Джак Уилямсън
Легионът на времето (7)

Глава VII
Командир на легиона

Дрезгавият шепот заглъхна. Старият Уил Маклан бързо закуцука под купола, четейки показанията на индикатори и циферблати. Изкривените му ръце ловко смениха настройката и после завъртяха блестящото колело. Ланинг долови засилване на бученето отдолу и схвана, че „Хронион“ отново се движи през потрепващата синя мъгла. Дали пътуваха във времето?

— Тогава заминах сам — Уил Маклан насочи поглед към него. — Защото въпреки милионите си конски сили мощност „Хронион“ не можеше да набере екипаж като взема верни хора от времето. Липсата на помощници определено пораждаше проблеми още от самото начало. Веднъж изгоря претоварена бобина на силовото поле. След това в лабораторията избухна пожар и получих тежки изгаряния. За щастие самият инцидент дотолкова отслаби мировите линии на моето бъдеще, че темпоралният двигател можа да ме изтегли. В мига, в който горящата сграда рухваше около мен, ние се озовахме в потока на времето.

Тъмните пламтящи очи бяха вперени в блещукащата пропаст зад кристалния купол.

— Вече видя Джайрончи на екрана на хроноскопа — присви плещи старецът. — И само един поглед върху тялото ми ще ти разкаже как бях посрещнат от Сорейня, когато най-сетне проникнах в червената й цитадела.

Набраздените от белезникави белези черти на лицето му се втвърдиха от спомена за преживяното. Кривите пръсти отново несъзнателно потърсиха сребърната тръбичка на шията му. Ланинг бързо отмести поглед, а Маклан продължи:

— Извини ме, че не успявам да скрия самосъжалението си, Дени. От своя страна аз ще ти спестя унизителните подробности за коварството на Сорейня. Всъщност… в мига, в който ме подмами да напусна кораба, аз попаднах в ръцете на чудовищата й. Какви подигравки трябваше да изслушам за дързостта си да пожелая кралицата на Джайрончи. След това… след това тя ми предложи да откупя живота си с цената на тайните на кораба на времето… Отказах да говоря, така че ме хвърли в подземията на двореца си и предаде „Хронион“ на жреците на джирейн — шепотът премина в сухо, задавено ридание. — Прекарах десет години в килиите за изтезания и Сорейня не се измори да се опитва да изтръгне моите тайни, докато жреците изследваха кораба ми.

Риданието заглъхна. Измъчените очи се затвориха. Обезобразеното лице на Уил Маклан застина в смъртна маска. Изкривеното му тяло потръпваше. Дишането му бе накъсано. Ланинг отново не издържа и пак отмести поглед. След дълго мълчание старецът проговори:

— Освободи ме Летони. Мисля, че я познаваш.

Денис Ланинг понечи да отвърне нещо, но от гърлото му излезе само някакъв неопределен звук и това го отказа.

— Тя дойде при мен в подземията на Сорейня — поясни Маклан. — Бяла и красива… държеше в ръце темпоралния кристал — това е друг уред за трасиране на мировите линии, подобен на моя хроноскоп… Летони ми прости всички вреди, които бях нанесъл на Джонбар с моите експерименти. Тя планира бягството ми. Сканира времето до онзи момент, когато взаимното разположение на мравките-пазачи щеше да го направи възможно. Разгледа ключалките, направи измервания, съобщи ми ги и аз се захванах да изработвам ключове в килията си, използвайки костите на предишния затворник… Когато настъпи определената вечер, тя ме преведе през подземията, съпроводи ме през стаите на спящата охрана на Сорейня, която — прости ми отклонението — като открила, че съм избягал, наредила пазачите й да бъдат изгорени живи. Летони беше избрала подходящ за състоянието ми безопасен път надолу по скалата и ми показа как да прекося Джайрончи, за да се добера до черния храм… Гларат и жреците му бяха отнесли „Хронион“ там. Те явно бяха разглобявали двигателя, за да го изследват. Изглежда не го бяха разбрали напълно, защото не се бяха осмелили да предприемат пътувания във времето. Но възползвайки се от наученото и с помощта на силата на джирейн бяха изработили златна черупка във формата на раковина…

— Виждал съм я! — реагира най-сетне Ланинг. — В нея пътуваше Сорейня!

