Ан Филип
Докато въздъхнеш… (1)

I

Събуждам се рано. Още е тъмно. Лежа със затворени очи и се опитвам отново да се унеса, но не потъвам дълбоко в сън. Оставам върху тъжен и сив бряг, някъде по средата между действителност и кошмар. По-добре ще направя да запаля лампата и да почета, за да избягна лабиринтите, където мисълта ми вече се залута, но умората ме прави бездейна и аз се отдалечавам по пътя на светлите спомени. Успявам да ги достигна понякога и те ме обсебват цяла, така че за миг ги смесвам с действителността. Но съзнанието не се предава лесно и аз се плъзгам от спомен на спомен, загледана във възглавницата, която продължавам да поставям всяка вечер от дясната си страна, и си представям твоето мъртво лице, както го съзрях обърнато към моето празно място в леглото в мига, когато животът те е напуснал. Виждам отворените ти очи, спокойното ти, отдалечено от света лице, ръцете с отпуснати длани, от които веднага разбрах, че не си изпитал никакъв ужас, никакво страдание. В онзи ден, когато часове наред седях да те съзерцавам, да държа студената ти ръка, която малко по малко се вцепеняваше, да галя лицето ти, почувствувах, че ти лежиш на нашето легло като върху спасителен бряг, а аз, живата, се отдалечавах, повлечена въпреки волята си от някакво непобедимо течение. Ти беше се превърнал веднъж завинаги в покой, докато аз бях все още за известно време движение. Смъртта ни разделяше във вечността.

Отварям очи, запалвам лампата и се ядосвам на себе си. Денят започва, а аз не откривам в него щастливи изгледи. Ти виждаше само мене, аз виждах само тебе. Днес живея в затворен свят без светлина. Край мен е пусто. Знаех, че ще бъде така. През ония дни, всеки от които можеше да бъде последен, аз те гледах, исках да видя любовта, а намирах смъртта. Говорех ти мислено: „Гледай ме и ти, защото на мен ще ми остане поне споменът, а ти няма да имаш нищо. Всичко ще изчезне, дори и споменът. Небитие. Ти ще се върнеш в небитието.“ Опиянявах се, като те гледах, къпех се в движенията ти, в погледите ти. Усмихвах ти се, за да се насладя на твоята усмивка, целувах ръката ти, за да видя как ти целуваш моята. И си казвах, че никога, никога няма да забравя всичко това. Желала бих всеки твой допир да се вдълбае в моето тяло, всяка моя милувка да попречи на разтлението на твоето. Борех се срещу невъзможното. Бях победена, защото ти беше победен, но ти не знаеше своето поражение.

Иска ми се да вървя, да вървя, да не спирам никога. Само така животът ми се струва възможен. Обичах нашата съгласувана крачка, тя беше нещо действително, нещо най-прекрасно. Закъде съм се запътила днес, защото да вървиш, не значи само да местиш крак пред крак. Къде е моята цел? Подчинявам се на належащото: живея и помагам на децата си да живеят. Само като свеждам нещата до тяхната първичност, мога да върша онова, което има да се върши, и тогава всичко става почти лесно.

Чувствувам се добре в зимното мълчание, когато земята е гола и безуханна. Мъча се да потъна в нейния сън. През пролетта няма да има попътни ветрове за моето плуване. Слънцето, напъпилите дървета, ароматът, птичите песни ще ме удавят.

Какво можеш да направиш пред първото разцъфнало цвете, освен да го обичаш и да искаш да живееш тъй простичко, както простичко расте и то?

Как да приема бъдещето, в което тебе нима да те има?

Вървя из Люксембургската градина по същите алеи, по които минавах преди две години. Тогава беше ранен утринен час. Пейките бяха празни. Няколко ученици бързаха за училище. Водоскокът се къпеше в бисерната светлина на утрото, защото тогава не валеше, както вали днес, макар че наближаваше зима. Вятърът гонеше мъртвите листа, върху мъртви листа стъпвах и аз. Нищо, други ще се родят. Но можех ли да се примиря други хора да се раждат, когато ти умираше? Бродех из познатите любими пътеки. Всяко дърво се възправяше пред мене като преграда. Говорех с тебе мислено и ти казвах всичко онова, което никога вече няма да си кажем. Поемах дъх бавно, с пълни гърди. Не смеех да седна, боях се да издъхна. Вървях безспир, сякаш отивах накрай света. Дишах жадно, както пие вода човек след дълго бягане. Не търсех развръзка; развръзката съществуваше, но беше непоносима, това е всичко.

