйки се на слабата лунна гравитация. Непроницаема стена от шипове.

В полезрението ми попадна зелено петно. Меки перести листа. Нещо подобно на плевел, покриващ не само скалите, но и другата растителност… макар че старателно заобикаляше жълтите бодли. Големи, ослепително бели цветове с камбановидна форма, разтворили се тук-там из поляната.

Някакъв летящ силует се стрелна през зрителното ми поле. Приличаше на гигантски молец, може би заради неестествено крехките си крила, посипани със сребърен прах.

И тогава забелязах малка клумба от странни растения. Черни, гладки, издигащи се вертикално нагоре стебла, лишени от листа и клони. Най-голямото изглеждаше около един фут в диаметър и към двайсетина на височина. Върхът му бе увенчан от разкошен червен цвят. Забелязах, че до тях няма никаква друга растителност — около всяко стебло имаше добре разчистен кръг. Дали не бяха култивирани?

Изминаха часове, а аз все продължавах да разглеждам изумителния лунен пейзаж.

Накрая си спомних за искането на чичо ми да направя снимки. Следващите два-три часа се занимавах с фотоапаратите. Снимах във всички посоки, използвайки обикновен и телеобектив. Използвах различни цветни филтри. Направих и панорамни снимки с кинокамерата.

Когато приключих, наближаваше залез. Стори ми се странно, че денят е свършил толкова бързо, а когато погледнах хронометъра, установих, че той няма нищо общо с движението на Слънцето, което можеше да означава само едно: денонощието тук явно бе много по-късо от земните двайсет и четири часа. По-късно уточних, че е около осемнайсет часа и може да се раздели на приблизително равни по продължителност ден и нощ.

* * *

Тъмнината настъпи внезапно след залеза, сигурно поради относително по-малкия диаметър на Луната и по-голямата скорост на нейното въртене. Звездите изскочиха в странни съзвездия и засияха през кристалночистия въздух.

Скоро след това по илюминаторите се образува роса и ги замъгли. По-късно щях да установя, че в тази лека атмосфера никога не се зараждат облаци. Влагата се отлагаше изключително под формата на роса, която обаче бе изненадващо обилна. Капчиците по външната страна на стъклото скоро започнаха да се стичат в струйки.

След няколко часа над източния хоризонт се издигна познатата ми огромна и величествена снежнобяла сфера. Земята. Изумително голяма и ярка. Странната джунгла наоколо се освети от сребристото й сияние като през деня.

Изведнъж се почувствах изморен и ми се приспа. Безпокойствата и продължителното нервно напрежение, свързано с кацането, бяха изтощили силите ми. Свлякох се в сгъваемото кресло-легло и заспах непробуден сън.

Когато се събудих, ослепително бялото слънце беше в зенита си. Чувствах се отпочинал. Бях и страшно гладен. Едновременно с това изпитвах силна необходимост от физическо натоварване. За човек като мен, свикнал на активен живот, седемте дни, прекарани в ограниченото пространство на кабината, се бяха оказали истинско изпитание. Усещах, че трябва да се раздвижа и исках да подишам свеж въздух.

Но можех ли да изляза от машината?

Чичо ми беше казал, че поради липсата на атмосфера това ще е невъзможно. Но аз виждах, че отвън има въздух. Въпросът бе дали той може да се диша.

Замислих се. Известно ми бе, че Луната е образувана от веществото, изхвърлено от охлаждащата се Земя. Не следваше ли от това, че нейната атмосфера има същия състав като земната?

Реших да проверя сам. Идеята ми беше да открехна вратата леко и предпазливо да подуша. Почувствах ли, че нещо не е наред, веднага щях да я затворя обратно.

Разхлабих закрепващите винтове и опитах да я дръпна навътре, за да се отвори. Тя не поддаваше, сякаш беше занитена. Дръпнах с все сила, после погледнах дали не съм забравил някой винт или пантите са заяли. Не, вратата просто отказваше да се отвори.

Изминаха няколко минути, през които бях в пълно недоумение. И тогава изведнъж ми просветна. Налягането отвън беше много по-ниско, отколкото налягането на въздуха вътре. Вратата се отваряше навътре, така че разликата в двете налягания я притискаше към рамката с голяма сила.

