Джак Уилямсън
Легионът на времето (19)

Глава II
Към Луната

Потеглих на втората седмица след неочакваното решение, което бях взел. Накрая чичо ми бе обхванат от леко безпокойство и започна да настоява да не бързам и да се подготвя още по-добре. Стори ми се, че въпреки деловите си маниери, този човек се бе привързал към мен. Мисля, че най-сетне бе започнал да гледа на мнението на своите инженери по-сериозно и бе почувствал известна неувереност в щастливия изход на цялата авантюра.

Но аз не виждах никакви причини за по-нататъшно бавене. Управлението на машината беше просто и той ми го бе обяснил достатъчно подробно. Трябваше да се затвори един прекъсвач, за да се подаде напрежение през трансформатора, който го повишаваше до ниво, достатъчно, за активирането на медните дискове. Имаше и голям реостат, с чиято помощ се контролираше мощността, започвайки от слабо намаляване на гравитацията до пълното й обръщане.

Допълнителното оборудване, чието предназначение беше поддържането на температурата и контрола над състава на въздуха, работеше автоматично. И съвсем не излизаше извън сферата на ограничените ми технически познания. Постепенно бях добил увереност, че ще мога да направя необходимите настройки или да отстраня всякакви повреди.

Вече изгарях от нетърпение най-сетне да потегля. От момента, в който бях взел своето решение, не бях почувствал нито за миг съмнение или несигурност. Единственото чувство, което ме изпълваше, бе страстното желание да се откъсна от Земята. Да спра поглед върху неща, които никой човек преди мен не е зървал… да стъпя на свят, който винаги досега е бил символ на недосегаемото.

Един ден чичо ми повика обратно на работа един от инженерите си — младеж на име Гордън с нездрав жълтеникав тен. На втората сутрин от пристигането му, той допълни общата ми представа, добита дотогава от разказите на чичо, като подробно ми обясни функционирането на всеки по-важен блок на машината. А преди да си тръгне, ме предупреди:

— Мюлер каза, че само идиот може доброволно да се затвори в този капан и да включи захранването, заминавайки на пътешествие, от което няма връщане. И не само го каза, ами и го доказа. Докато акумулаторите и повишаващите намотки са извън силовото поле между плочите, те ще работят според очакваното и целият апарат ще се издига нагоре… Но Мюлер направи контролни експерименти, при които акумулаторите и всичко останало се намираше вътре между плочите. И те изобщо не се издигнаха, ами направо изчезнаха. Изпариха се! Ей така — и той щракна с два пръста. — Мюлер каза, че експерименталните устройства са се изнесли от нашия свят, движейки се в друго измерение. А той е човек, който разбира от тези неща. Има подир името си низ от научни степени, дълъг цяла миля. В друго измерение… И никой не знае какво те чака там!

Поблагодарих му. Предупрежденията само подхраниха нетърпението ми. Не ме сдържаше да разкъсам пелената на неизвестността. И какво ако се окажех в някакъв друг свят? Нямаше ли да бъда възнаграден там с повече познания, отколкото на голата Луна, където отсъстваха всякакви признаци на живот? Щях да се превърна в нов Колумб и да стана по-велик от Балбоа^[1]!

Същия следобед дремнах няколко часа. Не чувствах никаква нужда от сън, но чичо ми настоя. Изненадващо за себе си заспах в секундата, в която главата ми се отпусна върху възглавницата.

Привечер отново отидохме в хангара, където се намираше машината. Чичо ми включи някакъв електромотор, който с помощта на макари и кабели отвори покрива над нас като крилата на грамадна врата. Червеното сияние на залеза обля машината.

Направихме последна проверка на всички възли. Чичо пак ми обясни подробно картите, таблиците и инструментите, които щях да използвам за навигация в космоса. Накрая ме изпитва в продължение на близо час, за да се увери, че съм запомнил всичко, задавайки ми въпроси за работата на различните блокове на машината и поправяйки ме и при най-малката неточност.

Разбрахме се, че ще тръгна към полунощ.

Върнахме се у дома, където ни чакаше пищна прощална вечеря. Ядох разсеяно, без да забелязвам сервитьорите, които така ме бяха впечатлили при пристигането ми. Чичо ми обаче не спря да говори. Разказваше ми за собствения си живот и ме разпитваше за моя, като ми зададе много въпроси за баща ми — своя брат, — когото бе видял за последен път, когато двамата още са били деца. Мислите ми обаче бяха ангажирани само с приключението, което ми предстоеше да изживея, така че късите ми отговори сигурно го разочароваха. Но аз вече бях почувствал, че този човек искрено ме обича и затова не се изненадах, когато направи последен неуспешен опит да ме накара да отложа заминаването си.

