Ан Филип
Докато въздъхнеш… (9)

IX

Една сутрин четири дни след операцията дойде болногледачът и ти предложи да походиш. Ти стана от леглото на два пъти с почивка и аз ти обух пантофите. Беше отслабнал, тялото ти се губеше в пижамата. Аз те поддържах от едната страна, болногледачът от другата. Знаеше ли той? Знаеше ли, че аз зная? Не исках да правя съучастник никого. Приближихме се най-напред до прозореца, за да погледаме градината.

Ти каза: „Хубаво ще бъде, когато отидем пак на вилата.“ Опитах се да те склоня да си легнеш, защото предвиждах какво ще направиш и ти наистина го направи. Запъти се към тоалетната и се огледа в огледалото. Какво не бих дала светлината да те измами! Ти се разглеждаше внимателно, оправяйки косите си с привично движение, леко наведен напред. Побързах да те изпреваря:

— Не може да се каже, че изглеждаш добре.

— Не, не може.

— То е, защото си прав. Когато си легнеш, добиваш розов цвят, ще ти дам моето огледало да видиш.

Това беше вярно. Щом легнеше, кръвта се връщаше към лицето ти, ти изглеждаше освежен и само прекалено избледнелите ти очи ме тревожеха.

Ти пак си легна.

Гледах те така, както съм те гледала петнадесет години по-рано, когато започнахме да се обичаме и да се опознаваме. Погледът ми беше непорочен, струваше ми се, че те виждам за първи път. Нашите най-прости, най-обикновени движения, както и най-интимните и най-красивите изплуваха в паметта ми ведно с първото чувство за безвъзвратното. Знаех, че някои от тези движения принадлежат вече на миналото. Никога вече няма да туряш цепеници в камината, нито ще носиш децата на раменете си. Но можех още да те гледам как прелистваш някоя книга, как улавяш ръката ми, как пишеш писмо. Почти всички твои движения обаче бяха засегнати от болестта, видоизменени от нея: ходеше бавно, приведен малко напред, бръснеше се с прекъсване един или два пъти, за да починеш, сядаше на леглото предпазливо, подпирайки се с ръце.

О, моя любов! Дали поради близката смърт всички твои движения, без ти да го съзнаваш, добиваха някак необикновен вид? Не, без съмнение причината беше в мене, защото аз знаех и те наблюдавах с други очи. Вечер те гледах, като спиш. Лицето ти оставаше спокойно, но кръвта пулсираше на шията ти. Такова ли ще бъде лицето ти и после? И днес остана жив. Още един спечелен ден. Как ще дойде тя, смъртта? Какъв ще бъде нейният знак? Аз дебнех този знак, но навлизах в свят, където всичко за мене беше тайна. Ще съумея ли да го разпозная? Ти беше моят сфинкс, но сам не знаеше какво ме питаш. Умолявах те да ми го кажеш, но ти не отгатваше моите молби. С изумление те гледах как ядеш, не можех да разбера дали го правиш от храброст, искам да кажа, с усилие на волята, за да оздравееш по-бързо, от страх пред надвиващата те слабост, или пък твоята младост дори пред прага на смъртта те превръщаше в изгладнял млад вълк.

Не знаех дали ще излезеш жив от болницата. Често гледах стените, чиято белота беше ме тъй ужасила, и се питах дали тук ще ни издебне смъртта. Не, ти се чувствуваш добре и една сутрин ни съобщиха, че можем да се приберем вкъщи.

Стегнах куфара. Денят беше хубав и ние останахме няколко минути до прозореца. Аз не съм плачлива жена. Стаята пак беше станала ничия, както в деня на нашето пристигане, само една увехнала роза довършваше живота си в чашата. Следващият болен можеше да влезе.

И тъй, тази, значи, беше съдбоносната стая. Бих желала да спиш преди тръгването, но ти беше пълен с проекти и искаше да ти разказвам как ще изглежда планинската къща, която наскоро ще наемем.

