Джак Уилямсън
Легионът на времето (25)

Глава VIII
Землянинът се развихря

Когато се изкачихме на върха на склона, озовахме се на огромно плато, покрито със зелен мъх. Равната му повърхност бе начупена тук-там от ниски хълмове. Докъдето стигаше поглед нямаше и следа от друга растителност. В далечината тази равнина изглеждаше като странна пустиня, покрита със зелен сняг.

Отне ни шест дни да я прекосим. Запасите ни от бял цветен прашец свършиха на четвъртия ден, а на петия не намерихме и следи от вода. Макар дните да бяха само по осемнайсет часа, състоянието ни накрая бе трагично. На шестия ден пред нас се разкри долина, покрита с пищната зеленина на лианите, през която течеше бистър ручей, чиито води ми се сториха най-сладките, които някога бях опитвал.

Две нощи и един ден се хранихме и възстановявахме силите си. Подир това продължихме нататък. Майката твърдеше, че Вечните още ни следват.

Следващите седемнайсет дни вървяхме покрай потока, който постепенно се превърна във величествена река, благодарение на множеството притоци. На седемнайсетия ден реката се разля на още по-голяма площ, навлизайки в долина, широка няколко мили, скрита под трънливи жълти шубраци и зелени лиани. По-неприятна беше гледката на множеството пурпурни балони, увиснали над джунглата, които вече се бях научил да отбягвам така, че да не им давам възможност да хвърлят паяжината си върху мен.

Преплувахме реката, която се насочваше на юг, и излязохме на източния й бряг. Четири дни по-късно пред нас се появи познатия ми тризъбец на върха, запечатан в паметта ми.

На следващата заран излязохме от джунглата и се изкачихме на малкото, покрито с мъх плато, където бях оставил машината. Сърцето ми се бе свило при мисълта, че ще я намеря повредена… или може би заминала обратно. Но тя си стоеше точно както я бях оставил в деня на кацането ми на Луната. Светла блестяща броня с илюминатори в нея, разположена между два масивни диска от мед.

Стигнахме до вратата. Майката беше до мен.

Напрегнато завъртях дръжката и я отворих. Всичко вътре си беше, както би трябвало да бъде. Бутилките с кислород, акумулаторните батерии, хладилника за храна, главния пулт за управление с проснатата върху него карта с таблици.

Само след седмица — ако двигателят свършеше работата си по начина, по който очаквах от него — щях да се върна на Земята. Обратно в Лонг Айлънд. Готов да докладвам пред чичо и да прибера първите петдесет хиляди долара годишна издръжка.

Стоях на малката площадка пред вратата. Сведох поглед към Майката.

Беше се навила в краката ми. Синият й гребен изглеждаше клюмнал. Белите крила бяха отпуснати. Погледът на теменужните й очи ми се стори тъжен и изпълнен с печал.

Някаква внезапна болка сграбчи сърцето ми, очите ми се замъглиха и очертанията на образа й се размиха. Едва сега осъзнах какво бе означавало да бъда редом с нея през тези дълги дни. Колкото и да бе необичаен външният й вид, в моите мисли Майката си бе почти човек. Верен, смел, мил… другар.

— Трябва да дойдеш с мен — заекнах аз и с изненада установих, че гласът ми бе станал дрезгав от обзелите ме емоции. — Не съм сигурен дали машината изобщо ще се върне на Земята. Но поне ще ни отърве завинаги от Вечните.

За първи път музикалното писукане на Майката прозвуча неуверено. Явно понякога и тя можеше да бъде подвластна на емоциите.

— Не. Бяхме заедно достатъчно дълго, търсачо на приключения. На мен ми предстои да извърша нещо велико. Семето на моята раса е в мен и то не трябва да загине. Вечните са близко. Но аз ще се сражавам, докато съм жива.