Най-сетне дойде часът и двамата отидохме при машината. Луната беше високо в небето и мекото й сияние галеше през разтворения покрив сребристата машина. Погледнах светлия й диск. Наистина ли само след една седмица щях да бъда там и да гледам обратно към Земята? Изведнъж това ми се стори лудост! Лудостта на славното приключение!

Без колебание се качих през отворената овална врата. Чичо ми за последен път ми стисна ръката. Очите му бяха пълни със сълзи, готови да бликнат. Гласът му беше дрезгав от вълнение:

— Искам да се върнеш, Стивън!

Тласнах вратата, която леко се завъртя на масивните си панти и меко се затвори върху гумените уплътнения. Затегнах винтовете, чието предназначение беше да я задържат в това положение. Хвърлих последен поглед върху апаратурата. Всичко изглеждаше наред. Хронометърът на стената ми показваше, че моментът на заминаване най-сетне е дошъл.

Чичо ми бе притиснал тревожното си лице от външната страна на един от илюминаторите. Усмихнах му се. Махнах му с ръка. Той прекара ръка през стъклото и неуверено излезе навън.

Отпуснах се в креслото до масата и протегнах ръка към бутона. Поколебах се само за миг. Не бяхме ли забравили нещо? Не бяхме ли пропуснали нещо? Оставил ли бях нещо недовършено на Земята? Бях ли готов да умра, ако се наложи?

Натиснах бутона и изпод масата се разнесе дълбокото вибриращо бучене на намотките. Хванах ръчката на реостата и я завъртях срещу отметката „0“, което означаваше, че гравитацията ще бъде напълно неутрализирана.

В следващия миг усетих, че креслото, не — самият под, се изплъзва изпод мен. Беше същото усещане, което човек изпитва в асансьор, който се спуска прекалено бързо. Едва не излетях нагоре от креслото. Наложи се да се хвана за дръжките му, за да се задържа на него.

В продължение на няколко секунди изпитах чувство на гадене и световъртеж. Тапицираната в бяло стая лудешки се завъртя пред очите ми. След това започна да пропада под мен. Безпомощен и нещастен аз стоях все така немощно вкопчен в креслото. И пропадах… пропадах… пропадах. Щях ли някога да стигна до дъното?

* * *

И тогава с облекчение осъзнах, че тези усещания се дължат единствено на изчезването на привичната сила на тежестта. Значи… машината наистина работеше! Тази мисъл прогони от съзнанието ми и последната сянка от съмнение. Изпълни ме странно чувство на задоволство.

Отдалечавах се от Земята. Летях.

Осъзнаването на този факт оказа чудотворно въздействие върху целия ми организъм — гадното повдигане в стомаха ми отстъпи пред невероятна възбуда. И… някаква лекота. Усетих прилив на сила и добро настроение, каквито отдавна не бях изпитвал.

Станах от креслото… по-точно отделих се от него и се насочих към един от илюминаторите.

Вече се намирах високо във въздуха. Толкова високо, че обляната от лунните лъчи земна повърхност представляваше тъмна, скрита зад облаци и мъгла равнина под мен. Виждаха се много светлини — всъщност цялото нощно небе на запад сияеше. Там се намираше Ню Йорк. Но вече беше невъзможно да различа светлините на имението на чичо ми.

Машината бе излетяла през отворения покрив и сега се отдалечаваше в пространството, точно както бе замислено! Приключението, което ми предстоеше, беше започнало успешно.

Наблюдавах как Земята забележимо се смали. Превърна се във вдлъбната сребърна купа с размити очертания на релефа. Минутите се точеха и тя бавно се разширяваше. И внезапно стана изпъкнала. Превърна се в грамадна тъмна сфера, обляна в призрачна бледосива светлина.

След близо час, когато индикаторите показаха, че вече се намирам извън пределите на най-външния атмосферен слой, аз се върнах при масата-пулт и увеличих мощността, придвижвайки ръчката на реостата до края. Погледнах таблиците и хронометъра. Според пресмятанията на чичо, необходимо беше да летя така четири часа, преди следващата корекция на мощността.

Върнах се при илюминатора и смаян погледнах към Земята, която преди секунди бях оставил като голяма, сребърносива неподвижна топка.

Тя бързо се въртеше… в обратна посока!

Континентите се носеха под мен — намирах се достатъчно високо, за да виждам голяма част от земното кълбо. Азия. Северна Америка. Европа. Отново Азия. За някакви секунди.

Това беше невъзможно! Земята извършваше едно завъртане не за двайсет и четири часа, а за секунди. При това в обратна посока! Но можех ли да се съмнявам в очите си. При това процесът видимо се ускоряваше! Очертанията на континентите започваха да се размиват.

