Джак Уилямсън
Легионът на времето (12)

Глава XII
Тайната на тухлата

Почервенелите пръсти на Ланинг обхванаха тежката черна тухла — скъпоценния основополагащ камък на Джонбар.

— В такъв случай… добре! — прошепна той. — Разполагаме с достатъчно време, за да се справим поне с нея!

Но в мига, в който вдигна маузера, Бари съжали за думите, които бе изрекъл. Защото кралицата на Джайрончи, великолепна в украсената си с перо ризница, беше прекалено красива, за да бъде унищожена. Кралицата-демон! Той захапа устна и потисна импулса да свали карабината.

Разнесе се изстрел. Ланинг изчака със свито сърце да види дали Сорейня ще падне. Но вместо нея на пода рухна един от съседните воини, хванал се със странните си крайници през гърдите.

— Стрелях в нея — прошепна Халоран. — Както и да е… и без това ще им паднем в ръцете. А тя е толкова… красива.

Ланинг залитна. Наковалнята в главата му пулсираше със засилваща се тъпа болка. Той замаяно се опита да измисли някакъв начин да се доберат до кораба, но такъв просто не съществуваше. В ушите му звънтеше въпросът на Уил Маклан: „Може ли някой да убие Сорейня?“

Но тя трябваше да бъде убита, така бе казал Маклан. А и Летони му бе рекла още преди много, много време, че той ще трябва да избере едната и да унищожи другата. Усещайки сърцето си в гърлото, той протегна изнемощялата си ръка.

— Дай на мен…

В същия миг спусъкът на карабината остро щракна на празно. Халоран я захвърли на пода, скръсти окървавените си ръце и мрачно зачака какво ще стане по-нататък. Ланинг се наведе да вземе оръжието.

— Не трябва да им позволяваме да ни пленят…

Но Сорейня беше спряла, насочила към тях златната игла на меча си, който беше нещо повече от меч. Гореща синя искра се изви и се заби в карабината. Ланинг изпусна полуразтопеното оръжие, изгорен и вцепенен от изненада. В залата се разнесе звънливият й глас:

— Е, Дени Ланинг! Значи предпочете подземията ми пред трона?

Ланинг примигна. Сорейня и ордата й бяха прекосили половината от разделящото ги разстояние в огромната зала. Вече различаваше бялото й лице под шлема. То беше изкривено от гняв и жажда за отмъщение, а издължените зелени очи бяха студени като лед. В същия миг между тях нещо се появи.

Сянка. Уплътняваща се сребърна пелена. Сянката бързо стана реалност. Невярващ на очите си, Ланинг ги разтърка и потръпна от шока на неочакваната надежда. Защото пред него беше „Хронион“!

Зеленото сияние около дисковете потъмня и корабът леко се спусна на пода пред трона. На фордека стоеше Лао Менг Шан, който завъртя монтирания там максим към Сорейня и войниците й. В следващия момент се хвърли да оправя засеклия механизъм.

Под кристалния купол се виждаше слабата извита фигурка на Уил Маклан, който ожесточено жестикулираше. Преодолял най-сетне смайването си, Ланинг сграбчи Халоран за ръката и двамата се хвърлиха към кораба.

Сорейня нададе боен вик. Замахна с меча си и изпрати черните си гиганти напред. Нестроен залп от оръжията им посипа „Хронион“. Но оръжейната кула под купола вече беше успяла да се завърти. Жълтият лъч докосна Ланинг и Халоран и ги притегли към кораба.

Ланинг бе зърнал за миг ослепелия и не съвсем на себе си пилот Уили Ренд сам на палубата. Но когато двамата с Халоран се претърколиха през релинга, където Шан все още бърникаше безполезния максим, Ренд вече го нямаше там.

— Виж, Дени! — извика му Бари Халоран, с глас, дрезгав от възхищение. — Проклетият сляп глупак!

Той посочи ордата на Сорейня и Ланинг видя тръгналия срещу нея Уили Ренд. Привел превързаната си глава, той пристъпваше слепешката напред и се препъваше. Счупената карабина все още бе в ръцете му, а добре заточеният щик блестеше.

Черните воини спряха пред самотния нападател, като че ли бяха озадачени от поведението му. Гневният крясък на Сорейня ги извади от вцепенението им. Оръжията им започнаха нестройно да стрелят и човекът залитна. Но не спря.

Ланинг се добра до разговорната тръба.

