Джак Уилямсън
Легионът на времето (23)

Глава VI
Гонитба

Движехме се покрай непрекъснатата стена от трънливи жълтеникави шубраци.

Свободната от растителност ивица, която следвахме, имаше широчина от петдесет до сто ярда. Отдясно на нас се издигаше непреодолимата маса от трънаци, чиито корени бяха предотвратили с отровата си всякакъв опит тук да се задържи друга растителност. Отляво се простираха безкрайни площи, покрити с преплетени лиани. Полюшващо се море от сочни изумрудено зелени листа, сред което се виждаха големите бели цветове. Тук-там имаше пръснати на разстояние едно от друго още по-странни растения. По-нататък отново започваха жълтите шубраци и стигаха неизвестно до къде. В далечината се издигаше червената стена на планински масив. Над огрения от слънцето пейзаж се поклащаха огромните пурпурни балони, „закотвени“ на червените си въжета.

Предполагам, че извървяхме към десетина мили по голата ивица. Започнах да дишам тежко — резултат не толкова от физическото усилие, колкото от разредената атмосфера. Майката не показваше никакви признаци на умора.

В един момент тя внезапно спря и се шмугна в нещо като тунел през гората от тръни. Представляваше проход към пет стъпки широк и шест висок, над който имаше извит покрив от жълти тръни. Почвата под краката ни беше гладка и като че ли утъпкана от много ходене по нея. Тунелът изглеждаше почти идеално прав и погледът ми стигаше далеч напред. Вътре цареше сумрак, защото светлината едва се процеждаше през плътната пелена от остри щикове над главите ни.

— Колебая се дали да използваме този път — каза ми Майката. — Той е дело на зли същества. Макар да не са много интелигентни, те са в състояние да се противопоставят на жизнената ми сила, така че не бих могла да ги държа под контрол. Открият ли ни, ще сме безпомощни… Но друг изход няма. Трябва да пресечем тази гора от трънаци. От друга страна под прикритието на тунела, можем да разчитаме Вечните да загубят следите ни отново. Ще бързаме и нека се надяваме, че ще избегнем срещата със законните собственици на пътеката. Ако някой се появи, веднага ще се скрием.

Поехме по пътя и аз веднага се оказах в по-неизгодно положение, понеже ниският покрив ми пречеше да използвам дългите скокове, с които вече бях свикнал да се придвижвам. Сега ми се налагаше да подтичвам, навел глава, за да се предпазя от опасните бодли.

Майката леко се носеше пред мен, но за мое облекчение не така бързо, както преди. Гледах я — стройна, силна и прекрасна — и бях доволен, че ми бе разрешила да я придружа. Въпреки опасността.

В един момент успокоих дишането си достатъчно, за да я попитам:

— Онези решетки… — запъхтяно изрекох аз. — Какво представляват те?

— Вечните притежават странни способности, благодарение на своята наука — изписука ми в отговор тя. — Нещо като вашата телевизия, за която ти ми разказа. Но още по-развито. Там, край езерото те можеха да ни наблюдават… А светещата решетка беше прожектирана при нас през пространството с помощта на особено поле. Те са замислили нещо… какво точно, не знам. Но явно става дума за нов вид оръжие, каквото не използваха по време на войната.

Вече бяхме изминали голямо разстояние по тунела. Той оставаше все така прав. Нямаше никакви отклонения или пресичане с други проходи. Нито за миг не излязохме отново под открито небе. Покривът над главите ни и стените от жълти бодли оставаха непрекъснати. Питах се какво ли е онова същество, което бе направило този прав и дълъг проход през тръните.

В същия миг Майката спря и се обърна с лице към мен.

— Един от създателите на пътя се приближава към нас — съобщи ми тя с тъничкия си гласец. — Усещам го. Изчакай ме за малко.

Тя се отпусна, навита на пръстени с леко повдигната глава и разперени крила. До този момент те бяха все така бели с едва забележимата мрежа от червени кръвоносни съдове. Сега обаче бавно се оцветиха в мек розов цвят. Пълните й червени устни бяха полуотворени, а очите й се разтвориха широко. Погледът в тях беше особен и някак застинал — той сякаш минаваше през мен, насочен към нещо далечно и невидимо за обикновеното зрение.

В продължение на няколко безкрайно дълги секунди тя остана неподвижна, с фокусиран в далечината поглед.

