Джак Уилямсън
Легионът на времето (14)

Глава XIV
Целувката на Сорейня

— Сорейня! — изграчи Уил Маклан, сякаш името й беше проклятие. Той бавно вдигна изкривените си треперещи ръце, за да докосне странната малка тръбичка от сребрист метал, висяща на шията му. Очите му отново се затъмниха от изпепеляваща омраза и той впи поглед в кралицата-воин. Някаква мисъл накара ъгълчетата на устните му да помръднат. Гримаса на отчаяние? Или опит за усмивка?

— Защо, Сорейня? — едва чуто прошепна той. — Защо трябва да стане така?

— Уил! — извика му Ланинг. — Те ни взеха на абордаж. Не можем ли да се махнем оттук?

— А? — Маклан объркано погледна катерещите се през борда чудовища, сякаш досега не ги бе забелязал. — Опасявам се, че не, Дени. — Слабите му ръце се отпуснаха върху пулта за управление, но той поклати глава: — Конверторът… вече е претоварен…

Групата прехвърлили се на палубата им черни гиганти се нахвърлиха върху максима. Лао Менг Шан приклекна, за да ги пресрещне с убийствен огън. Бари Халоран стоеше изправен до него, непоклатим, усмихнат — и той гигант, но човек, — готов да използва щика си.

— Да ги смажем! — избоботи плътният му глас. — Да ги спрем!

Дребният китаец не му отвърна. На лицето му бе застинала нищо неизразяваща усмивка.

С пронизителен боен възглас Сорейня се обърна към оръдейната кула, следвана от дузина воини. Иглата на златния й меч се стрелкаше, насочена към скрития под купола Маклан. Зелените й очи присветнаха с неподправена ненавист.

— Тя идва насам! — простена Маклан. — За мен!

Ланинг вече бе изтичал до стълбичката на кулата.

— Излизам да я пресрещна!

Маклан профъфли след него:

— Ако конверторът понесе, ще опитам да се изтеглим…

Озовал се в малката кула под кристалното оръдие, което изстрелваше темпоралното поле, Ланинг препаса люгер. Свали последната карабина маузер от пирамидата и я зареди. Погледът му падна върху единствената останала ръчна граната. Взе я и хвана предпазителя.

Малката вратичка вече се тресеше под напора на ожесточената атака отвън, защото „Хронион“ не беше построен като боен кораб. В един момент тя не издържа, отхвръкна и през нея се подаде първото черно чудовище.

Ланинг хвърли гранатата през отвора и разпра нападателя с щика си. Остра воня на мравчена киселина го блъсна в лицето. Мощните мандибули се впиха в крачола на панталона му и го раздраха заедно с кожата под него. Не третото мушване все пак спря най-сетне чудовището и той можа да застане в късото коридорче.

Хвърлената граната беше охладила устрема на атаката. Трима черни гиганти лежаха неподвижни там, където силата на експлозията ги бе отхвърлила, смачкани и издъхващи. Но самата кралица беше останала недокосната, а около нея стояха още осем от гигантите. Пламъците на издължените й зелени очи издаваха стръв към схватката и с рязък жест на златния си меч, тя заповяда на слугите си да пристъпят напред.

— Дени Ланинг — разнесе се студеният й глас. — Та беше предупреден. Но се опълчи срещу Джайрончи и избра Джонбар. Затова… умри!

Но чакащият в прохода на вратата Ланинг разполагаше с още няколко секунди. Бе намерил време да погледне към Бари и Шан, които водеха люта битка край картечницата, удържайки зловещата лавина. Бари вдъхновено викаше:

— Бий! Бий! Бий!

И тогава обърна внимание на високия тъмен борд на плътно приближилия се чужд кораб. Там, на квартердека, в пълна безопасност стоеше мършавият жрец Гларат. При борда се подготвяше за прехвърляне втора група воини.

Обхвана го паника. Силите бяха абсолютно неравни.

И в същия миг черният кораб изчезна заедно с Гларат и ордата нападатели. Навън се бе върнала потрепващата синева. Той разбра, че Уил Маклан за пореден път бе успял да се изплъзне с „Хронион“ в своя бяг към миналото.

Но Сорейня и групата, превзела „Хронион“ на абордаж, още бяха на палубата. Максимът ненадейно спря да стреля. Шан и Бари бяха заобиколени. Тогава останалите нападатели се насочиха към Ланинг, който се приведе, готов да ги посрещне. Беше разбрал, че щикът е по-ефективен от куршумите срещу тези същества. И затова сега поведе срещу тях битка, използвайки техниката от цитаделата на Сорейня.

