Джак Уилямсън
Легионът на времето (21)

Глава IV
Балоните

Наблюдавах го внимателно, опитвайки се да преценя дали не представлява апарат за летене, управляван от разумен пилот. Не можах да стигна до определено заключение. Определено не виждах кош. Но в долната му част имаше сноп от черни израстъци, които видимо манипулираха въжето.

Така измина близо час — стоях и го съзерцавах. През това време балонът съвсем се приближи и накрая увисна над главата ми на неколкостотин фута височина. Червеното въже висеше под ъгъл. Не беше опънато, а по-скоро увиснало.

Най-сетне направих снимка, която ме задоволяваше. Реших, че е крайно време да поразгледам жълтия шубрак по-отблизо.

Отместих поглед от балона, обърнах се да се отдалеча и в този миг той нанесе своя удар.

Около мен се завъртя червено въже.

Докато се окопитя, то вече минаваше през плещите ми. Краят му изглеждаше по-тежък, защото то се омота около тялото ми няколко пъти като индианска бола, пристягайки ме в лепкавата си примка.

Сега можах да различа, че въжето е дебело около един пръст, но е изтъкано от по-тънки аленочервени влакна, закрепени едно към друго със същата лепкава субстанция, която го покриваше. Спомням си този ужасен миг кристално ясно и никога няма да забравя необичайната, люта, неприятна миризма, която изпускаше.

Докато реагирам по някакъв начин, бях целият омотан от дузина намотки. След това въжето неочаквано се затегна и ме повлече през червения мъх, на който бях стоял дотогава, към края на джунглата.

Вдигнах поглед ужасен и едва сега видях, че въжето е хвърлено от балона над главата ми. Черните пипала, които ми бяха направили впечатление, трескаво работеха и го набираха нагоре… с мен като безпомощен товар на върха му.

Под тежестта ми голямата сфера малко се спусна. После като че ли леко се разшири. Вече се намирах точно под балона и в следващия миг се отделих от повърхността.

Изпълни ме ужас, който просто не бих могъл да опиша. Дишах тежко, сърцето ми лудо се блъскаше в гърдите. Изведнъж се почувствах изпълнен със страшна мощ. Загърчих се в лепкавите примки и със силата на отчаянието се опитах да ги разкъсам.

Но мрежата върху ми бе хвърлена именно със задачата да задържи изплашени, блъскащи се животни като мен. И тя изобщо не се разкъса.

Поклащах се над джунглата като махало. Дъгата ставаше все по-малка, а периодът й неумолимо се съкращаваше! Защото въжето над мен ставаше все по-късо и по-късо. В един момент погледнах нагоре и застинах в ням ужас и изумление.

Балонът беше живо същество!

Видях две черни и страшни очи, проблясващи със зъл огън, втренчени към мен с множеството си блестящи фасети. Черните крайници, които бях забелязал, се оказваха негови крака, израсли в сноп от дъното на тялото му… и те сега бързо набираха въжето, с което бях омотан. Видях нещо още по-зловещо — широки челюсти с остри зъби, от които капеше гадна слюнка. И тънък като рапира клюн, предназначен несъмнено да прониже безпомощното тяло и да изсмуче жизнените му сокове.

От това разстояние най-сетне се разбираше, че голямата сфера представлява тънкостенна мускулеста торба, която явно бе запълнена с някакъв газ — вероятно водород — генериран от тялото на съществото. Удивителното създание се рееше над джунглата, далеч над всякакви опасности, свободно понесено от вятъра или закотвено благодарение на червената си паяжина, за да хвърли ласото си върху нищо неподозиращата жертва и я изтегли във въздуха за отвратително пиршество.

За момент бях парализиран от гледката на зловещия клюн и скърцащите челюсти зад него.

И след това страхът събуди в тялото ми свръхчовешка сила. С мъка освободих ръцете си, измъквайки ги изпод лепкавите примки. Протегнах ги над главата си и се опитах да разкъсам въжето.

Но то устоя дори на неимоверните ми усилия.

Едва тогава си спомних за пистолета в джоба си. Ако се доберях до него навреме, може би щях да имам шанса да убия това чудовище. Газът постепенно щеше да изтече от тялото му и аз леко щях да кацна. Намирах се вече на такава височина, че всякакво падане би било крайно опасно, така че може би трябваше да се радвам, че не бях успял да разкъсам въжето веднага.