Ще бъде в края на гората и ще гледа към изгряващото слънце. Ти няма да караш ски, а ще наемем шейна и ще се завием с кожуси, намирисващи на кон. Ще се разхождаме под отрупаните със сняг дървета и ще накараме сините катерички да свикнат с нас. Ще се храним на дървения балкон, а вечер ще гледаме как едновременно се запалват светлините на небето и в селото. Ще ядеш по шест пъти на ден и ще правиш слънчеви бани.

После ти седна на леглото и аз ти помогнах да се облечеш. Облече същия костюм, с който дойде в болницата. Панталонът ти се свличаше, а между врата и яката на ризата ти имаше три пръста разстояние.

Гледах те как вървиш по коридора. Излезе от вратата и се спря за миг на стълбището. Пое си дълбоко дъх и замижа пред ослепителния блясък на слънцето. Напомни ми бик, който излиза на арената. В колата се качихме четирима. Ти седна отпред, аз — отзад, така че те виждах в полупрофил.

Колко хубав, колко дързък и в същото време колко нежен беше Париж! Опитвах се да го погледна с твоите очи и с твоята немощна радост, но пред мене се изпречваше само обраслият ти врат, крехък като млада брезичка. Такъв беше вратът ти, когато бе на двадесет години. Когато биваше недоволен от себе си, тръгваше самичък напред и шибаше високата трева с някое откъснато край пътеката клонче. След малко се връщаше при мене, прегръщаше ме през раменете и двамата прихвахме да се смеем. Не биваше обаче да избързваме със смеха, иначе ти се затваряше като в черупка. Но всичко това сега оставаше далеч, далеч. Бяхме стигнали до края на пътя.

Ти протегна ръката си към облегалото и размърда пръсти в очакване да я погаля. Колко слаб, колко бледен беше! Париж! Париж! Къде отиваха всички тия хора? Защо бързаха толкова? Гледах жестокия балет на пешеходци и коли при зелените и червените светлини на светофаровете: да се спазва ритъмът, да не се губи нито секунда. Никакво своеволие! Дисциплина — само това се изискваше. Ето онзи пешеходец може би ще умре още тази вечер или пък е засегнат от зла болест, но не знае това. Но какво значение има всичко! Смъртта стои винаги на вратата ни. Важното е да не знаеш. Да не подозираш. Да гледаш как тече Сена и как слънцето играе по мостовете, да стоиш там и да съзерцаваш, без да мислиш нито за щастието, нито за нещастието, ни за миналото, ни за бъдещето. Да живееш с момента.

Това беше последното ни пътуване, твоето сетно посещение по обичаните от двама ни места. Никога вече няма да вървим заедно из Париж, никога вече няма да изпитаме чувството, че сме у дома си, когато преминем кръстовището на улица Бак или площада Сен Мишел, откъдето минахме този ден. В паметта ми изплуваха стотици слънчеви утрини, когато сме правели този маршрут в обратна посока. Излизахме от улица Бонапарт и всеки път изпитвахме едно и също удивление, една и съща гордост пред красивите брегове на Сена. Какво име да дадем на този цвят на небето — нито син, нито бял, нито сив, нито пък златист, а от всичко по малко, само че окъпан в нежното трептене на светлината, в онова меко сияние, което придава на каменния пейзаж, на извивките на мостовете и на самата река някаква изящност, свързана и неделима от духа и гения на твореца?

