Джак Уилямсън
Легионът на времето (11)

Глава XI
Зад диамантения трон

Петимата оцелели — Фар, Ендърс, Халоран, Шорн и Ланинг — тичаха, нарамили оръжията си. След малко стигнаха до дълго извито стълбище, изкачиха се на бегом по него и през малка странична вратичка излязоха в церемониалния салон на Сорейня, в който бумтеше аларменият гонг.

Залата действително бе огромна. Величествени черни колони с квадратно сечение се издигаха пред стени от червен метал, а между тях имаше колосални статуи от жълто злато — без съмнение увековечаващи славните предци на Сорейня, които съдейки по снаряжението и ризниците им, явно са били не по-малко войнствено настроени от нея.

Отразяващата се от червените метални стени светлина създаваше призрачна атмосфера. В дъното на залата се издигаше висока колона с ослепително великолепие — диамантения трон, който Сорейня веднъж бе обещала на Ланинг със същото коварство, с което го бе предложила и на Уил Маклан.

Огромният гонг висеше на дебела верига до трона и представляваше масивен аленочервен диск, петдесет стъпки в диаметър. Двама дребни спрямо мащабите на тази необятна зала воини ожесточено биеха по изпъкналата му повърхност. Малка армия от приблизително трийсетина човекомравки се насочваше към тях.

— Бързо! — извика Ланинг, още неуспял да си поеме дъх. — Максима — той помогна да монтират още горещото оръжие на триножника и все така задъхано се обърна към Шорн: — Трябва да минем през тях и… да се върнем! Вратата за покоите на Сорейня е зад трона. До хранилището се стига през капак, маскиран в пода непосредствено до нейното легло.

— Дяволски изчадия! — промърмори Айзък Ендърс. Върху гладкото му лице се бе спуснала маска на горчивина. Той зареди лентата с патрони в картечницата и залегна зад нея. — Да убият брат ми!

Оръжието изригна огнена струя и помете предната линия на нападателите. Застанали зад него, Фар и Бари Халоран стреляха с карабините си. Ланинг и Шорн пресрещнаха чудовищата с бараж от ръчни гранати.

Съществата се приближаваха и отвръщаха на огъня. Оказа се, че дебелоцевните оръжия могат да стрелят само поединично и макар да бяха едрокалибрени, обхватът им бе ограничен. Много от куршумите безопасно свистяха встрани и се забиваха в металните стени. Но един от тях улучи Ендърс и проби в челото му грозна дупка.

Вече смъртно ранен, той се изправи с разперени ръце зад картечницата. На мрачното му лице бе застинало изражение на безмерно удивление. Той започна да се свлича в образувалата се локва кръв и успя да промълви:

— Израел!

След това падна и конвулсивно се разтресе до картечницата.

Кортни-Фар дръпна тялото му встрани и се наведе над максима.

Много време бе необходимо на чудовищата да прекосят разделящото ги разстояние. Или може би времето, измервано само по случилите се събития, изглеждаше странно разтеглено. Ланинг бе успял дори да поеме глътка от хладния, ободряващ въздух. Питаше се как без да имат ключ и без да знаят комбинацията, ще успеят да проникнат в хранилището. Не по-малко го вълнуваше въпроса след колко време ще се прибере Сорейня, несъмнено придружавана от още воини, които щяха да блокират всякакви пътища за отстъпление.

Няколко от нападателите, буквално надупчени от куршумите, бяха нападали по пода. Други, натъкнали се на преградната стена от гранатите, бяха полетели във въздуха, разкъсани на парчета. Но по-голямата част от групата напредваше от всички посоки към вратичката, размахвайки секири или държейки огнестрелните си оръжия.

Четиримата се бяха подредили в линия пред прага на вратата и максимът пееше смъртоносната си песен. Шорн запрати последната си граната, когато черната стена се бе приближила на десетина ярда и насочи щика си напред, готов да посрещне атаката. Ланинг запази две от гранатите си и насочи карабина в отбрана на картечницата.

Три от чудовищата в челната редица преплетоха крака и паднаха. Но останалите се надигаха в зловещ прилив на смъртта. Гиганти с тела на насекоми, фантастични в хитиново-черните си брони, ужасяващи с човекоподобната си прилика, облещили зловещите си очи в кървавата светлина и размахали златни секири.