После неочаквано се размърда. Надигна се над стегнатите пръстени на тялото си. В очите й имаше уплаха, а гласът й прозвуча разтревожено:

— Създанието идва зад нас. По същата тази пътека. Разполагаме с много малко време, за да излезем на открито. Трябва да бързаме.

Тя ме изчака да побягна и с лекота се понесе редом с мен. Усещах, че се движа непохватно, някак спънато. Слабата лунна гравитация ме излагаше на постоянната заплаха всеки миг да се набода на тръните над главата ми.

Стори ми се, че тичахме така часове наред по опъналия се като стрела коридор под безкрайната гора от трънливи шубраци. Сърцето ми биеше до пръсване, дишането ми беше накъсано. Личеше си, че тялото ми изобщо не е пригодено за подобни натоварвания в разредената атмосфера.

Майката продължаваше неуморно да се носи малко пред мен. Вече знаех, че стига да пожелаеше, можеше да ме изпревари с лекота и да изчезне от погледа ми далеч напред.

Накрая залитнах, останал без сили, и паднах по очи. Бях толкова изтощен, че не можех да се насиля да се изправя на крака. Дробовете ми горяха, сърцето ме болеше, бях плувнал в пот, слепоочията ми пулсираха, а пред очите ми се спускаше червена мъгла.

— Про… дължавай — изпъшках аз задъхано. — Аз… ще се… опитам… да го… спра.

И изморено бръкнах да извадя пистолета си.

Майката спря и се върна при мен. Тъничкото й гласче прозвуча с необичайна настойчивост:

— Хайде, ела! Вече сме почти при изхода. Онова нещо се приближава. Трябва да дойдеш!

Тя ме прихвана за ръката с мекото си крило. То сякаш вля в мен нови сили. Почувствах прилив на енергия. Изправих се някак на крака и, залитайки, се понесох отново напред. И в този момент погледнах зад гърба си.

Там, в далечината се виждаше нещо тъмно и безформено. Беше толкова голямо, че запълваше целия тунел. Около него просветваше тънък ореол от жълтата гора.

Побягнах напред…

* * *

Краката ми се движеха механично. Повдигаха се и се спускаха, без да усещам нищо в тях — бяха като крака на автомат. След докосването на Майката парещата болка в дробовете ми беше изчезнала. И сърцето бе престанало да ме боли. Имах чувството, че се нося успоредно на тялото си и го наблюдавам как бяга с монотонно повтарящите се движения на машина.

Свалих поглед върху Майката пред мен.

Тя бързо се плъзгаше в сумрака на тунела. Тялото й беше стегнато, с плавни форми и златист цвят. Беше разперила подобните си на криле израстъци, сякаш за да си помогне. Изящната й глава бе повдигната, а яркосиният гребен върху нея проблясваше в полумрака.

Концентрирах се върху този гребен. Той подигравателно подскачаше пред мен, но не бях в състояние да го достигна. Винаги се намираше една крачка по-напред. Следвах го през заслепяващата мъгла на наближаващото пълно изтощение и усещах света около мен постепенно да се разтваря в сиво-синьо, прерязано от кървавочервени ивици.

Бях смаян, когато най-накрая се изтръгнахме на открито под слънцето. Пред нас имаше пясъчна ивица, в другия край на която се издигаше познатата ми жълта стена от бодли. Зад нея се простираше море от зеленина, над което се полюшваха зловещите кълбета на пурпурните балони, окачени на аленочервени въжета. Още по-нататък се издигаха назъбените очертания на стръмен планински масив.

Майката зави наляво. Последвах я машинално. Бях неспособен да чувствам или да разсъждавам. Бях загубил и способността да се удивлявам на странния лунен пейзаж. Дори заплахата на балоните ми се струваше някак далечна и без значение.

Не бих могъл да кажа докъде бягахме, но знам, че в един момент Майката отново зави и навлязохме доста навътре сред зеленото море от лиани.

— Легни и не мърдай — изписука ми тя. — То може да не ни намери.

Излишно беше да ми нарежда. Отпуснах се с благодарност върху нежните клонки. Лежах проснат като лист, със затворени очи. Дишах тежко и задавено. Майката отново покри ръката ми с крилото си и аз почувствах незабавно облекчение, макар все още да бях задъхан.

— Твоят резерв от жизнена енергия е на изчерпване — отбеляза тя.

Извадих пистолета от джоба си и го огледах, за да се убедя, че е готов за използване. Бях го почистил и заредил, преди да тръгнем. Майката предпазливо надигна глава. Изправих се на колене и погледнах назад през ивицата пясък в посоката, от която бяхме дошли.