Извърнах поглед от невъзможната гледка. Бях смаян! Небето наоколо беше мастилено черно. Но звездите… звездите по него забележимо се движеха!

Пред погледа ми се появи Слънцето, разпаряйки чернотата като пламтяща комета. Стрелна се по свръхестествен начин през зрителното ми поле и изчезна. Появи се отново… и отново. Периодът на обиколките му се скъсяваше.

Какъв беше смисълът на това обикаляне на Слънцето по небето? То означаваше, доколкото разбирах аз, само едно — Земята и Луната бяха направили едно завъртане около него. Следователно беше изминала една година! Но годините препускаха по-бързо от секундите, които хронометърът ми отмерваше.

Докато наблюдавах хода на Слънцето през зодиакалните съзвездия, осъзнах още един странен факт — то минаваше през тях в обратен ред! Което по необясним начин се връзваше с обратната посока на въртене на Земята!

Преместих се на друг илюминатор и потърсих с поглед Луната — моята цел. Тя висеше неподвижна сред движещите се звезди. Но светлината от нея потрепваше, при това доста по-бързо от стрелкащото се през небето Слънце. Разбрах, че виждам преминаването й през различните фази, но много ускорено. Месеците изтичаха с такава бързина, че това потрепване беше почти незабележимо.

Слънцето продължаваше да ускорява своя ход, докато накрая се превърна на огнен пояс в необикновеното небе, по което звездите пълзяха като странни живи създания.

Вселената се беше побъркала! Звезди и планети се въртяха с безумна скорост, понесени от непонятен космически ураган! Машината, в която се намирах, бе единственото нормално нещо в побеснелия космос.

Тогава на помощ ми дойде логиката.

Не, Земята, Луната и Слънцето не се бяха побъркали. Проблемът беше в самия мен! Моите възприятия се бяха променили. Машината…

Изведнъж в главата ми изкристализира отговорът. Беше толкова прост, че само това можеше да бъде истината.

Времето, истинското време, се измерва с движенията на небесните тела. Едно денонощие — това е времето за едно завъртане на Земята около оста й. Една година — това е времето за една нейна обиколка около Слънцето.

Но съзнанието ми възприемаше тези интервали с такава скорост, че те се бяха превърнали в неотличими един от друг. Безчислен брой години се бяха пренесли пред очите ми, докато аз висях неподвижен в пространството.

Невероятно! Но този извод беше единствено възможния.

И това движение, което бях успял да различа, се извършваше в обратна посока.

Което пък означаваше — колкото и объркваща да изглеждаше подобна мисъл, — че епохите се носеха в обратна посока. И че аз потъвах с безумна скорост в миналото!

Овладях мислите си достатъчно, за да си припомня някои статии от списания за природата на пространството и времето. Веднъж даже бях посетил една популярна лекция. Темата й ми се бе видяла тогава безкрайно интересна, макар да бях истински лаик по въпроса.

Лекторът беше дефинирал нашата вселена като потопена в пространство-времето. Наричаше това четиримерен „континуум“. Беше пояснил за недоразбралите, че за четвърто измерение се приема времето. Измерение също толкова реално съществуващо, колкото останалите три, които наричаме „пространство“, при това в голяма степен неразличимо от тях. Ос, движението по която води или в миналото, или в бъдещето.

Паметта, каза лекторът, не е нищо друго освен опит да напипаме нещо назад по тази ос, която минава под прав ъгъл спрямо трите оси на пространството. Сънищата, ярките спомени, настояваше той, просто връщат нашето съзнание назад по тази ос, докато тялото ни неумолимо се носи напред.

* * *

Тогава си спомних какво бе казал чичо ми за отказа на неговите инженери да изпробват машината. Припомних си и предупреждението на Гордън. Според двамата, Мюлер бил заявил, че машината ще се премести по четвъртото измерение и ще напусне нашия свят. Неговите модели просто изчезвали при включване на захранването.

Сега знаех, че Мюлер се бе оказал прав. Моделите му бяха изчезвали, защото бяха заминавали в миналото. Просто бяха преставали да съществуват в настоящето.

И ето че в този момент аз самият пътувах по четвъртото измерение. Това на времето! При това изключително бързо, защото не бях в състояние да отброявам изминаващите години.

Внезапно осъзнах, че обръщането на посоката на гравитацията е свързана по някакъв начин с промяната в посоката на времето. Но понеже не бях физик, също като чичо ми не можех да обясня „Ефекта на Конуей“, макар той да бе нахлул с такава сила в живота ми.

Първоначално всичко ми изглеждаше странно и ужасяващо.

Но след като намерих собствено обяснение за лудориите на Земя, Луна и Слънце, както и за забързаните неизвестно накъде звезди по небето, аз престанах да се страхувам. Вече гледах през различните илюминатори далеч по-хладнокръвно.