Карабината на Ланинг щракна празна. Той направи напад напред и разпори гърдите на един от воините. Но златната секира на съседа му иззвънтя по цевта на карабината и я откъсна от ръцете му. Нов замах с оръжието на трети го улучи по рамото като парен чук, накара го да извика от болка и го запрати в стената.

Ръката му увисна безжизнена от парализата. Той бръкна с другата за люгера в колана си, падна на колене и започна да изпраща куршум след куршум в черните смърдящи тела.

Страховити мандибули изтръгнаха карабината от ръцете на Емил Шорн и прусакът падна под лавината от тела. Те пометоха и картечницата. Грамадна черна челюст се затвори през главата на Кортни-Фар. Оръжието спря да стреля и в настъпилата тишина звукът на раздробявания му череп прозвуча по възможно най-отвратителния начин.

— Бий ги! — викаше Бари Халоран. — Смажи ги!

И червенокосият гигант яростно се нахвърли върху двете същества, прегазили картечницата и обезглавили Кортни-Фар.

Спусъкът на люгера глухо щракна. Ланинг захвърли безполезното оръжие, напипа карабината си и се надигна, за да пресрещне втората вълна атакуващи. Може би ако успееше да ги задържи за малко и да даде на Бари шанс да застане зад картечницата…

Двама неми гиганти се насочиха неумолимо към него. Но парализираната му ръка се бе съживила за нов живот. А и той бе научил смъртоносната техника: мушване с щика нагоре в гръдния кош, последвано от завъртане наляво и надясно с разкъсване на жизненоважните органи.

Около него засвистяха жълтите секири. Но труповете на падналите воини бяха като бариера пред прага на вратата, а от друга страна подът вече беше станал хлъзгав от изтеклата кръв и други телесни течности, така че странните клещи на създанията се плъзгаха и те с мъка възстановяваха равновесие. Ланинг с лекота отбягваше ударите и мушкаше с щика, и мушкаше, и мушкаше…

Зад гърба му Бари Халоран се бе справил с едното същество. Но щикът му се счупи още при първия удар в бронята на второто. Той измъкна люгера си и заби няколко куршума в тялото му. Без да обръща внимание на това, тварта скочи напред, удари го с плоската страна на секирата си и се просна безжизнено върху него.

Останал сам срещу цялата орда, Ланинг продължаваше еднообразната и ставаща все по-безнадеждна за него борба. Той повали едно от съществата върху барикадата, после се справи с второ, след него и с трето. Накрая сам се плъзна в локва кръв. Мощни мандибули сграбчиха щика му и го запратиха встрани.

Въпреки това, опита се да удря с карабината като със сопа. Безполезно — черни клещи я изтръгнаха от ръцете му. Нови трима гиганта го притиснаха с телата си. Един от тях го удари с дръжката на собствения му пистолет. Ланинг се отпусна на пода и изхълца:

— Летони! Наистина опитах…

Безмилостните нападатели се изкатериха по барикадата от телата на себеподобните си. Той усети клещите им по тялото си. Опита се да намери сила, за да се изправи отново, но не успя. Джонбар беше обречен. Но какво ли го очакваше него самия: подземията на Джайрончи или нещо още по-лошо?

Изведнъж максимът отново зловещо затрака. Ланинг бе толкова замаян, че помисли, че му се причува. Но върху него падна разкъсаното от куршуми тяло на изправения нападател. Той с последни сили изви глава и видя Емил Шорн.

Мощното му като на бик тяло беше голо, почти разкъсано и покрито със стичаща се по него кръв. Прусакът-великан отново се бе изправил и макар да се поклащаше, сините му очи пламтяха с яростен огън.

— Heil, Джонбар! — изрева той. — Heil, Валхала!

Напъха нова лента в картечницата, взе я в ръце и тръгна с нея напред, стреляйки като с карабина — невероятно изпълнение, дори за гигант като него. Останалите воини се нахвърлиха срещу му, но ги пресрещаше безмилостен огън. Един по един те падаха и повече не ставаха. Голяма бойна секира излетя във въздуха и като се въртеше, се заби до дръжката си в голите му гърди. По ръбовете на раната изби червена пяна.