Изведнъж тя се изправи и изпъна тънкото си тяло до моето. Отпуснатите й бели крила отново бяха здрави и силни. Те обвиха ръцете ми конвулсивно. Майката впи поглед в лицето ми за един дълъг момент. Погледнах в очите й — теменужно тъмносини, сериозни и самотни, печални и изпълнени с трагедията на нейната раса.

После тя се отпусна и изпълзя настрани.

Гледах след нея с премрежен поглед, примигвах често, за да се преборя с готовите да бликнат сълзи, и останах така, докато тя не прекоси половината плато. Знаех, че се отправя към морето, за да намери нов дом за своя народ, който беше длъжна да възкреси. С тежест в сърцето и буца в гърлото аз се изкачих през овалната врата в машината и я завинтих отвътре.

Но не се изправих, пред пулта. Стоях приведен до малките кръгли илюминатори, наблюдавайки я да се смалява в далечината. Тръгнала за дома… последната представителка на своята раса…

После случайно погледнах в другата посока и видях Вечните. Беше ми казала, че машините се приближават. Бяха пет на брой. Движеха се енергично през платото, следвайки пътя, по който бяхме дошли.

Пет гротескни на външен вид машини. Ярките им метални корпуси бяха по-големи от онези, с които се бяхме сблъскали в града им. Крайниците им бяха по-дълги. Придвижваха се като вървящи кули от метал на по четири сгъващи се кокили. Отстрани се поклащаха неестествено дълги като пипала спомагателни крайници. Най-отгоре проблясваха кристалните куполи, под които, както вече знаех, се намираха немощните сиви мозъци, които ги управляваха. Вечните…

Току-що бяха се качили на платото, когато ги зърнах за пръв път. Разполагах с достатъчно време, за да дозатворя вратата и клапана, през който бях изпуснал въздуха в кабината, и да излетя нагоре в разредената атмосфера на път за бялата планета.

Не направих нито едно от тези неща. Стоях пред илюминатора и наблюдавах, свил пръсти в юмруци с такава сила, че ноктите се забиваха в дланите ми, и гледах, прехапал устни.

* * *

Останах така известно време, през което те се приближаваха, после внезапно и за себе си се хвърлих в действие, тласкан от импулс, на който не можех и не исках да се противопоставя. Отворих обратно вратата, изскочих навън и вдигнах масивния меден боздуган, който бях захвърлил.

След това се сниших до машината и зачаках.

Погледнах в посоката, в която бе потеглила Майката и я видях в самия край на платото. Малка точка в далечината върху зеления мъх. Нещо в позата й ми подсказа, че тя бе забелязала пристигането на Вечните и бе спряла, съзнавайки, че не може да им избяга.

Машините наближиха и едва сега се ужасих от грамадните им размери. Металните кокили бяха дълги цели шест фута, а уязвимите кристални куполи се издигаха на осем фута височина.

Изскочих от засадата си и ударих купола на най-близката от минаващите покрай мен машини. Ударът ми раздроби прозрачната черупка и смачка мекия мозък под нея. Машината обаче залитна в посока към мен, така че когато паднах, се озовах затиснат под нея, между зловещите й крайници.

Единият ми крак бе буквално прикован в почвата, а тежестта й бе толкова смазваща, че ми бе невъзможно веднага да се освободя. За щастие не бях изпуснал медния прът, така че когато една от останалите машини се наведе, за да разгледа какво се бе случило, аз замахнах и нанесох нов убийствен удар.

Втората машина падна тромаво до мен, продължавайки да издава слабо бучене. Сега бях скрит зад и под тях от другите. Трескаво се задърпах с надежда да се освободя, докато тримата останали Вечни се събраха, издавайки непонятни тревожни звуци.

Накрая успях да се измъкна и се озовах на колене. Демонстрирайки за пореден път неспособността си да вземат бързи решения в критични ситуации, машините не бяха предприели нищо, макар да бе ясно по бръмченето им, че са обезпокоени.

Когато помръднах, една от тях най-сетне скочи срещу ми и замахна с дългия си крайник. Втурнах се към нея, гмурнах се под замаха и улучих купола й с края на пръта.