Без да съм сигурен, че това още има смисъл, продължавах да спазвам разчетите на чичо ми и да променям в изчислените моменти подаваната мощност с реостата.

Дори почувствах глад, така че си стоплих сухар на печката, отрязах си дебела филия сирене, отворих самоподгряваща се бутилка какао и обилно хапнах.

Когато свърших, навън нямаше промяна. Пълзящи звезди, групиращи се в непознати за мен съзвездия. Огненият обръч на препускащото Слънце. Бясно въртящата се сива сфера на Земята. Дори увисналата пред мен Луна бавно се въртеше. Тя вече не показваше една и съща страна към мен и към Земята. Изглежда, се бях върнал до онази епоха, когато Луната се е въртяла около оста си по-бързо от времето за една нейна обиколка около Земята. Приливният ефект още не бе успял напълно да изравни двете времена.

Но ако Луната се въртеше, как ли щеше да изглежда тя, когато стигнех там? При скоростта, с която се носех назад в миналото, дали нямаше да видя покриващи повърхността й океани? А може би острите очертания на назъбените й планини щяха да се смекчат от наличието на атмосфера? Дали там, по тези равнини, нямаше да намеря живот и растителност? Щях ли да стана свидетел на подмладяването на този безкрайно стар свят?

Изглеждаше ми фантастично. Но фактите бяха налице. Скоростта й на въртене бавно, но постоянно се увеличаваше.

Времето минаваше.

Усетих, че ми се приспива. Двата дни преди заминаването бяха протекли напрегнато. Бях работил почти денонощно, за да се запозная максимално подробно с функционирането на машината. Нервното напрежение най-сетне казваше своята дума. Удивителните събития, с които бе започнало пътешествието ми, ме бяха държали в захлас, но едновременно с това бяха изцедили остатъците от силите ми.

Изчисленията на чичо ми показваха, че скоро не се налагат промени в режима на работа. Проверих показанията на индикаторите, които контролираха състоянието на атмосферата в малката камера. Кислород, влажност, температура — бяха в нормата. Въздухът беше свеж и чист. Завърших проверката и се убедих, че всичко се развива както трябва.

Свалих облегалката на мекото кресло в легнало положение и се отпуснах. Спах дълго, но от време на време се събуждах за кратко, колкото да се убедя, че няма проблеми.

В следващите дни неколкократно си задавах въпроса дали ще мога да се върна обратно. Моделите на Мюлер бяха пътували без оператор, който да ги задвижи към настоящето. Щях ли да мога да обърна хода на времето? Ако следвах инструкциите в разчетите, щях ли да се понеса напред във времето към собствената ми епоха?

Не знаех. Разсъждавах много, но не стигнах до никакви определени заключения. Знаех само, че участвам в нещо уникално и неповторимо. И че ми е писано да изживея най-голямото приключение, изживявано някога от някого. Приключение, за което дори смъртта не изглеждаше висока цена.

Не ми бе хрумнала мисълта да се насоча обратно към Земята още в самото начало на пътуването ми във времето. Но дори да се бях сетил, способностите ми да контролирам машината не бяха чак такива, че да правя с нея каквото пожелая. Зависех изцяло от таблиците с предварителните изчисления и никога не бих могъл сам да пресметна обратния курс от средата на пътешествието. Дори не знаех има ли друг начин да прекратя полета си, освен като използвам обърнатата в обратна посока лунна гравитация.

По моя хронометър полетът ми продължи шест денонощия.

Дълго преди края Луната вече се въртеше доста бързо. Сферата й в небето изглеждаше леко размита, следователно на нея имаше атмосфера.

Придържах се към табулираните указания, докато се озовах в горните слоеве на атмосферата. Повърхността под мен бързо се преместваше, увличайки със себе си въздушните слоеве. В резултат капсулата се подмяташе като перце от свирепи ветрове.

Най-сетне увиснах, използвайки достатъчно мощност, за да изравня относително слабото гравитационно поле и се оставих да бъда понесен за известно време от урагана. Повърхността под мен забави своя ход и не след дълго спря.

Намалих още мощността и бавно се спуснах, контролирайки съсредоточено уредите.

Над мъглата под мен се издигаше аленочервена планина. Спусках се към нея и за момент подадох малко мощност. Накрая застинах над планината. Там, близо до върха, се простираше тясно плато с неправилна форма, което изглеждаше оттук покрито с мек ален мъх.

Внимателно отнех мощността до нула. Машината се отпусна на повърхността, без да доловя сътресение.

Бях на Луната! Първият човек от моята раса, който бе стъпил на чужда планета! Какви ли изненади ме очакваха?