Дотогава никога не бях помисляла за смъртта. Дори през ум не ми минаваше за нея. Само животът имаше значение. А какво е смъртта? Среща, неизбежна среща, която в същото време никога не може да се състои, защото дойде ли тя, нас вече ни няма. Идва в момента, когато ние преставаме да съществуваме. Така че или тя, или ние. Можем да я посрещнем в пълно съзнание, но дали можем дори за миг да я осъзнаем? Тя щеше да ме раздели окончателно, завинаги с човека, когото обичах най-много от всичко на света. Безвъзвратното чукаше на нашата врата. Знаех, че никаква друга връзка, освен моята любов не може вече да ни свързва. Казвах си, че ако някои по-чувствителни клетки, наречени душа, продължават да съществуват, те не могат да притежават памет, следователно нашата раздяла ще бъде вечна. Повтарях си, че смъртта не е нищо, че само страхът, физическата болка и страданието от раздялата с любимите същества или започнатото дело прави ужасно нейното приближаване, а на тебе всичко това ще ти бъде спестено. Но как може да те няма вече на света?

Откривах що значи нещастие. Трябваше да потърся назад, чак в детските спомени, там да намеря това непреодолимо, черно като нощ и като сажди чувство, усещането, че затъвам и се задушавам. Бях на четири или пет години. Виждам се как вървя подир мама на гарата. Нареждаме се на опашка пред гишето. Когато идва нашият ред, мама казва: „Цял билет отиване и връщане и половин билет само за отиване до В.“ Не виждам на кого говори, но чувам думите й и се притискам до нея. Не зная дали съм се прилепяла до снагата й, но и днес още си спомням как кръвта ми се устремяваше към нея като към единствено убежище, единствено сигурно място в света. Качваме се във влака. Аз познавам всяка спирка, тъй като не правя за първи път това пътуване. Зная какво ме очаква. Пресмятам колко часа ми остават да бъда с мама, преди да се отделя от нея за известно време, което ми изглежда дълго като самата вечност. Мисля, че съм се научила вече да не плача. Но усещам в гърдите си някакъв октопод, който стиска сърцето ми, изкачва се чак до гърлото ми и почва да гори в устата ми.

Аз, като много други, съм дете на разведени, залог между двама души, които, след като са се обичали, искат да си отмъстят един на друг. Всъщност съвсем обикновена история. Аз трябва да „изкарам определеното време“ при баща си, по-точно не у него, а у брат му и снаха му. Влакът спира: В… Остава ми не повече от четвърт час живот. Ще вземем файтон, там аз ще се сгуша до мама. Конят пристъпва бавно, защото улица Дьо Франс е стръмна и много криволичи. Ето последния завой. Виждам къщата, бяла като другите, с огледало шпионка на първия етаж, през което можеш незабелязано да видиш кой звъни или кой минава. Остава ми съвсем малко време, колкото да изброя до двадесет, докато файтонът обърне, понеже къщата е от лявата страна на улицата. После майка ми ще ме притисне в обятията си и аз ще я целуна с всички сили. Тя ще се върне със същия файтон, без дори да слиза, а аз ще застана до леля и лицемерно ще махам с ръка за сбогом, а в това време сърцето ми ще бие до пръсване; зная, научили са ме, че тук не е позволено да се проявяват никакви чувства. Влизам в къщата. Първата стая вляво е салонът. Тук никога не се влиза. Калъфите на мебелите, килимът, стените — всичко е в един цвят. Следва трапезарията. Тя гледа към малък двор, откъдето по стъпала се слиза в градината. Но в тази стая аз не виждам нищо друго, освен голямото огледало, моето изтезание, срещу което сядам през време на ядене. Щом вдигна очи, чувам: „Не се гледай в огледалото!“ Навеждам глава и дъвча, без да гълтам. „Яж!“ Мълчание. Ужасно, отвратително мълчание, нарушавано само от тракането на приборите. Чичо и леля не разговарят. Те вече не са съпружеска двойка, а домакинство, и то домакинство без деца.

Да, тогава именно почувствувах какво значи нещастие. По-късно познах негодуванието и гнева, но вече бях твърдо решила да построя собственото си щастие.