Но германецът се задържа на крака и намирайки опора в отката на картечницата, продължаваше да сее смърт с нея. Накрая лентата свърши и той пусна безполезното оръжие от ръцете си. Застанал широко разкрачен, той изгледа как и последния противник се заклати и падна пред очите му.

— Джонбар! — отекна плътният му глас. — Ach, Thor!

И като масивна колона рухна до нажежения до червено от непрекъснатата стрелба максим. За кратко в алената зала на Сорейня се спусна странна тишина, нарушавана само от затихващите трептения на грамадния гонг. Златните колоси между колоните в бойните си доспехи гледаха триумфално странното спокойствие, настъпило след толкова смърт.

Многострадалното тяло на Ланинг обаче постепенно се връщаше към живота. Той се изви и се опита да изблъска туловището, затиснало го през краката. Едно ново чувство на нетърпение му вдъхна свежи сили. Осъзна, че Шорн му бе открил пътя за хранилището. И кой знае, може би времето щеше да му стигне, преди окончателно да блокират изходите.

Бари Халоран вече бе скочил на крака. Ланинг бе решил, че е мъртъв под тялото на рухналия върху него воин, който преди това го бе повалил с удар на секирата си. Затова крайно се изненада като чу приглушения му вик:

— Да ги смажем! Да ги… а! Дени, чуваш ли ме?

— Бари!

Халоран се отправи към него през труповете. Гърдите му бяха голи като тези на Шорн. Той издърпа безжизненото тяло от краката на Ланинг и приятелят му се изправи в седнало положение на пода. От острата болка му се зави свят и когато дойде на себе си, установи, че Халоран е долепил манерката на Кортни-Фар до устните му. Отпи послушно глътка и течността остави огнена диря в гърдите му.

— Ще се оправиш ли, Дени?

Ланинг се надигна и пиянски се закандилка. Тилът му тежеше като наковалня. Погледът му не можеше да се фокусира. Величествената зала се въртеше пред очите му и му се струваше, че златните колоси са тръгнали да защитят диамантения трон на Сорейня.

— Да тръгваме — чу той гласа си, който прозвуча глухо. — Да вземем онова нещо. Да се доберем до кораба. Преди да е дошла Сорейня! Двете гранати — те са ключа за хранилището.

Бари Халоран намери двете гранати, които той далновидно бе съхранил, и се наведе да вдигне горещата картечница. Ланинг му каза, че амунициите са свършили. Тогава той взе една карабина и хвана Ланинг под ръка. Двамата се затичаха тромаво и изморено през смълчаната аленочервена зала.

Пътят им се стори безкраен. Те минаваха покрай смръщените златни гиганти и извисяващите се черни колони, насочвайки се към диамантения трон на Сорейня. Накрая минаха под висящия на веригата диск на гонга, последната въздишка на който още отекваше, и препъвайки се, заобиколиха зад трона.

Там имаше висок сводест проход, скрит зад черна завеса. Прекрачиха през плътните дипли и се озоваха в частните покои на кралицата. Ланинг не спря дори да огледа пищната обстановка, но не можеше да не обърне внимание на блясъка на огромните кристални огледала, поставени в рамки от злато и слонова кост. Леглото на Сорейня, изсечено от единствен колосален блок на сапфирен кристал и покрито с балдахин от извезана със ситни скъпоценни камъни коприна, блестеше с варварско великолепие в дъното на помещението като втори трон. Тежко пристъпяйки, Ланинг и Халоран се отправиха към него, оставяйки след себе си кървава следа.

Ланинг повдигна дебелия килим до леглото и намери върху пода тънката тъмна линия, маркираща очертанията на добре прилепнал капак, в чийто център се виждаше друг, по-малък квадрат.

Бари Халоран използва щика си, за да отвори малкия квадрат, а Ланинг развъртя детонаторите на двете останали му гранати. Отдолу се виждаше издължена ключалка. Ланинг изсипа двете унции барут от всяка граната в малката вдлъбнатина и остави малко да проникне и през ключалката. После забучи единия детонатор в нея, оставяйки предпазителя му да стърчи. Бари довлече отнякъде тежък, обсипан със скъпоценни камъни сандък, и го избута над ключалката, за да ограничи макар и малко разсейването на енергията на взрива. Ланинг взе карабината, прицели се и изстреля куршум в капачката на детонатора.

