Джак Уилямсън
Легионът на времето (2)

Глава II
Коридорът на времето

Ланинг не изпитваше никаква благодарност за предупреждението, което му бе отървало кожата, а по-скоро някакво съжаление и дори чувство на вина заради смъртта на Бари. И все пак не се възмущаваше от начина, по който Летони бе избрала да постъпи — трагедията по-скоро му изглеждаше като ужасно потвърждение на нейната реалност. Той знаеше, че нейната сериозна и загрижена красота не би могла да скрие кобни помисли.

В продължение на няколко дни живя в състояние на приповдигнато очакване и само благодарение на това скръбта му бе поносима. Надяваше се, че тя ще се появи отново — незабравимият спомен за нея засилваше болката от самотата. За щастие загадъчното й предупреждение и смътното усещане за предстоящи неизвестни и опасни премеждия придаваше някакъв вкус на съществуването му.

Но животът си продължаваше, и след символичното погребение на Бари, чието тяло така и не бе намерено, на него започна да му се струва като че ли Летони изобщо не се бе появявала. Лао Менг Шан си бе заминал обратно за Китай, жадуващ да вложи познанията си в служба на своята родина. Уил Маклан бе получил стипендия да продължи разработките си в областта на теоретичната физика и бе отпътувал за Европа.

Ланинг замина за Никарагуа, където американски пехотинци се опитваха да потушат размириците покрай скандала Сакаса-Чаморо. Това беше първата му чуждестранна командировка като кореспондент. Чичото на Бари му бе предложил работа в рекламата. Но в него бушуваха изгарящо безпокойство, съмнения и надежда, удивление и печал, страх и тръпнещо очакване. Той не виждаше път напред, ако не опиташе поне да скъса със старите връзки, за да може да забрави.

Намираше се на палубата на малък товарен кораб, превозващ плодове за Коринто, когато за пръв път видя… Сорейня! И веднага разбра, че не бе сънувал, че никога нямаше да забрави и не си струваше да се надява, че ще може да се изплъзне от странната паяжина, която съдбата бе захвърлила към него през пространството и времето.

Над тропическите води на Пасифика се бе спуснала кадифено мека нощ. Вахтата току-що се бе сменила и сега палубата бе напълно безлюдна. Ланинг — единственият пасажер на кораба — стоеше подпрян на релинга на фордека, загледан в млечната фосфоресцираща следа, извираща изпод носа.

В този момент в съзнанието му се появи образът на Летони, държаща в ръцете си кристала на времето, и той се концентрира върху крехката й фигура зад него. Затова когато един звънлив златен глас, подигравателно наподобяващ нейния, извика „Дени Ланинг!“, той се стресна.

Сърцето му трепна и прескочи. Той вдигна поглед с надежда, но надеждата му отстъпи пред смайвано. Защото покрай релинга летеше издължена златна раковина с формата на грамадна тепсия. Златнотъканите възглавници в нея й предаваха вида на летящ диван, върху който се бе излегнала жена.

Сорейня… предводителката!

Той отново си спомни предупреждението на Летони. Защото в раковината летеше жена-воин, истинска кралица, облечена в блестяща яркочервена ризница, изплетена като туника, която подчертаваше женствените й форми. До нея лежеше тънък дълъг меч, поставен в ножница, извезана със скъпоценни камъни. Беше оставила до себе си украсен с черни пера ален шлем и къдрите на златнорусата й коса се спускаха връз голите й рамене.

Белите й издължени пръсти с яркочервени нокти докоснаха пулта за управление, скрит под ниския борд на странния летателен апарат, и той се приближи до релинга. Подпряна върху възглавниците на лакът, жената усмихнато погледна Ланинг. Очите й бяха издължени и светлозелени. Върху бялата красота на лицето й се виждаха извити в подигравателна усмивка пълни устни, които приличаха на голяма кървава рана.

„Цветето на злото“ — така се бе изразила Летони. Ланинг стисна перилата още по-силно, борейки се с тръпката на странна слабост. Сякаш насън някакво трескаво и невъздържано страстно желание победи недоверчивостта му.

— Ти си Сорейня, нали? — опитваше се гласът му да прозвучи хладно и тихо. — Предупредиха ме да те очаквам.

Тя незабавно се изправи сред възглавниците, сякаш ударена с бич. Зелените й очи се присвиха и тялото под блестящата ризница видимо се напрегна.

— Летони! — тя изрече името с отвращение. — Нима тази джонбарска курва е успяла да те намери?