— По-скоро образът й — уточни Уил Маклан. — Както и да е, Летони ме отведе в храма — върна се той към нишката на разказа си. — През това време бе вдигната тревога. Воините й събудиха жреците. Рискувайки да бъда заловен всеки миг, аз все пак се качих на „Хронион“ и избягах във времето. Върнах се в началото на двайсети век. И тогава, ръководен от Летони, най-сетне успях да открия слабите мирови линии на Джонбар и да отида там.

— Джонбар… — отново го прекъсна Ланинг и посочи към кристалния блок на хроноскопа. — Можем ли да видим с това Джонбар?

Но Уил Маклан мрачно поклати беловласата си глава.

— Ние, разбира се, ще опитаме — прошепна той. — Но вероятността за съществуване на Джонбар е вече толкова малка, че можем да се доближим до него само на предела на проникващата способност на уреда и образът при това ще е крайно лош. Защото Джонбар е почти обречен.

Кривите му пръсти докоснаха тъничкия бял цилиндър на шията му.

— Има обаче още една възможност — погледът му за миг просветна. — Джонбар не се е предал. Бащата на Летони е археолог. Той се захвана да прави разкопки в Скалистите планини по местата, където беше лабораторията ми, и намери там обгорели книги, дневници и ръждясали уреди — находки, които му помогнаха да преоткрие тайната на времето… Тогава изработил темпоралния кристал. С негова помощ Летони успя да установи заплахата, произтичаща от моята невнимателна игра с вероятностите. Тя ме прие в Джонбар, за да помогна на отбраната. Това е причината, поради която набирам този екипаж, в който си включен и ти, Дени.

Ланинг изглеждаше раздвоен.

— Нещо не разбирам — каза накрая той. — Какво бихме могли да направим ние?

— Тези два възможни свята, всеки от които е въоръжен с тайната на времето, се борят за оцеляване — погледът на стареца вече гореше. — Възможно е съществуването само на Джонбар или само на Джайрончи — съответно на Летони или на Сорейня. Но не и двете едновременно. Битката в момента се води на самия фронт на настъпващото време. Изходът ще бъде фиксиран от закона за прогресията в петото измерение.

— Но нали ти можеш да надникнеш в бъдещето — намеси се Ланинг. — Не знаеш ли какво ще се случи?

— Хроноскопът не показва сигурни събития — напомни му Маклан. — Само вероятни. Точно по тази причина, образът, който той показва, непрекъснато се изменя — измъченият старец поклати глава. — Знам обаче, че балансът на вероятностите е с много в полза на Сорейня.

Ланинг отчаяно го стисна за кльощавото рамо.

— Но ние можем да помогнем, така ли? Каква роля ни се определя?

— Не съществуват мирови линии, свързващи пряко Джайрончи и Джонбар — обясни Маклан. — Поради тази причина двата свята не могат да притежават обща реалност. Те взаимно се изключват. Наистина всеки може да изследва вероятното развитие на другия. Но физическият контакт между тях е изключен, защото съществуването на единия означава отрицание на съществуването за другия. Следователно войските им не могат да влязат в съприкосновение… Нашето съвремие обаче е свързано с преки мирови линии с всички възможни бъдеща и има общо съществуване поотделно със света на Летони и с този на Сорейня. Ето така стигаме до теб, Дени.

— Какво? — Ланинг се наведе напред. — Те ми говореха за някаква предопределеност. Можеш ли да ми кажеш какво означава това?

Сините очи го погледнаха изпитателно изпод кичура снежнобяла коса.

— Ти, Дани, имаш ключова роля — въздъхна Маклан. — Съдбата те е избрала за закрилник на Джонбар. Можеш да го спасиш, само ако победиш. Загубиш ли… това ще е краят на Джонбар.

— И заради това те са ме посетили?

— Сорейня е искала да причини смъртта ти — кимна старецът. — Възнамерявала е да те отведе в Джайрончи и с твоята помощ да подсигури победата си. А Летони трябваше да бди над теб до момента, в който бихме могли да те вземем на борда на „Хронион“.