След известно търсене намерих клапана, чието предназначение беше да се изчисти атмосферата в кабината в случай на замърсяване с някакъв газ или при опасно повишаване процента на кислород в нея. Завъртях го и въздухът със съскане започна да излита навън.

Седнах в креслото и зачаках. Първоначално с нищо не почувствах понижаването на налягането. След това главата ми олекна и ме обзе странна възбуда. Забелязах, че съм започнал да дишам учестено. Кръвта в слепоочията ми пулсираше. В течение на няколко минути усещах тъпа болка в дробовете.

Симптомите обаче не станаха обезпокоително тревожни, така че оставих клапана отворен. Съскането постепенно затихна и накрая окончателно спря.

Станах и отидох до вратата, усещайки болезнено задъхване от елементарното физическо усилие. Този път, макар да бе тежка, тя леко се отвори. Предпазливо подуших въздуха навън. В него се долавяше странен, тежък и напълно непознат аромат, който сигурно идваше от джунглата в долината. Стори ми се необичайно тонизиращ — изглежда бе по-богат на кислород от въздуха в кабината.

Разтворих вратата докрай и вдишах с пълни гърди.

Първоначалното ми намерение беше само да се поразтъпча по мъха край машината. После изненадващо и за себе си реших да отскоча до края на платото, отстоящ на не повече от миля оттук, за да разгледам джунглата.

Влязох обратно вътре, прегледах екипировката, с която разполагах, и избрах някои вещи. Лек фотоапарат, за да заснема нещата, струващи си да бъдат увековечени на лента. Бинокъл. Термос с вода и малко храна, за да не ми се налага да се връщам само от глад или жажда.

Накрая взех и револвера от стената — „Колт“, 45-и калибър. Сигурно беше прибавен към останалите предмети само като средство за избавяне от мъките, ако някоя неизправност направи живота в кабината непоносим. Към него имаше само една кутия с патрони. Петдесет на брой. Заредих оръжието, останалите натъпках в джобовете си.

Слязох през овалната врата, стъпих на края на медния диск, дръпнах вратата зад себе си и я затворих.

Намирах се на лунната повърхност.

Плътното покритие от мъх под краката ми изненадващо поддаде и аз паднах върху зеления килим. Изправих се веднага на крака, но забравил за по-малката сила на тежестта, излетях във въздуха и отново паднах в мекия мъх.

Следващите няколко минути посветих на овладяването на умението да се върви при новите условия, но това не беше загубено време, защото след това вече можех да крача по-уверено, макар и леко да подскачах на всяка крачка, сякаш бях обут с чехлите на малкия Мук. Веднъж си позволих съзнателно да скоча. Издигнах се на двайсет фута височина и прелетях двойно по-голямо разстояние на дължина. Стори ми се, че увисвам във въздуха — невероятно усещане — и безкрайно бавно се спускам надолу. Вях безпомощен, разперил ръце и крака, неспособен да заема вертикално положение. Паднах върху рамото си и сигурно щях доста да се натъртя, ако не беше мекият мъх.

Осъзнах, че физическата ми сила на Луната е непропорционално голяма за теглото ми тук. Мускулите ми бяха развити, за да се справят с тегло от 180 фунта, но тук аз тежах само трийсет. Разбрах, че ще ми трябва доста време, за да се науча да дозирам правилно всяко физическо усилие. Дотогава изненадите ми бяха гарантирани. Изпреварвайки събитията, ще кажа, че се адаптирах към тези нови условия изненадващо бързо.

* * *

Известно време забелязвах, че не ми достига въздух, особено при по-енергични движения или усилия. Скоро обаче свикнах и с разредената атмосфера, и с по-малката сила на тежестта.

За около половин час стигнах до периферията на червеното плато. Пред мен започваше остър склон, който опираше след около две трети миля в края на джунглата. Склонът също бе застлан със зеления килим на мъха.

Гледката беше определено неземна. Чисто лазурносиньо небе в тъмен, богат на нюанси оттенък. Огромното бяло кълбо на Земята, увиснало над далечните планински хребети. Широката долина, прорязана от сребриста река, криволичеща през гъсти златни гори, сред които се виждаха зелените петна на поляни. Грамадните сфери на пурпурни балони, полюшващи се над джунглата, придържани от червени въжета.