И видях нещото бързо да се движи през пясъка.

Представляваше аленочервена сфера. Почти пет фута в диаметър. Търкаляше се по пътя, по който бяхме стигнали тук.

— Открило ни е! — тихичко изписука Майката. — А жизнената ми енергия не може да проникне през бронята му. Когато дойде, ще изсмуче течностите от телата ни.

Погледнах я. Беше навила издълженото си тяло на златни пръстени. Главата й се издигаше в центъра, крилете й бяха разперени, отново чисто бели, прошарени с едва забележимата мрежа от червени кръвоносни съдове, и нежни като листицата на лилия. Големите й тъмни очи бяха сериозни и спокойни и в тях нямаше и следа от паника.

Вдигнах пистолета, решен да не показвам повече страх от този, който тя си позволяваше, и готов да направя всичко по силите ми, за да я спася.

Аленото кълбо се намираше на не повече от петдесет ярда от нас. Вече различавах отделните люспи на бронята му, които изглеждаха като рогови образувания, покрити с рубинен лак. Не се виждаха нито крайници, нито каквито и да е било израстъци. Но в черупката имаше тъмни отверстия, които се появяваха отгоре и минаваха надолу, докато нещото се търкаляше.

Започнах да стрелям.

От това разстояние беше невъзможно да не уцеля. Коленичих сред лианите и изпразних целия пълнител в съществото.

То продължи да се търкаля към нас без видима промяна в скоростта. Откъм него се разнесе гневно дълбоко бръмчене. Миг по-късно въздухът се разцепи от оглушителен рев, който след няколко секунди отекна от различни места около нас. Нисък и далечен тътен, напомнящ за гръмотевица.

Трескаво заредих пълнителя с още патрони, но преди да успея да го поставя в пистолета, съществото вече беше ни достигнало.

В мига, преди да спре, пред нас се издигаше сфера с гладка повърхност. Но изведнъж от нея се протегнаха шест дълги блестящи черни пипала, по едно от отворите, равномерно разпределени по червената черупка. Бяха дълги над десетина фута, тънки, покрити с черна набръчкана кожа и лъскави от множеството покриващи ги капчици влага. Всяко пипало завършваше с по едно втренчено око, покрито с черен клепач.

Едно от пипалата се протегна към мен. От него се разнасяше отблъскваща задушлива миризма. В самия му край, до черния отвор, имаше остър крив нокът. Съществото, изглежда, се хранеше, всмуквайки храната през тези отвратителни пипала.

Вкарах пълнителя в пистолета и заредих патрон в цевта. Отдръпнах се от гърчещото се пипало и с максимална скорост изстрелях седем изстрела в черното око.

От червената сфера отново се разнесе гневното бучене. Черните пипала хаотично се замятаха, после изведнъж се отпуснаха и застинаха. Бученето премина в чудновато тракане, сетне заглъхна.

— Уби го — обади се Майката. — Ти използва своята машина доста умело, а и трябва да призная, че тя се оказа по-опасна, отколкото предполагах. Изглежда, има някаква вероятност все пак да оцелеем.

В отговор се разнесе познатото ни гръмотевично бучене. Идваше от заобикалящата ни жълта гора. Тя се вслуша и белите й крила обезпокоено се втвърдиха.

— Но то се е обадило на своите. Скоро тук ще дойдат много от тях. Трябва веднага да се махаме.

Макар още да бях така изморен, че всяко помръдване ми се струваше изтезание, аз последвах Майката, която се плъзна по пясъка.

Задържах се само за миг, колкото да хвърля последен поглед на удивителното създание, което бях убил. Изглеждаше уникално както по форма, така и по начин на придвижване. Еволюцията бе създала сферичната червена броня като защита срещу бодлите, сред които това същество живееше. Изтеглянето на пипалата вътре в нея му позволяваше да се движи през тях, без да се нарани. Търкалянето, изглежда, бе резултат от някакво ритмично мускулно свиване, което изместваше центъра на тежестта му. По-малката сила на тежестта на Луната правеше това много по-лесно изпълнимо, отколкото на Земята. Там, където търкалянето бе невъзможно, то сигурно се придвижваше, като се влачеше по повърхността или се издигаше на дългите мускулести крайници, които нарекох за себе си пипала.

Откакто бяхме под открито небе, аз се бях върнал към дългите отмерени скокове, позволяващи ми да се движа, без да изоставам от Майката. В сравнение с бягането, това ми позволяваше да пестя много усилия, защото докато се намирах във въздуха, имах време да си поема дъх.