Разбих го и смазах мозъка под него, но машината продължаваше да се движи. Отскочи встрани и заразмахва крайниците си по същия начин, както преди да унищожа управляващия мозък.

Хвърлих се обратно на покритата с мъх почва и се претърколих, за да избегна некоординираните й удари, после се изправих пак на крака, стиснал с мрачна решимост медния прът.

Тогава ме нападнаха и останалите две машини, протегнали заплашително зловещите си метални крайници. Скочих отчаяно във въздуха, излетях десетина фута над блестящите им корпуси и се спуснах точно връз една от тях, непосредствено до кристалния купол. Разтворих крака за опора и нанесох удар, преди да бе успяла да ме оттласне от себе си.

Тя рухна с тревожно бръмчене и безпомощно замаха с металните си крайници, а аз отскочих от нея и халосах с пръта последната. За нещастие ударът ми попадна върху металния корпус, без да му причини ни най-малка вреда и изтръпналите ми пръсти изпуснаха лоста.

Преди да успея да помръдна, чудовището заби крайника си в гръдния ми кош с такава сила, че дъхът ми спря от агонизиращата болка. За миг изгубих съзнание. После дойдох на себе си и блъвнах от гърдите си кървава пяна.

Лежах на мъха, неспособен да помръдна, съзнавайки, че живея последните си секунди и очаквах черната вълна, която щеше да помете всичко и да ме освободи от непоносимата болка. Видях заплашително издигнатия над мен метален крайник.

И в следващия миг се появи Майката.

Топлото й гладко тяло се притисна в мен и аз отново надникнах в очите й, които бяха замъглени, но в тях имаше страстен призив. Тя положи крилата си върху ребрата ми и болката изчезна. Почувствах прилив на нови сили, което ми позволи да се надигна, макар от ноздрите ми да продължаваше да блика кървава пяна и да чувствах стичащата се по тялото ми кръв.

Последната машина се наведе и посегна към Майката. Сграбчих отново импровизирания си боздуган и с все сила го стоварих върху кристалния купол, който предпазваше мозъка. Тя падна тежко и безразборно замаха с всичките си крайници. Чудотворно появилата се в мен сила ме напусна и аз се свлякох, задавен от кървава кашлица.

Един от мятащите се крайници улучи Майката с невероятна сила, вдигна я във въздуха и я запрати на голямо разстояние. Тя запълзя към мен пречупена, движейки се мъчително бавно. Златната й козина бе окървавена. Крилата й бяха безпомощно увиснали. В очите й имаше агония.

Стигна до мястото, където лежах и безсилно се отпусна до мен. Чух за миг бавното й музикално писукане, което внезапно заглъхна. Понечи да вдигне глава, за да ми каже нещо, но не можа.

И последният от групата Вечни, която ни беше проследила дотук, бе престанал да се движи и да издава каквито и да било звуци.

Останахме да лежим така един до друг до края на деня и двамата, абсолютно неспособни да помръднем. Прекарахме цялата нощ, окъпани от сребърното сияние на изгрялата Земя. Сънувах кошмар, в който се редуваха сцени от живота ми преди с премеждия от последните дни тук… заедно с Майката.

Когато сребристата Земя увисна над хоризонта готова да залезе, аз дойдох на себе си — измръзнал, мокър до кости от студената роса, притиснат до нея, черпейки от топлината й и дарявайки й от моята. През съзнанието ми премина като на лента картината на досегашния ми живот, който бях живял импулсивно, без цел и без грижи. Осъзнах, че дори за миг не съжалявам за идването си тук.

Лежах до Майката. По някое време усетих, че тя повече не помръдва и въпреки всичките ми усилия не можах да я съживя. Със сълзи в очите я погребах под зеления мъх. Залитайки, стигнах до машината и се качих в нея. Затворих вратата, затегнах я с винтовете, включих двигателя и усетих кораба да се издига и насочва към далечната, зовяща ме Земя.