Седнах на мъха, за да се насладя на това свръхестествено великолепие. Останах така загледан известно време, през което изядох по-голямата част от храната, която носех и изпих половината термос.

Тогава реших да се спусна при джунглата.

Слънцето беше в зенита си. Разполагах с целия къс следобед — може би към четири часа и половина. Прецених, че времето е достатъчно, за да се спусна до джунглата и да се прибера обратно, преди рязкото настъпване на нощта.

Не се опасявах, че е възможно да се загубя. Блестящата машина доминираше над платото. А острият тризъбец на върха в северна посока представляваше ориентир, видим от всяка точка. Не, връщането нямаше да създаде проблеми.

Макар и да съзнавах, че в джунглата може да има живот, аз не се боях от атака. Смятах да бъда предпазлив и изобщо да не навлизам навътре. Освен това притежавах пистолета, който в ръцете ми бе унищожителна сила, срещу която не би могло да се изправи никое живо същество на тази планета. Накрая, ако се стигнеше дотам, можех да разчитам на превъзхождащата сила на мускулите си, която, отнесена към теглото ми тук, беше сигурно много по-голяма от физическата сила на кое да е местно животно.

Спускането по склона бе лесно. Вървях все по-леко и постепенно налучках стила си на придвижване, който представляваше грациозни плавни подскоци, всеки от които ме пренасяше двайсетина фута в желаната посока.

Само след няколко минути се приближих до джунглата. Границата, разбира се, не бе така рязко очертана, както изглеждаше отгоре. Първите признаци на друга растителност върху мъха представляваха разпръснати нарядко растения от рода на кактусите из родния ми американски Югозапад.

Дебели сочни дискове, пораснали един върху друг. Само дето не бяха зелени, а в странен розов цвят, напомнящ за човешка плът. Нямаха бодли, но изглеждаха посипани с чудати черни издатини с неизвестна функция. Първите представители на тази растителност бяха малки и някак недорасли. По-навътре обаче имаше значително по-високи растения, разположени много по-нагъсто.

Спрях се да разгледам едно от тях. Обиколих го с любопитство. Снимах го от няколко ъгъла. Осмелих се дори да го докосна с крак. Няколко от черните пъпки се откъртиха и се разбра, че представляват тънкостенни съдове, пълни с черна течност. Разнесе се остра, крайно неприятна миризма и аз бързо отстъпих.

На стотина ярда по-нататък стигнах до зелените лиани. Стъблата им се извиваха по повърхността като безкрайно дълги змии, а от тях се издигаха безброй клонки, завършващи със зелени перести листа. Тук-там се виждаха огромни бели цветове, към шест фута в диаметър, приличащи на потъмнели сребърни камбани.

Сега разбрах, че именно те изпускат тежкия аромат, който бях доловил, когато отворих вратата на машината.

Лианите образуваха плътна зелена маса, дебела поне няколко фута. Невъзможно беше да се мине през нея, без да се смачкат крехките листа. Реших да не навлизам по-навътре в тази посока. Не бе изключено и лианите да разполагат с някакъв механизъм на защита, подобен на гадната миризма на сочните кактуси зад мен на склона. А може би под тази зелена маса се спотайваха някакви същества, аналогични примерно на земните змии.

Известно време вървях по границата на лианите и спирах от време на време, за да направя снимки. Приближавах към горичка или по-скоро някакъв шубрак от жълтите храсти. Представляваха стена от стебла с дебелина към един пръст, по които през няколко инча имаше извити като кинжали бодли. Прецених, че се издигат на поне сто фута. Бяха така гъсто преплетени, че дори плъх би се затруднил да се провре през тях, без да се наниже на някой от бодлите.

Спрях се да разгледам един от пурпурните балони, който с последователни полюшвания се приближаваше към мен, удължавайки по непонятен начин въжето, на което беше закрепен. Гледката беше странна: голямата пурпурна сфера дърпаше аленото въже след себе си. Сякаш е жива, мина през ума ми.

Снимах го няколко пъти, макар разстоянието още да бе толкова голямо, че на някои от снимките сигурно нищо нямаше да се различи. Но балонът определено се преместваше към мен, може би носен от някакъв ветрец, който не достигаше до повърхността. Дано, помислих си аз, да се приближи по-скоро, за да направя добри снимки.