Ланинг пламна от гняв и пръстите му се впиха във въжетата. Спомни си хладния блясък в погледа на Летони и непоколебимата убеденост, с която бе заявила „Сорейня трябва да бъде унищожена!“.

— Май се разгневи, Дени Ланинг? — смехът й прозвуча мелодично, но оскърбително. — Гневен си заради някаква сянка? Защото Летони е само един фантом, опитващ се да живее с лъжи и измами… за сметка на живота на други. Може би вече си го разбрал, а?

Ланинг потръпна и облиза устните си.

— Вярно е — прошепна той. — Тя предизвика смъртта на Бари.

Презрението изчезна от лицето на Сорейня като свалена маска. Тя отметна назад великолепната си глава и събра с ръце пищната грива на косата си. Морскозелените й очи приканващо затанцуваха и тя се усмихна.

— Летони не е нищо друго освен призрак на възможното — каза тя с убедителен и едновременно гальовен глас. — Тя е по-незначителна от мъничка прашинка и е по-безтелесна от сянка върху стената. Да я забравим, Дени Ланинг. Какво ще кажеш?

Ланинг мълчеше.

— Защото аз съм истинска, Дени — и тя подканващо разтвори голите си ръце. — И дойдох за теб, за да те отведа с мен в Джайрончи. Това е могъща империя, много по-прекрасна от бледата сянка на Джонбар. И аз съм нейната господарка.

Тя се изправи с плавно движение, висока и царствена в алената си ризница. Протегна напред голите си ръце, за да помогне на Ланинг да се качи в златната раковина. Хладните й зелени очи светеха обещаващо.

— Хайде, Дени Ланинг. Ще управляваме заедно в Джайрончи.

Ръцете на Ланинг стиснаха парапета така, че пръстите му побеляха. Сърцето му лудо заби и той с усилие си пое дъх.

— И защо? — попита той студено. — Защо избра мен от всички мъже?

Раковината се приближи плътно до борда и Сорейня се усмихна.

— Претърсих пространството и времето за теб, Дени Ланинг. Защото ни свързва обща съдба. Защото ни е писано да държим ключа за властта. И защото седнем ли заедно на златния трон на Джайрончи, не е възможно да не успеем. Ела!

Ланинг за последен път пое дълбоко въздух.

— Добре, красавице — каза той. — Не знам каква е играта. Но ти ме спечели за нея.

Той стъпи на парапета под звездната светлина и протегна ръка към ръката на Сорейня.

— Дени… спри! — обади се нечий настойчив глас.

Ланинг инстинктивно се дръпна и видя Летони. Призрачната й фигура в същата семпла бяла рокля стоеше до него на борда и държеше в ръцете си кристала на времето. Чертите на лицето й бяха обтегнати, изражението й — отчаяно.

— Спомни си, Дени! — предупреди го тя отново. — Сорейня ще те унищожи.

Сорейня рязко се изправи в раковината на странния летателен съд. Напрегнатото й тяло в алената броня се изпъна по най-изкусителен начин. Присвитите й зелени очи блеснаха със зеления огън в гневния поглед на разярена тигрица. Перфектните й зъби се оголиха в злобна гримаса. Тя изсъска неразбираема дума и се изплю в лицето на Летони.

Летони потрепери. Лицето й беше мъртвешки бледо, но теменужните й очи горяха. От устните й се откъсна само:

— Махай се!

Но Сорейня отново се обърна към Ланинг и омразата на лицето й се стопи в усмивка. Тя пак разпери изящните си голи ръце:

— Ела с мен, Дени — прошепна гласът й. — И нека този лъжлив призрак се върне обратно в своя фалшив свят на сънищата.

— Погледни, Дени! — настоя Летони, прехапала устни, за да овладее гнева си. — Виж къде иска да скочиш Сорейня.

Тя посочи надолу към черната повърхност на нощното море. И Ланинг видя пенливата фосфоресцираща следа, оставяна зад острата гръбна перка на следващата курса на кораба акула. Вълна на студен ужас разтърси тялото му и той бързо скочи обратно на палубата. Защото бе докоснал или поне се бе опитал да докосне пръстите на протегнатата от Сорейня ръка. Но на тяхното място бе имало само въздух!

Все още борейки се с тръпката, той погледна стройното момиче до себе си. Видя в очите й блясъка на сълзите и почувства болката под гордата сдържаност върху лицето й.

— Прости ми, Летони! — прошепна той. — Съжалявам… искрено се извинявам.

— Ти беше тръгнал, Дени! — гласът й прозвуча съкрушено. — Ти искаше да отидеш… при нея!