— Значи… — неуверено изрече Ланинг, — … значи всички ние сме мъртви?

— Върнах се с цел да открия теб и група твои съвременници, за да служите на Джонбар. Понеже е невъзможно да изтеглим при нас от мястото му във времето нито един жив човек — да се направи това, би означавало да се изкриви целия континуум — трябваше да изчакаме момента, когато всеки от вас умира, защото единствено тогава е възможно преместването ви в темпоралното поле. Джонбар изпрати с нас хирургически екип, който има задачата да ви съживи незабавно с помощта на динат.

— Динат? — повтори Ланинг. — Чух Летони да споменава това, после и лекарите. Какво означава тази дума?

— Това е животворната научна мощ, върху която е изградена цялата цивилизация на Джонбар — обясни Маклан. — Бавната еволюционна адаптация към начините за използване на неограничените й възможности е онова, което ще посее кълновете на динон — съвършената раса, която предстои тепърва да се появи… ако победиш в полза на Джонбар. Силата динат има същото значение за Джонбар, както джирейн за Джайрончи. Но сега нямаме повече време да се занимаваме с несъществените реалности. Очертах ти контурите на ситуацията, Дени. Какво е мнението ти? — И погледът на тъмните очи просто осезаемо се закова върху лицето му. — Ще приемеш ли защитата на Джонбар… знаейки, че става дума за битка, почти обречена на неуспех? Ще се изправиш ли срещу Сорейня и ще се откажеш ли от всичко, което тя сигурно ще ти предложи? — шепотът беше едва доловим. — Разбери, Дени, ти ще бъдеш лично отговорен за гибелта на Сорейня… или Летони!

Студена вълна премина по гърба на Денис Ланинг. В съзнанието му изникна ведрият бял образ на Летони, държаща скъпоценния камък. Но образът веднага бе изместен от този на гордата Сорейня, облечена във великолепната си аленочервена ризница. Не, помисли си той, не бих могъл да понеса смъртта на Летони. Но, от друга страна, би ли могъл — даже, ако би се съгласил — да унищожи Сорейня? Той преглътна и кимна, за да покаже, че е разбрал.

— Да, Уил. Приемам.

— Отлично, Дени! — Уил Маклан вкопчи изкривените си пръсти в ръката му. — В такъв случай ти предавам командването на нашия отряд извън времето.

— Не, Уил — протестира Ланинг, — с нищо не съм заслужил тази чест.

— Джайрончи трябва да се унищожи… може би и Сорейня — в дълбоко разположените очи отново проблесна светлината на омразата и пръстите пак досегнаха сребърната тръбичка. — Ще дам всичко, което зависи от мен. Но аз нямам качествата да бъда водач. Прекарах живота си в плен на абстракциите. Ти, Дени, си човек на действието, а освен това ти е възложена и ключова роля. Трябва да поемеш командването.

— О’кей. Ще направя каквото е по силите ми.

Маклан вдигна вдървената си ръка, за да му отдаде чест.

— Благодаря ти, Дени. Сега предлагам да слезеш долу и да поговориш с хората си. Струва ми се, че е редно да им дадеш правото на избор… макар че не им е останало много за избиране: те могат да останат тук под твоя команда или да бъдат върнати там, откъдето всеки от тях е бил взет.

— Което означава… смърт?

Уил Маклан кимна.

— Няма друго място за тях във времето… живи, искам да кажа. Ако победим, за оцелелите ще бъде устроено специално място — може би в Джонбар. Ако се провалим… това означава отново смърт — този път може би в подземията на Сорейня.

— В Джонбар, казваш… — повтори думите му Ланинг, чийто глас неочаквано пресипна. — Ще мога ли да отида там, ако спечелим? При… Летони?

— Ако победим — потвърди надеждите му старецът. — Сега върви да говориш с хората си, а аз ще се опитам да потърся Джонбар с хроноскопа.

— Може ли да те помоля… — оживено започна Ланинг, но замълча неуверено.

За пръв път погледът на стареца развеселено проблесна за миг.