Лепкавата му материя задържаше ръцете ми. Трябваше да вложа цялата си сила, за да ги откъсна обратно. Но накрая успях й без да губя време посегнах към пистолета.

Една от намотките минаваше точно през джоба, в който го бях сложил. Вкопчих пръсти в нея. С нечовешко усилие успях да я изтегля малко по-нагоре. Пръстите ми отново залепнаха. С мъка ги откъснах и извадих пистолета. Той се залепи за въжето. Издърпах го, освободих предпазителя и го вдигнах над главата си.

Макар да бяха изминали само няколко секунди от момента, когато бях успял да освободя ръцете си, тялото ми вече бе издигнато на половината разстояние до балона. Дистанцията видимо се скъсяваше. Забелязах, че балонът продължава да се носи от вятъра, така че сега се намирах над жълтите шубраци.

Тогава започнах да стрелям по тварта. Трудно ми беше да се прицеля, заради резките дърпания на въжето, което отвратителните черни крайници продължаваха да набират. Стиснах пистолета с две ръце, внимателно се прицелих и гръмнах.

Първият изстрел като че ли нямаше никакъв ефект.

Но след втория се разнесе остър, оглушителен писък. Един от крайниците на съществото увисна безпомощно.

Тогава стрелях по черните съставни очи. Нямах никаква представа за анатомията на чудовището, но се надявах край тях да се намират някакви жизненоважни нервни центрове.

* * *

Третият изстрел улучи едно от очищата. Повърхността му се разкъса и от нея провисна желеподобна маса. Съществото отново изпищя тревожно. Черните му крайници още по-трескаво затеглиха въжето.

В този момент нещо силно ме дръпна — по-силно, отколкото досега. Погледнах и веднага разбрах каква бе причината. Съществото бе освободило дългото „закотвящо“ въже, което допреди малко го бе свързвало с джунглата. Сега стремглаво се издигахме нагоре. Лунната повърхност под нас се въртеше и се отдалечаваше.

Следващият изстрел изглежда не порази нищо. Но на петия крайниците конвулсивно потръпнаха. Сигурен съм, че то умря на секундата. Пипалата престанаха да дърпат въжето, на което висях и се отпуснаха. Все пак за всеки случай изстрелях двата оставащи ми в пълнителя куршума.

Така започна едно неописуемо въздушно пътешествие.

С освобождаването на свързващото въже балонът се бе стрелнал нагоре. А когато бе настъпила и смъртта му, мускулестата торба се отпусна, разду се допълнително, така че започнахме да се издигаме дори още по-бързо.

Само след няколко минути се намирах на две мили над повърхността. Под мен се простираше необятна площ. Поради по-малките размери на Луната, нейната повърхност изглеждаше много по-изпъкнала от земната.

Под краката ми лежеше величествена долина, втъкната между два планински масива. Изглеждаше напръскана с жълто и зелено. Бялата река се провираше през нея, широка и сребриста. Някъде отвъд зелените планински превали различавах други долини, а на самия хоризонт се виждаха тъмни възвишения, но те бяха далече.

Платото, на което бях кацнал, изглеждаше като застлана със зелена покривка маса, на хиляди стъпки под мен. Струваше ми се, че различавам там някъде един малък сребърен диск и бях сигурен, че това е машината, която така безразсъдно бях напуснал.

Макар на повърхността да не бях усетил никакъв вятър, сега, изглежда, бях попаднал във въздушен слой, който се носеше доста бързо на северозапад. Той бързо ме отнасяше настрани. Долината под мен видимо се преместваше и не след дълго престанах да различавам сребърния диск.

Бях, разбира се, напълно отчаян, но все пак се стараех да се ориентирам и да запомня с нещо местата, над които прелитах. Беше истинско щастие, че въздушното течение ме отнасяше нагоре по долината, а не над планинските превали. Може би щях да бъда в състояние да се върна при машината, следвайки течението на реката, докато стигна до тризъбеца на върха, който бях запомнил. След това дойдох на себе си и осъзнах колко непосилна е задачата да прекося огромната площ на напълно непознатата джунгла на един чужд свят, без дори да съм наясно какво може да ме сполети при първата ми грешка.

Мина ми мисълта да се изкатеря по моето въже до чудовищното тяло и да разкъсам голяма дупка в торбата, за да започна да се спускам по-бързо. Но когато опитах, само се оплетох още повече в лепкавите примки на въжето. Сетне изоставих тази мисъл, защото си представих какво може да се случи, ако започна да падам надолу с висока скорост.