Златната раковина се беше долепила до борда. Кралицата-воин стоеше в нея царствено изправена, подпряна на златния си меч. Издължените й зелени очи гневно блестяха.

— Ланинг — проговори тя все така мелодично, но думите прозвучаха смразяващо, — в скрижалите на времето е написано, че ще бъдем или врагове, или… едно цяло. Знай, че Джайрончи, охраняван от моите роби-воини, от Гларат и от джирейн, не се страхува от теб. Но Джонбар е беззащитен. Запомни това!

Тя докосна с обутия си в алена кожена обувка крак нещо под ръба на жълтата раковина. И в същия миг изчезна като образ върху екран.

Ланинг отново бавно се обърна към Летони. Лицето под синята диадема, придържаща червените й коси, беше бледо и измъчено от едва предотвратената трагедия.

— Моля те, извини ме — прошепна той пак.

На сериозното лице не се появи и намек за усмивка.

— Сорейня е прекрасна — намери сили да каже тя едва чуто. — Но ако някога отстъпиш пред чара й, Дени, това ще бъде краят на Джонбар и… на мен.

Ланинг разтърси глава, опитвайки да прочисти мислите си.

— Но защо? — не се успокояваше той. — Не разбирам.

Летони задържа погледа на големите си теменужно сини очи върху него по-задълго. Горната й устна потрепна и за миг тя изглеждаше готова да се разплаче. Но когато накрая проговори, гласът й беше равен и спокоен:

— Ще се опитам да ти обясня, Дени — лицето й се осветяваше като в храм от блясъка на кристала в ръцете й. — Светът представлява дълъг коридор, който започва от началото на съществуването и стига до неговия край. Събитията са групи по фриза на този коридор, които образно казано покриват стените му по цялата дължина. Времето е като фенер, който се движи с равна скорост в коридора и осветява групите една след друга. Това е светлината на възприятието, субективната реалност на съзнанието… Коридорът има много разклонения, защото представлява нещо като музей на всичко възможно. Носителят на фенера може да завие на едно място или на друго. Както и да постъпи, в тъмнината ще останат завинаги много салони, които иначе биха могли да бъдат осветени с реалността… Моят свят Джонбар е една подобна възможност. Той се простира в множество великолепни зали, от които се разкриват безброй прекрасни гледки. Джайрончи е друга възможност. Но той е разположен в безплодна част на коридора с тесни, грозни отклонения, които свършват в глух, задънен край.

Големите сериозни очи на Летони не го изпускаха от погледа си. Ланинг се напрегна и без сам да знае защо затаи дъх, усещайки лека студена ръка, протегнала се от нищото, да го докосва по рамото.

— Ти, Дени Ланинг — продължи девойката, — си предопределен от съдбата да носиш фенера за известно време. В твои ръце е изборът на реалността. Нито аз, нито Сорейня можем да дойдем при теб, имам предвид физически… освен може би в момента на твоята смърт. Но благодарение на частичния контрол над времето, който притежаваме, ние сме в състояние да установим контакт с теб, за да те помолим да отнесеш лампата в нашата отделна зала. Дени… — Сребърният й глас издайнически потрепери: — Дени, помисли добре, преди да избереш. Защото твоят избор ще донесе живот на един от двата възможни свята. И ще остави другия в тъмнината, обречен да остане нероден.

Ланинг усети в гърлото си буца. Погледна Летони — стройна, изящна и прекрасна в чистата светлина на кристала.

— Повече не се съмнявай… никога — промълви той. — Защото аз те харесвам, Летони. Само ми кажи какво трябва да направя. И още ми кажи ще мога ли някога да дойда при теб.

Тя леко поклати глава.

— Животът ти още не е стигнал до точката на избора — бавно каза тя. — А и самото събитие не е ясно дефинирано и продължава да остава размито в мъглата на възможностите.

Ланинг отново напразно опита да пипне ръката й.

— Просто ме помни, Дени — прошепна му тя. — Помни какво ти разказах. Защото Сорейня все още има своята красота, а Гларат притежава силата джирейн. Пази се от Джайрончи. Часът ще дойде. Сбогом.

Тя сведе поглед към кристала и пръстите й леко погалиха ярко светещите стени на шлифовката му. От тях се изтръгнаха диамантени лъчи и я погълнаха в огъня си. Тя изчезна.

Обхванат от странна слабост, внезапно осъзнал, че е напълно изтощен, Ланинг се хвана здраво за парапета. Погледът му падна във водата и той видя проблясващата черна гръбна перка на акулата, която все още преследваше кораба.