Джак Уилямсън
Легионът на времето (24)

Глава VII
Вечните

Лявата ми ръка неочаквано се изплъзна. Но дясната се задържа и аз постепенно се изтеглих нагоре. Майката се устреми от рамото ми към върха на канарата. После прихвана ръката ми с едно от нейните крила и ми помогна да се доизтегля.

Треперейки от вложеното усилие, аз се изправих на крака върху мекия аленочервен килим и се огледах. Покритата с мъх повърхност, на която стояхме, беше почти равна и стигаше на широчина до към двайсетина фута, а на дължина — към стотина.

— Благодаря ти, търсачо на приключения — музикално изписука Майката. — Ти спаси не само моя живот, но и на всички мои сънародници, които тепърва ще се появят.

— Просто върнах дълга си — казах й аз.

Пренасочихме вниманието си към червените топки. Те съвсем скоро стигнаха до основата на канарата. Групата им издаде сърдит барабанен ропот. След това се разпръснаха и заобиколиха стръмната скала.

Не след дълго установихме, че се опитват да се изкатерят. Очевидно не бяха достатъчно силни, за да скочат като мен. Но някои от тях намираха пукнатини и первази, за които да се заловят с дългите си и жилави пипала и така да се изтеглят на тях нагоре.

Следяхме опитите им от периферията на площадката, където се намирахме, и аз застрелях онези, които успяха да се придвижат най-много. Можех спокойно да се прицелвам в око или в основата на някое пипало. Обикновено един изстрел се оказваше напълно достатъчен, за да запрати катерещото се същество обратно в прегръдките на зелената джунгла.

Гледката около нас беше великолепна. От едната страна се издигаше непроходима стена от жълти шубраци, над която в далечината се виждаше верига алени планини. От другата страна зеленото море от преплетени лиани стигаше до брега на широката сребриста река. На отсрещния й бряг започваше плавен склон, прошарен от жълто и зелено, и свършваше в далечината при пурпурните хълмове. Денят изтичаше.

Когато слънцето залезе зад червените планини, ние бяхме защитавали позицията си на върха на канарата в продължение на няколко часа. Падането на нощта предвещаваше край на героичната ни съпротива. За щастие веднага след залеза изгря огромният бял диск на Земята и освети всичко наоколо, давайки ни възможност да наблюдаваме сферите, продължаващи неумолимо опитите си да изкатерят стените на нашата крепост.

Последният патрон изстрелях късно следващия следобед. Обърнах се към Майката, за да й съобщя, че вече не съм в състояние да попреча на сферите да изкатерят скалата и че те скоро ще се доберат до нас.

— Няма значение — каза ми в отговор тя. — Вечните отново ни намериха.

Аз неспокойно се огледах и пак видях светещата решетка. Седем тънки колони от призрачна светлина се издигаха в кръг около нас. Изглеждаха като точно копие на онези при езерото, от които така панически бяхме избягали.

— Усещах, че от известно време ни наблюдават — каза тя. — Преди можехме да избягаме. Сега това е невъзможно.

Тя бавно се нави на пръстени. Прибра белите си крила до златистата козина. Отпусна малката си главица със синия гребен върху навитото си тяло. Теменужните й очи бяха сериозни, спокойни и живи. В тях нямаше нито страх, нито отчаяние.

Седемте колони призрачна светлина ставаха все по-ярки.

Една от червените сфери се изтегли с помощта на протегнатите си пипала на площадката при нас. Майката я видя, но не й обърна внимание. Тя се намираше извън кръга на светлинните колони. Стоях неподвижно до нея, наблюдавах ставащото и… чаках.

Колоните увеличаваха яркостта си.

И в един момент престанаха да изглеждат като колони от светлина, а като колони от истински метал.

В същия миг ме ослепи проблясване с непоносима за зрението ми интензивност. Остър звук раздра слуха ми — приличаше на изстрел, но бе несравнимо по-оглушителен. Вълна от болка премина през тялото ми, сякаш бях получил удар от електрически ток. Усетих за миг, че се движа, сякаш скалата под краката ми се бе разтърсила от силно земетресение.

И в следващия миг ние вече не бяхме на скалата.