От време на време поглеждах обезпокоено назад. В началото виждах само алената черупка на мъртвото същество до лианите, където го бях убил. То се смаляваше все повече и повече, докато накрая едва се различаваше.

И тогава съгледах другите сфери. Те излязоха почти едновременно от жълтите шубраци. Изтърколиха се по ивицата гола почва, за да се приближат до трупа. Накрая се понесоха в нашата посока, движейки се много по-пъргаво от нас.

— Идват — осведомих аз Майката. — И са повече, отколкото бихме могли да убием.

— Те са неумолими — обясни ми тя. — Тръгнат ли веднъж по следите на жертвата, нищо не може да ги спре, докато не изпият жизнените й сокове.

— Има ли нещо, което бихме могли да направим? — попитах аз.

— Пред нас, отвъд онази горичка, има скала. Малък хълм, със склонове толкова стръмни, че те не биха могли да се изкачат по тях. Ако стигнем до това място навреме, може би ще намерим спасение на върха… Това спасение ще бъде само временно, защото тези създания никога няма да се отдалечат, докато виждат, че сме живи. Но така поне ще можем да отложим най-лошото… само ако стигнем навреме.

Отново погледнах назад. Преследвачите ни се търкаляха като група червени топчета за игра, носейки се по края на жълтата гора. И разстоянието между нас се скъсяваше обезпокоително бързо.

Майката се плъзна напред още по-бързо. Белите й крила бяха вече постоянно разперени и излъчваха розово сияние. Мускулите под златния пух на козината й се преместваха с отмерени и грациозни движения.

Аз започнах да влагам в скоковете си повече сила.

След известно време заобиколихме една издадена част от жълтата гора и видяхме пред нас скалата. Представляваше забита сред морето от лиани грамадна гранитна канара. Склоновете й се издигаха стръмно нагоре и бяха голи. Стърчеше на деветдесет фута височина, а на дължина стигаше може би стотина стъпки.

Преследвачите ни вече не бяха безобидни малки топчета за игра. Бяха израсли до размерите на бейзболна топка. И неуморно се търкаляха към нас.

Майката все така леко се носеше напред. Силата в тънкото й тяло изглеждаше неизтощима. Аз отчаяно скачах напред, полагайки максимални усилия да не изоставам.

Завихме. Прекосихме последния участък пищна зеленина, за да достигнем до скалата. Изправихме се в основата й. Тя се издигаше над нас, мрачна и черна.

Червените сфери се намираха на не повече от стотина ярда подире ни. В мига, в който спряхме пред скалата, откъм тях се разнесе глухият тътен на барабанен звук.

Вече добре различавах тъмните отверстия в червената им блестяща броня, където се намираха очите в края на прибраните пипала.

— Никога не бих могла да изкатеря това — изписука Майката.

— Но аз мога да скоча! — извиках. — Нали знаеш — земните мускули. Ще те взема със себе си.

— По-добре един от нас да остане жив, вместо и двамата да умрем — каза тя. — Мога поне да ги забавя, докато стигнеш върха.

И тя запълзя в обратна посока към приближаващите се на скорост сфери.

Наведох се и я сграбчих.

За пръв път докосвах тялото й. Златната й козина беше къса и много мека. Тялото под нея бе твърдо, мускулесто, топло и вибриращо. В него се долавяше пулсирането на живота. Почувствах как благодарение на контакта с нея в тялото ми нахлува необяснима вълна на енергия.

Метнах я без замисляне през рамо, засилих се през няколкото крачки, отделящи ни от скалата, и отчаяно скочих нагоре към надвисналите склонове от черен гранит.

Собственото ми тегло на Луната беше само трийсет фунта. Майката, колкото и силна да бе, едва ли тежеше и една трета от това. Комбинираното ни тегло следователно не превишаваше четиридесет фунта. Както тя правилно бе преценила, опитът да се изхвърли цялата тази маса до върха на скалата, беше предварително обречен на неуспех.

Първоначално си помислих, че ще успея, защото буквално излетях във въздуха към короната от червен мъх. След това осъзнах, че ще се ударим в склона, преди да сме стигнали върха.

Този склон беше много стръмен. Погледът ми обаче попадна на малък издаден перваз. Когато полетяхме към гранитната маса, пръстите ми се вкопчиха в перваза. И тогава аз с ужас установих, че той е покрит с мъх и е плъзгав.