През следващите минути на свободния ми полет установих, че балонът бавно се спуска, сигурно благодарение на няколкото дупки от куршумите в тъканта на торбата. Оставаше, ми само да чакам и да се старая да запаметя пътя, който би ме извел обратно при машината.

Вятърът ме носеше с такава скорост, че след около час престанах да различавам тризъбия връх, който се скри под линията на близкия хоризонт. Все още обаче се намирах над величествената долина и ми оставаше надеждата, че бих могъл да се върна, вървейки надолу по течението на реката. Питах се дали ще бъда в състояние да си построя сал и да се спусна с него.

С постепенното си снижаване балонът намаляваше и скоростта си, макар все още да се носеше доста бързо, а аз с тревожно чувство оглеждах летящата под краката ми джунгла, към която се приближавах. Тя по нищо не се различаваше от онази джунгла, която вече бях успял да разгледам — гъста плетеница от жълтеникави бодливи шубраци, накъсана от поляни, скрити под пищната зеленина на преплитащите се лиани.

Знаех, че падна ли върху трънливите шубраци, това ще бъде края ми. В този момент съзнанието ми откри нова опасност. Дори да паднех на открито, балонът, за който продължавах да бъда завързан, щеше да ме повлече и да ме хвърли на бодлите, преди да успея да се освободя от него.

Но можех ли да се откъсна от лепкавото въже на безопасна височина и да скоча от балона, преди да ме е повлякъл? Струваше ми се, че не съществува друг начин да отърва смъртта. Знаех, че сигурно бих оцелял след падане от значителна височина, понеже ускорението на повърхността на Луната е само два фута в секунда на квадрат^[1]… стига, разбира се, да съумеех да се откача над някоя от поляните.

Как обаче да срежа паяжината? Нямах нож. За миг ми хрумна мисълта да прегриза въжето, после осъзнах абсурдността на тази идея.

За щастие имах пистолет. Може би бих могъл да прекъсна въжето с изстрел от упор.

Отново бръкнах в джоба си, мушвайки ръка под лепкавата материя, и напипах два патрона. Колкото и да се лепяха за пръстите ми, накрая успях да ги заредя в пълнителя и вкарах единия в цевта.

Когато приключих с всичко това, вече летях ниско над ширналата се под мен жълта плетеница от бодли. Полюшвах се на края на въжето и се спусках все по-надолу. Накрая с облекчение видях приближаващото зелено петно на поляна с лиани. За миг си помислих, че ще отърва падането върху бодлите.

Но в следващата секунда те сякаш скочиха към мен. Вдигнах ръце, за да запазя лицето си, без да изпускам пистолета.

Миг по-късно тялото ми се заби в жестоките бодли. Разнесе се сухо пращене на счупвани под тежестта ми клони. Хиляди остри малки щикове се впиха безмилостно в плътта ми.

* * *

През мен премина гърч. Изкрещях. Острите като игли върхове на бодлите, изглежда, бяха покрити с някаква отрова, защото и най-незначителното одраскване болеше, сякаш някой излива върху кожата ми течен огън. А много от бодлите успяха да се забият дълбоко в плътта ми.

Изглежда, бях паднал близо до поляната. За момент увиснах като разпнат върху бодлите. После порив на вятъра повдигна балона във въздуха и тялото ми се изтръгна на свобода. Залюлях се като махало. След това отново полетях надолу, изоравайки бразда в ивицата пясък до самата граница на шубраците.

Раните ми обилно кървяха и болката беше на границата на поносимото. Разбрах, че няма да остана дълго в съзнание.

Преодолявайки с мъка мъглата на наближаващата агония, аз сграбчих въжето с едната си ръка, опрях с другата дулото на пистолета в него и дръпнах спусъка. Изстрелът сякаш ме замая. Дясната ми ръка с пистолета отскочи назад и аз сигурно щях да го загубя завинаги, ако не беше така здраво залепнал за пръстите ми. Въжето се разтресе и едва не счупи лявата ми ръка, с която го държах.

Но се разкъса! Полетях надолу и се проснах по очи в пясъка.

В продължение на няколко минути останах в съзнание, лежейки върху твърдата студена песъчлива почва — първия къс почва, отчете съзнанието ми, която не бе покрита с каквато и да било растителност.