Стоях върху широка гладка метална чиния. По ръба й се издигаха седем метални пръта, светещи с ярка светлина. Намираха се точно на мястото на седемте призрачни колони светлина. Майката лежеше навита на металната чиния до мен и погледът в теменужните й очи беше студен и безизразен, без никаква изненада в него.

За разлика от нея аз бях съвсем смаян.

Защото джунглата около нас беше изчезнала. Металната чиния, в която се озовахме, изглеждаше част от сложен апарат, състоящ се от метални части, намотки блестяща жица и грамадни тръби от прозрачен кристал. Всичко това се намираше в центъра на някакъв полигон, застлан със захабени метални плочи.

Пространството беше заградено от извисяващи се в небето сгради — леки правоъгълни конструкции от метал и прозрачен кристал. Не мога да кажа, че изглеждаха красиви. Нито бяха в добро състояние. Металните повърхности бяха покрити с грозна червена ръжда. Много от кристалните плоскости бяха разбити.

По металните улици и из широкия полигон около нас имаше движение. Но не бяха човешки същества. Даже не бяха живи същества. Бяха гротескни метални машини. Не забелязах общо във формата им — изглеждаха ми съвсем различни. Явно бяха конструирани, за да изпълняват различни функции. Много от тях наподобяваха с нещо на живите същества, но представляваха по-скоро техни карикатури.

— Тук е земята на Вечните — тихо изписука Майката. — Това са съществата, унищожили моя народ, търсейки нови мозъци за износените си машини.

— Но как се оказахме тук? — недоумявах аз.

* * *

— Намерили са начини да пренасят материя. За тях това е обикновен технически проблем: да се разложи материята на енергия, да се пренесе тя по светлинен лъч без загуби, да се преобразува обратно в първоначалния си вид… Няма нищо особено в това, че Вечните могат да вършат такива неща. Нали в името на подобна мощ те доброволно са се отказали от живота. Нали затова са пожертвали телата си заради машините. Логично е да получат някаква компенсация…

— Изглежда ми невъзможно… — измънках аз.

— За теб сигурно. Науката на твоя свят е в младенческата си възраст. Щом имате телевизия след няколко стотици години техническо развитие, какво ли ще постигнете след сто хиляди?… Но това, което те впечатлява, е новост даже и за Вечните. Те се научиха да пренасят материя, запазвайки оригиналния й вид, едва откакто съм жива. И никога досега не са използвали тази апаратура, способна да разгради телата ни там, на скалата, и да създаде отразяващо поле, което да фокусира обратно лъча тук…

Писукането й рязко прекъсна. Три от гротескните машини се приближаваха към нас. Имаха особени корпуси, от които стърчаха лостове и колела. Притежаваха крайници с по няколко стави. Всяка от машините бе увенчана в горната си част с прозрачен кристален купол, в който имаше някаква безформена сива маса. Меко безпомощно сиво нещо с огромни черни втренчени очи. Мозъкът на машината! Вечният.

Ужасни пародии на живота — това бяха тези машини! Първоначално ми се сториха почти живи с техните бързи и уверени движения. Но после дочух от тях да се разнасят механични звуци — някакво тракане и бръмчене. Бяха грозни и бездиханни.

А под погледите им кожата ми настръхна. Очите им бяха огромни, черни и студени. Никаква топлина не се виждаше в тях, нищо човешко, нищо мило. Бяха безизразни като шлифовани стъклени лещи. Но някак… пълни със заплаха.

— Те няма да ме заловят жива! — изписука Майката и се надигна до мен, разплитайки пръстените си.

В същия миг пред погледа ми падна пелена и аз се устремих да търся някакво оръжие.

Без да съзнавам какво правя, сграбчих един от металните прътове на решетката, която необяснимо как ни беше пренесла тук. Долният му край беше закрепен по непонятен начин за къс бял кристал със странна форма, която сметнах, че трябва да изпълнява ролята на изолатор. Когато го натиснах с цялата си тежест, той се счупи. Прътът се озова в ръцете ми, преставайки да излъчва бледото си сияние и аз разбрах, че е от обикновена мед.

Така се снабдих с масивна метална тояга, която можех да размахвам, макар и с труд. На Земята тя сигурно щеше да тежи много повече, отколкото бих могъл да поместя.