Подът се повдигна. Блестящи парчета от сандъка излетяха нагоре и се удариха в тавана. Наоколо се посипаха скъпоценни камъни. Те изтичаха покрай сапфирения блок на леглото. От другата му страна се виждаше зейнала в пода черна дупка с извити нагоре краища от почернял метал. Ланинг бръкна без колебание с ръка в нея и се захвана да върти колелца и лостове. След малко черният капак започна да слиза надолу като асансьор. Халоран за миг изненадано отскочи, но после стъпи върху плочата, заедно с Ланинг. Двамата бързо се спускаха в хранилището.

То беше огромно и естествено нямаше прозорци. След малко се запали скритото вътрешно осветление и пред погледа им се разкри съкровищницата на Сорейня. Грамадни блестящи купчини от златни и сребърни кюлчета, огромни тайнствени сандъци, големи плочи от необработен синтетичен кристал, сапфир, изумруд, рубин и диамант. Статуи, картини, странни механизми и приспособления, гоблени, книги и манускрипти — безценни антики на нейната династия. Най-любопитна от всичко бе една дълга редица от високи кристални блокове, в които, като насекоми в кехлибар, се виждаха човешки фигури — явно навеки консервираните оригинали на златните статуи в залата горе. Това беше не само съкровищница, но едновременно с това и мавзолей на властниците на Джайрончи.

— О, богове! — прошепна Бари Халоран и изумено примигна. — Ама това момиче било голяма колекционерка! Тези неща тук струват повече от… повече от всички пари на света! Цар Мидас би позеленял от завист!

Ланинг стисна челюст с такава сила, че брадичката му побеля.

— Видях я веднъж… да колекционира! — с горчивина прошепна той.

Спускащата се малка платформа докосна пода.

— Търсим малка черна тухла — бързо обясни Ланинг. — Нещо покрито с черен цимент, за да бъде скрито по този начин от сканиращия ни лъч. — Потръпвайки от неочаквано появилото се чувство на клаустрофобия, той хвърли поглед към отвора над тях. — И ще бъде добре, ако се разбързаме. Тук сме отдавна, а онзи гонг можеше да събуди и мъртвец. Подозирам, че всеки момент ще се появи Сорейня със свежи попълнения.

Започна трескаво търсене на малката черна тухла. Наложи се да отварят сандъци със скъпоценности, да претърсват купчини с коприна и кожи. Бари Халоран бе този, който има късмета да намери малкия ебонитовочерен паралелепипед, напъхан в счупена амфора, захвърлена като непотребна вещ в един от ъглите.

— Точно това е! — възбудено извика Ланинг. — Да се махаме бързо оттук!

Стъпиха отново на платформата. Ланинг чукна с пръст бутона в пода и тя бавно пое обратния път нагоре. С треперещи ръце Халоран подаде тежката малка тухла на Ланинг.

— Какво ли може да е това? — прошепна той.

— Не знам — поклати глава Ланинг. — Я чуй това!

Вече наближаваха пода на кралската спалня. Някъде в далечината отекна глухия удар на затръшвана тежка метална врата, после се разнесе дрънченето на оръжия и те доловиха гневен женски глас. Ланинг почувства как силите му го напускат и през костите му преминава студена вълна на обреченост.

— Сорейня! — простена той. — Върнала се е вече!

Те се изкатериха на пода и отчаяно се хвърлиха през празното великолепие на огромните покои по пътя, по който бяха дошли. Минаха под черната завеса и излязоха в необятната зала на златните колоси. Отново притичаха под пеещия гонг зад диамантения трон. И замръзнаха на местата си.

През всички портали на залата нахлуваше безчислена орда от човекомравки, все още малки в далечината. Пред тях грациозно се носеше в аленочервената си ризница самата кралица-воин. Ланинг се обърна и погледна Бари. Лицето му беше посърнало. Той изморено поклати глава.

— Отсякла ни е всички пътища за бягство! — констатира той. — Нямаме изход…