Напад напред, лъжливо движение, мушване, завъртане. Падна един гигант. После втори. Трети. Черните, смрадливи тела задръстваха коридора. Изпуснатите телесни течности правеха палубата плъзгава. Куршум, изстрелян от червена пушка одраска ребрата му. Златна секира докосна главата му с раздираща болка. Удар с пушка, прихваната като тояга, му извади въздуха от гърдите. Но той възстанови равновесието си навреме, за да пресрещне следващия си противник.

Сорейня тичаше сред воините си, окуражаваше ги с бойния си крясък, а бялото й лице беше станало едновременно прекрасно и страховито от студеното наслаждение, горящо в зелените й очи. В един миг гигантите дружно отстъпиха и в образувалата се пролука тя насочи към него меча си. Той вече познаваше смъртоносния огън, изхвърлян от него, затова се метна на пода и стреля с люгера в алената й ризница.

Куршумът безвредно звънна, рикоширайки от нея. В следващия миг огнена струя докосна рамото му. Силата беше такава, че го отхвърли назад към стената. Полузаслепен и замаян, той заудря горящата си риза и със залитане се отправи отново срещу гигантите.

Бяха останали четирима. Пореден скок напред и вече бяха с още един по-малко. Следващият странно защо падна, преди да го бе докоснал. В този момент дочу познатия му боен припев:

— Бий, дружина! Мачкай!

Сега видя, че битката на палубата бе приключила. Огромна купчина черни воини лежаха около картечницата. Лао Менг Шан надзърташе през барикадата от тела, а на кръглото му жълто лице бе застинала странно радостна усмивка. Бари Халоран, потънал в кръв и внушаващ ужас със следите от току-що спечелената схватка, се приближаваше насам. Точно той бе убил последния пряк противник на Ланинг с изстрел на люгера си. След това захвърли празния пистолет и вдигна окървавения си щик.

Ланинг се държеше на крака, но се олюляваше, дишайки тежко и борейки се с черната вълна, която заплашваше да го затисне под себе си. Въпреки това се сражаваше с двамата останали гиганти, продължавайки да извършва лъжливи движения, скокове напред, отскоци назад, мушкания с щика, париране на удари, насочени срещу тялото му. Никой не бе успял да мине покрай него и да влезе през вратата.

В този момент Сорейня се обърна да пресрещне Бари Халоран и се разнесе ниският й подигравателен смях. Ланинг видя Бари да повдига карабината, приготвяйки се да нанесе онзи удар, който би могъл да пробие плетената ризница на кралицата.

— Бий…!

Викът в гърлото му заглъхна в слаб стон, примесен с изумление. Усмивката на наслаждение от битката се смени от изражение на безмълвно и несъзнателно възхищение.

— Боже Господи, не мога да…

Щикът се заклати колебливо. С ослепителна усмивка и леко полюшване на перото, украсяващо шлема й, кралицата рязко се хвърли напред. Златната игла изскочи като мълния и прониза тялото му.

Залитайки, Ланинг намушка един от нападателите. Миг след това отскочи назад, за да избегне свистящата жълта секира, и мигновено повтори атаката, за да елиминира и последния си противник.

Но погледът му непрестанно отскачаше към Бари и Сорейня. С грацията на танцьор тя завърши движението си и се отдръпна, изтегляйки острието. После го обърса с голата си ръка и изпрати на Бари злобна въздушна целувка, използвайки за целта покритите си със собствената му кръв пръсти.

Сърцето на Бари изхвърли през раната тъмен фонтан от кръв и пяна. Възхищението на лицето му бе отстъпило място на бледата гримаса на омраза. Ръцете му опитаха да повдигнат карабината, но тя се изплъзна от тях и падна. Погледът му се премести върху Ланинг. Очите му бяха широко отворени, тъмни и удивени — очи на загубено дете.

— Дени… — започна той и се задави. — Убий я!

И после се отпусна назад. Сорейня вече нищо повече не можеше да му стори.

Ланинг превключи вниманието си към единствения останал гигант. Уви, беше много късно. Златната секира се спускаше над него с непостижима бързина, но той успя все пак да завърши скока си. Леко отклонено встрани, острието се плъзна с плоската си страна по главата му и съзнанието му бе пометено от вълната на черна болка.

Тялото му автоматично завърши атаката в познатия ритъм — мушване, завъртане, разсичане — преди да падне редом с убитото чудовище. Някакво ъгълче на нежелаещото да се предаде съзнание се забави още миг. Не се отказвай сега!, изкрещя то беззвучно в него. Защото тогава Сорейня ще убие Уил Маклан. И ще си върне индуктора. И Джонбар ще бъде загубен завинаги.

Но този отчаян писък утихна ведно с угасването на съзнанието му.