Дрехите ми бяха разкъсани от бодлите. Раните ми кървяха — още си спомням колко тъмна изглеждаше кръвта ми, попивайки в белия пясък. Сякаш бавно потъвах в море от пламъци. Само лицето ми бе пощадено.

С последни усилия, борейки се с надвиващата ме болка, се помъчих да се изправя. Но червената паяжина още беше омотана около краката ми. Спънах се и отново паднах по очи в белия пясък.

Обзе ме отчаяние. Почувствах безсилна ярост към самия себе си за тъпата липса на всякаква предпазливост, която ме бе подлъгала да напусна машината. За безразсъдството да навляза в джунглата. Топлината на забравата постепенно ме поглъщаше в себе си…

В съзнание ме върна някакъв странен звук. Тъничко писукане, приятно и мелодично. Музикалните ноти обстрелваха мозъка ми и беше повече от ясно, че източникът им е наблизо до мен.

В първия момент изобщо не почувствах тялото си. Сетивата ми бяха притъпени, а реакциите ми — забавени. Не можех да си спомня къде се намирам. За миг си помислих, че лежа в леглото си в Мидланд и че будилникът ми звъни. Доста скоро обаче осъзнах, че писукането, което ме бе свестило, не идва от будилник.

Насилих се да повдигна тежките си клепачи. Що за кошмар бе това? Гъсто преплетени лиани, покрити с обилна зеленина. Стена от жълти бодли. Някаква алена планина в далечината. И пурпурни балони, носещи се в разкошната синева на небето.

Опитах да се изправя в седнало положение. Изстенах при първото си помръдване. Отпуснах се обратно. Кожата ми бе покрита със засъхнала кръв. По-дълбоките рани неистово ме боляха. Отровата на бодлите изглежда бе вдървила мускулите ми, така че и най-малкото движение ми причиняваше неописуемо страдание.

Мелодичното писукане бе затихнало при първото ми помръдване. Но сега се възобнови. Някъде зад мен. Опитах да завъртя глава.

Спомените нахлуха в съзнанието ми. Телеграмата на чичо. Полетът ми през пространство и време. Експедицията ми до края на джунглата. Трагичните последици от глупостта ми. Осъзнах, че още лежа там, където бях паднал — на песъчливата повърхност до границата с бодливите шубраци. Неволно простенах и вдървеното ми тяло отново се разтресе от болка. Тъничката мелодия пак спря рязко. Сега обаче можех да видя онова, което я издаваше, понеже то се плъзгаше пред очите ми.

Странно и прекрасно създание.

Тялото му беше фино и гъвкаво като змиорка. На дължина стигаше може би пет фута и беше не по-дебело от предмишницата ми. Покрито бе с мека къса козина. Част от него бе навита на пръстен на пясъка, така че главата му се издигаше на два-три фута.

Малка глава — не по-голяма от юмрука ми. Мъничка уста с пълни, извити и червени устни като… като на жена. Големи очи — тъмни и разумни. Бяха теменужно виолетови, почти излъчващи сияние. По някаква необяснима причина ми се сториха човешки, може би заради любопитството и състраданието в погледа им.

С изключение на червената уста и тъмните очи, главата по нищо не приличаше на човешка. Беше покрита с нежна, пухкава, златиста козина. На върха имаше гребен или може би кичур, оцветен в яркосиньо. Колкото и странно да бе това създание, то определено беше красиво с изящните си пропорции и плавните си извивки.

Някакви странни израстъци, подобни на свити крила, излизаха от двете страни на издълженото златисто тяло, започвайки точно под главата. В момента се бяха стегнали, като че ли готови за полет. Бяха от много бяла и тънка мека ципа. По чистата им повърхност се забелязваше алена мрежа.

Създанието нямаше други крайници. Само дълго, гъвкаво тяло, покрито със златист пух. Малка изящна глава с червена уста, топли тъмни очи и син гребен. Да, и тънички крилца, в момента разперени настрани.

Гледах го и не можех да откъсна поглед от него.

Макар да бях напълно безпомощен, не изпитвах страх още от самото начало. То, изглежда, излъчваше някакъв магнетизъм, изпълващ ме със странно чувство на спокойствие. Уверен бях, че се опитва да ми внуши, че ми мисли само доброто.

Устните леко се присвиха и от тях отново се разнесе тъничкото музикално писукане, което бях чул. Нима това създание се опитваше да говори с мен? Без да съзнавам какво правя, аз изрекох първото нещо, което ми дойде на ум:

— Здравей. И какво всъщност си ти?