Продължавахме по крайбрежието до Трокадеро и когато имахме време, спирахме да погледаме това великолепие, но все набързо, все крадешком, защото животът е така устроен, че в Париж човек винаги тръгва, за да отиде там или там, а не за да поскита без цел, на воля, с ръце в джобовете. Всяка година се заричахме да отделим малко от онова време, което хората тъй несправедливо наричат загубено, но щом се върнехме в Париж, животът ни грабваше, ежедневието ни вкопчваше и една дълга разходка пеш ставаше събитие, по-рядко дори от дългото пътешествие. Нечовешкият ритъм на този град ни разделяше понякога за дълги дни. Не успявахме да се видим, да си поговорим. Излизане, връщане, телефонни разговори, спане. Връзката се прекъсваше за известно време, пламъчето между нас едва мъждукаше, но ние знаехме, че следващият неделен ден ще ни събере отново и тогава ще си разкажем всичко, натрупано през тази безкрайно дълга седмица, размислите върху самите нас, чутото, онова, което сме забелязали един у друг, без да го показваме — дотолкова изглеждахме погълнати от всекидневието. Искаше ми се да си забелязал новия ми пуловер, за който не спомена нищо сутринта, когато го облякох за пръв път; на тебе също ти ставаше приятно да ти кажа, че японската вратовръзка отива по-добре на бялата ти риза, отколкото на сивата. Натрупаното в продължение на седем дни намираше израз и ние се шегувахме с песента на Жюлиет Греко — „Мразя неделните дни“.

Когато след лудешката надпревара пак се събирахме, бяхме като изгладнели един за друг. Но всички насрочени срещи бяха се свършили, предстоеше единствената — твоята среща със смъртта. Следях я по лицето ти: щом то малко се опъваше или сгърчеше, аз си казвах: „Ето я“; чувствуваше ли се добре, беше ли прекалено весел, мислех, че това може би е подобрението преди смъртта, за което бях чувала да се говори. Понеже не можех да сторя нищо, трябваше да престана да мисля. Оставаше ми само едно — да бъда с тебе до последния ти дъх. И ето ти седеше в колата, ние се докосвахме. След месец може би щях да бъда готова да дам всичко на света за този миг, но тогава той ми изглеждаше същински ад.

По стълбите пожела да се изкачиш сам. Тръгнах след тебе; сигурно това беше последното ти връщане у дома. Винаги беше качвал тези стъпала през четири, безшумно като пантера, и вечер, след като хлопнеше входната врата на сградата, настъпваше тишина, която означаваше, че се прибираш. Миг след това ключът заиграваше в нашата ключалка.

През този ден вървях зад тебе и всеки миг очаквах да паднеш. Мислех си дано никой от другите обитатели не мине през това безкрайно време, докато ти изкачваше стълбите. Дано никой не види отслабналото ти, обляно в пот, потъмняло като пръст лице; спираловидните перила, за които беше се уловил, ту го откриваха, ту отново го скриваха от очите ми. Виждах как лявата ти ноздра тръпне и как се свиват мускулите на челюстта ти. Изкачвахме Вавилонската кула. Никога стълбата не бе ми изглеждала толкова дълга, на края на света, а изкачихме ли я — започваше другата, трябваше да стигнем там, дето свършваше животът, да вървим до самия край. После ще остана сама.

Ти се отпусна на първия изпречил се пред тебе стол. Седеше с наведена глава, загледан в коленете си, върху които отпочиваха ръцете ти. Венчалният ти пръстен беше станал много широк, видяхме това и двамата, ти го нагласи, като го потърка о бедрото си.

Стаята ни беше отрупана с цветя, но на мене цветята ми бяха вече противни. Знаех, че наскоро ще ги внесат тук на купища, на венци, на букети. Ти ще бъдеш млад мъртвец, покрит с цветя.

И тъй, ти се върна у дома, там, където аз всяка вечер идвах да губя и да събирам смелост и да обличам оная рокля или костюм, които смятах, че ще ти харесат.

Денят гаснеше. Дръпнах завесите и легнах до тебе, като се преструвах на заспала, докато ти четеше. Живеех редом с едно чудовище. Как ли изглежда ракът? Твърда буца. Мъчех се да си припомня научните филми, които бях гледала. Представях си засиления живот на клетките, тяхното безмилостно размножаване.

Те печелеха всички сражения. Вършеха своята работа почти пред очите ми, подслонени под твоята гладка и невинна кожа. Струваше ми се, че чувам във вечерната тишина как се трудят като мравки, как техният чудовищен завод работи по двадесет и четири часа в денонощието — толкова по-бързо и по-добре, колкото почвата е по-млада и по-силна. Докато те гледах, смъртта се приближаваше безшумно, без ти да знаеш и без аз да мога да я спра.