Вдигнах я над главата си и скочих пред най-близката от приближаващите се машини — бял метален сандък, вдървено пристъпващ на металните си нозе, с куполообразна черупка от прозрачен кристал, в която се намираше безпомощният сив мозък с черни неприятни очи. Видях малки пипалца — немощни полупрозрачни пръсти, които управляваха лостчетата в основата на мозъка.

Машината спря пред мен. От нея се разнесе гневно, настойчиво бръмчене. Голям, крив лост с много стави се измъкна изненадващо с явното намерение да ме сграбчи.

Тогава ударих, стоварвайки с всичка сила медния прът върху прозрачния купол. Кристалът беше твърд. Но инерцията на металния прът бе също толкова голяма, колкото би била на Земята — стотиците фунтове маса попаднаха върху него с ужасяваща сила.

Куполът се пръсна. Сивият мозък се превърна в червена пихтия.

Вечните сигурно можеха да заловят Майката, без да се страхуват, че нещо би могло да им се случи. И несъмнено апаратурата им за пренасяне на материя им позволяваше да я пленят заедно с кое да е друго живо същество на тази планета. Но те не бяха подготвени да се сблъскат с някой, притежаващ такава огромна за мащабите на Луната физическа сила.

В следващия миг ме нападнаха двамата спътници на първата ми жертва. Макар медният прът да не бе тежък, голямата му маса го правеше неудобен за замахване. Затова докато размазвах втория, металните клещи на третия се затвориха около мен.

Трескаво се задърпах, но не можех да се извъртя в позиция, от която да нанеса удар.

И тогава към мен се плъзна Майката. Синият й гребен беше щръкнал войнствено, а в теменужните й очи гореше желание за битка. Крилата й бяха разперени и аз видях, че са станали аленочервени. Забравих за моментното отчаяние, което ме бе обзело — просто чувствах, че тя е непобедима.

Тя се приближи, почти докосвайки ме. После се издигна от пръстените си и впери поглед в скрития под прозрачния купол мозък на машината, която ме задържаше. Крилете й сякаш излъчваха гневно сияние.

Машината безволево отпусна металните крайници, с които ме задържаше.

Окървавеният ми боздуган се издигна и спусна, а машината рухна странично до двамата си събратя.

— Енергията ми е по-могъща от тази на Вечните — спокойно обясни Майката. — Можах да блокирам предаването на сигнали по нервните му пътища и да предизвикам пълна парализа. — Тя неспокойно се огледа. — Моля те, разбий частите на механизма, чрез който ни пренесоха тук. Така, ако успеем да избягаме, те няма да могат веднага да ни върнат обратно. Знам, че разполагат само с един механизъм, а от онова, което виждам, не мисля, че може лесно да бъде поправен.

* * *

Така боздуганът ми отново влезе в работа. Поломих с него някои блокове, които ми изглеждаха критични за работата на устройството. Не след дълго почвата около нас бе посипана с отломките на призми, огледала и лещи. Обърнах специално внимание и на различни намотки, тънки проводници, странни решетки, затворени в кристални съдове — вероятно подобни на нашите електронни лампи.

Трите машини, с които се бяхме справили, бяха единствените наблизо. Но не след дълго към нас се насочиха десетки други, издаващи звуци на гняв и тревожна възбуда. Докато свърша, някои от тях вече застрашително се бяха приближили.

Бяха твърде много, за да опитваме да се сражаваме с тях. Единственият ни шанс за спасение беше в опита за бягство.

Наведох се, вдигнах на ръце топлото гъвкаво тяло на Майката и се затичах с нея през металната платформа към редицата приближаващи машини. Когато ги наближих, рипнах с всички сили във въздуха.

Скокът ме прехвърли над тях на значително разстояние в тила им. След няколко секунди стоях на изтъркан метален тротоар. Улицата, по която почти нямаше други машини, минаваше в основата на видимо древни и несъмнено грозни сгради, отивайки към извисяваща се стена от някакъв материал, черен и блестящ като обсидиан.

Концентрирал всичките си сили, аз се отправих натам, придвижвайки се както досега с дълги скокове. С тропот и бръмчене Вечните ни следваха бързо, излезли от смута, който бях посял в тях с неочаквания скок.

Естествено бяха изненадани. Освен това, както Майката ми бе казала, дългата зависимост от машините бе довела до закърняване на способността им да реагират адекватно на обстоятелствата.