— Уил! — извика в нея той. — Можем ли да му помогнем?

— Не — той видя Уил Маклан да поклаща глава под купола. — Но той получи онова, което искаше. Безсмислено, но колко красиво!

Дори Сорейня беше спряла. Златната й игла изплю синя искра. Уили Ренд се олюля. Дрехите му задимяха, но той упорито продължаваше напред към вдигнатите жълти секири. Ланинг се хвърли да помага на Лао. Беше късно. Ренд бе стигнал до армията на Сорейня. Щикът блесна и сякаш воден от свръхестествено зрение се заби в нечии гърди.

Златните секири се спуснаха върху него…

Уил Маклан вече въртеше блестящото кормило и миг по-късно „Хронион“ напусна залата на Сорейня, за да потъне обратно в спокойната блещукаща синева на безвремието. Ланинг влезе в кулата, където Дъфи Кларк дежуреше зад кристалното оръдие, и се присъедини към Маклан под купола. Старецът нетърпеливо го сграбчи за ръката.

— Дени! В теб ли е?

— Да. Но как стана така, че дойде да ни вземеш? И къде е Баринин?

— Откриха ни на скалния перваз — прошепна неговият стар приятел. — Насочиха към нас лъч-джирейн през една от амбразурите. Баринин пострада. Прерязаха го надве! — и той потръпна. — Трябваше да излетим. Отправих се в бъдещето, за да избегна техния кораб. Страх ме беше да проникна в крепостта й с „Хронион“. Нали помниш, че имахме проблеми със сканиращия лъч. Съществуваше голяма опасност да се натъкнем на някакво препятствие с катастрофален ефект… Обаче нищо друго не ни оставаше. Налагаше се да поемем риска и ето че спечелихме — той избърса без притеснение потта от покритото си с белези чело. — Онази зала просто бе най-голямото вътрешно помещение. Прегледах плановете, които бях съставил след изучаване на руините на крепостта в бъдещето, и пресметнах точното й месторазположение. Пренесохме се в така изчисленото място… Но сега ме интересува предмета, който си донесъл. Ланинг му подаде лъскавата черна тухла.

— Отвори я — нетърпеливо нареди старецът. — Трябва да разберем къде са я намерили Гларат и Сорейня, за да я върнем пак там.

Ланинг вдигна поглед от малкия блок в ръцете му.

— Мислиш ли, че…? Дали ще ни преследват?

— Разбира се, че ще ни преследват — сухо отсече Маклан, без да крие безпокойството си. — За тях това е въпрос на живот и смърт. Освен това разполагат със свой кораб на времето. Ако не успеят да ни прехванат по пътя, те със сигурност ще ни чакат там, където трябва да върнем предмета. Знаят точката много добре — той върна тухлата на Ланинг. — Виж дали би могъл да я разчупиш.

Тухлата беше необикновено твърда. Ланинг напразно я почукваше оттук-оттам, дори счупи един нож в нея и накрая я изнесе обратно на палубата. В крайна сметка тя отстъпи пред комбинираните усилия на трион, длето и чук. Оказа се, че е кутия с дебели стени, уплътнена с влакнеста тъкан. Пръстите му отстраниха уплътнението и под него се показа къс ръждиво желязо във формата на буквата V.

До последния момент бе очаквал да види нещо далеч по-зрелищно: впечатляващ държавен документ — повратен момент в историята, оръжие на убиец-камикадзе, ликвидирал някакъв враг на прогреса. Напълно разочарован, той занесе предмета на Уил Маклан.

— Някакво парче непотребно желязо — каза той. — Стар магнит от индуктора на форд модел T. А колко човешки живот похарчихме за него!

— Няма значение какво е — прошепна старецът. — Било е достатъчно важно за Сорейня, щом го е откраднала от миналото, за да промени посоката на вероятността и да прекъсне последните мирови линии на Джонбар… Сега трябва да се опитам с помощта на хроноскопа да открия към кой отрязък от времето принадлежи. После ще трябва да го върнем на мястото му… ако Сорейня ни позволи! — Той вдигна поглед към Ланинг. — Но ти едва се държиш на краката си, Дени. Сигурно си ранен.

До момента Ланинг не бе обръщал внимание на изтощението си. Дори пулсиращата болка в тила му бе станала някак по-поносима. Затова с голяма изненада видя купола около себе си да помръква и последното, което регистрира съзнанието му, бе, че се свлича на пода.