— Ако намеря Летони, ще те повикам — обеща той. — Но имай предвид, че ще бъде много трудно да открия Джонбар.

Ланинг се спусна от купола на палубата и изпрати Бари Халоран да събере останалите. Не след дълго вече стоеше пред смълчаните и изпълнени с любопитство мъже. Обърна се към тях с думите:

— Приятели, току-що говорих с капитан Маклан — той видя изражение на любопитство по лицата на всички без изключение. — Събрал ни е тук, извън времето, спасявайки всеки от нас от сигурна смърт. Очаква да му се отплатим като се бием за спасяването на един бъдещ свят. Аз лично мога да потвърдя, че каузата е справедлива… Предложи ми да поема командването. Налага се да ви помоля да ме последвате, защото алтернативата е да бъдете върнати в собственото си време… и да умрете там веднага. Съжалявам, че условията са толкова жестоки…

— Жестоки? — извика Бари Халоран.

— Nein! — изсумтя Емил Шорн. — Нима сме страхлифи мерзафци, та иде обърнем гръб на Валхала^[1]?

— Viva! — извика въодушевено Кресто. — Viva, el capitan!

— Благодаря ви — каза Ланинг. — Ако победим, за нас ще има място в Джонбар. Сега, в случай че всички сме заедно, повторете след мен: „Кълна се в лоялност пред Джонбар и обещавам предано да служа в Легиона на времето“.

Вдигнали десните си ръце, седмината мъже произнесоха на висок глас клетвата, а после, дирижирани от Уили Ренд, дружно поздравиха с възглас „Джонбар и капитан Ланинг“.

Един от санитарите направи на Ланинг знак с ръка и той бързо се върна на мостика.

— Успя ли…? — с очакване попита той.

Уил Маклан поклати глава и посочи към шкафа, в който се намираше хроноскопа.

— Опитах — отвърна той. — Но врагът вече беше направил своя ход. Законът за прогресията е фиксирал в петото измерение още един триумф за Сорейня. Джонбар е една крачка по-близо до унищожението. Образът му потрепна за миг и изчезна. Можеш сам да видиш какво приемам в момента.

Ланинг се взря в дълбините на кристалния блок и отново видя Джайрончи. Но картината сега бе странно променена. Цитаделата на Сорейня, гордо възвисена на единия хълм, беше рухнала в куп развалини от корозирал, потъмнял метал. Черният храм на джирейн на другото възвишение се бе превърнал в грамадна купчина натрошен камък. Долу в низините, където преди бе имало ниви и села, сега бе царство на диво избуяла растителност, сред която се виждаха странни белезникави петна, посипани с бяла пепел.

— Джайрончи! — възкликна Ланинг. — Унищожен?

— Унищожен — потвърди Уил Маклан, — но само благодарение на собствените си злодеяния. В резултат на последната война между воините-човекомравки на Сорейня и жреците на джирейн. Картината, която виждаш пред очите си, е свидетелство, че човечеството е загинало. — Той сниши глас и сега шепотът му едва се чуваше: — Ако ние се провалим и… и човечеството поеме по пътя на Джайрончи… това там е краят на този път! — той изморено щракна един ключ и унилата сцена изчезна. — По всичко изглежда, че точно този път е бил избран. Защото уредът не успя да открие никакви други мирови линии.

Скръстил ръце, Ланинг се загледа с празен поглед през прозрачната стена на купола в блещукащата синя пелена зад борда.

— Какво…? — намери той сили да попита накрая. — Какво би могло да се е случило?

— Не знам — завъртя глава Уил Маклан. — Но ние наистина трябва да открием какво е извършила Сорейня и да се опитаме да поправим стореното. Ако можехме да се върнем в новата лаборатория на Летони в Джонбар…

— Можем ли? — попита мрачно Ланинг.

— Опасявам се — отговори му Маклан, — че този още неизвестен нам ход до такава степен е намалил вероятността за съществуването на Джонбар, че ние никога няма да стигнем дотам. Но поне можем да опитаме!

И изкривените му стари ръце хванаха здраво кормилото на „Хронион“.