Предстоеше да научим, че някои от тях могат да се движат много по-бързо от нас. Но както вече бях успял да забележа, всички те бяха различни. За щастие сред преследвачите ни нямаше представители на най-бързо, придвижващите се.

Не се съмнявах, че могат да ни унищожат с лекота. Но очевидно целта им бе друга. Те държаха да заловят Майката жива.

Успяхме да се доберем до блестящата черна стена с добър аванс пред преследвачите ни. Беше гладка и перпендикулярна на повърхността. Достигаше на височина поне колкото скалата, на която двамата с Майката бяхме успели да скочим. Само че този път не се виждаха никакви спасителни первази, за които да се хвана, ако скокът ми се окаже недостатъчно силен.

Спрях и пуснах тежкия си боздуган.

— Хвърли ме първо мен — подсказа ми Майката. — После скочи сам.

Не разполагахме с никакво време за двоумене. Тя бързо се нави в златиста сфера. Запратих я високо нагоре като футболна топка. Тя се скри зад ръба на стената. Вдигнах боздугана и също го метнах, но встрани, за да не я ударя.

Вечните се приближаваха. Изглеждаха като настръхнала банда гротескни машини. Гневно бучаха. От центъра на групата нещо излетя. Над главата ми се разнесе експлозия и снарядът — какво друго би могло да бъде? — се разби в облак от зелени искри. Скочих, съзнавайки опасността никога повече да не видя Майката.

Скокът ми ме пренесе над стената, която се оказа пет-шест фута дебела.

Приземих се сред сплетените стебла на лиани, които плътно покриваха почвата, издигайки се на височина над главата ми. Паднах, но скоро се изправих на крака. Зелените клонки ме заграждаха от всички страни и ми пречеха да погледна в която и да е посока. Виждах само върха на черната стена.

Още докато падах обаче, успях да забележа огромна зелена равнина, простираща се на изток до самия хоризонт. На север се виждаше познатата ми планинска верига от червени масиви. Градът на Вечните лежеше в западна посока.

Не видях Майката, всъщност полезрението ми беше ограничено само на някакви си десетина-дванайсет фута от екзотичната джунгла.

— Насам — стигна в този миг до слуха ми предупредителното й писукане. — Оръжието ти е тук.

Започнах да си пробивам път през сплетените клонки в посока на гласа й и не след дълго я намерих цяла-целеничка, навита на златен пръстен около медния прът. Без да каже нищо повече, тя се размота от него, аз го вдигнах и я последвах бързо и безшумно.

Погледнах веднъж назад и видях групичката Вечни, изправени на ръба на черната стена. Гледаха към нас, но не съм сигурен, че можеха да ни видят.

Вървяхме през останалата част от деня — когато избягахме, беше ранен следобед, — после продължихме, без да спираме, и през нощта — джунглата бе обляна от сребристото сияние на Земята, — а след това и през по-голямата част от следващия ден. Спряхме само веднъж, за да се напием и изкъпем в малък поток, а после за да наберем от сладкия бял прашец на големите цветове, край които минахме. Нахранихме се, крачейки. Морето от лиани изглеждаше безкрайно и ние нито за миг не напуснахме прикритието на гъстите зелени листа.

В началото бях сигурен, че ни преследват. Но времето минаваше, без никакви признаци, че някой ни догонва, и постепенно настроението ми се подобри. Започвах да се съмнявам, че Вечните биха могли да вървят по следите ни достатъчно бързо, за да ни настигнат. Но за всеки случай продължавах да нося медния си боздуган.

Майката обаче не споделяше моя оптимизъм.

— Знам, че ни следват — каза ми тя. — Чувствам го. Но имаме шанс да им се изплъзнем. Особено ако не успеят да поправят механизма, който ти разби — а аз съм сигурна, че това ще им отнеме доста време.

Междувременно бяхме излезли в подножието на каменист склон и Майката избра малка пещера, скрита под издаден скален навес, където спряхме, за да си починем. Напълно изтощен, аз се отпуснах на каменния под и заспах като убит.

Майката ме събуди рано на другата сутрин. Лежеше, навита на пръстен при входа на пещерата, крехките й крила отново бяха твърди и розови, а теменужните й очи — сериозни и внимателни.

— Вечните са по следите ни — съобщи ми тя. — Още са далече. Но ние трябва да вървим.