Ан Филип
Докато въздъхнеш… (11)

XI

„Полетът на Икар“ от Брьогел, тази пълна със слънце картина, е истински израз на самотността, но не на самотност от егоизма, а от равнодушието, което откъсва хората един от друг. Орачът, който си оре браздата, докато Икар пада и се пребива, сигурно има право. Животът трябва да продължава, семето да се засява и отглежда, докато някои хора умират. Но на онзи, който гледа картината, му се иска орачът да остави ралото и да се притече на помощ на ближния си. Или аз може би се лъжа, той сигурно не знае, че един човек загива. Не го съзнава, защото е като морето и небето, като хълмовете и скалите. Икар не умира изоставен, а неизвестен. Всеки от нас прилича на този орач. Колчем излезем от дома си, ние минаваме покрай някое отчаяние, покрай незнайно страдание. Не виждаме жалните погледи, нито душевната и телесна бедност. Аз съм далеч от ближния си. Ако бях наистина близо до него, щях веднага, без да се замисля дори, да изоставя своята работа и да му се притека на помощ.

Ние с тебе бяхме като Икар. Навън животът си течеше. Аз вдигах завесите и виждах, че на улицата и в нашия двор животът продължава да тече все един и същ, но не го възприемах вече по същия начин. Всичко беше се променило и придобило ново значение, гласовете на хората ме поразяваха, сякаш ги чувах за първи път, смеховете долитаха от друг свят, а продължителното скърцане на кофите за смет, които влачат сутрин по тротоара, отекваше като сигнал за екзекуция. Така осъденият на смърт се вслушва в ранна утрин не издигат ли гилотината. Но призори ти спеше дълбоко, а аз будна изживявах мигове на най-голямо отчаяние. Отчаяние от това, което беше, отчаяние от онова, което предстоеше. Не можех нито да заспя, нито да се реша да стана от леглото. Единствената светлина идеше от косите ти върху бялата възглавница и от тялото ти, което знаех, че е още тук. Усещах топлината ти. Почувствувах я и в деня на твоята смърт. Ти кротко почиваше, докато смъртта подготвяше последния си удар. Когато сутринта излязох и затворих вратата на стаята, не знаех, че тогава съм те видяла за последен път. Още преди пладне за тебе говореха вече в минало време: той обичаше, той искаше, той работеше, той се опасяваше. Минало несвършено: времето на смъртта. Не зная кой пръв го употреби — дали лекарите, дали притеклите се приятели или аз. Може би аз казах: „Знаех.“ Винаги, когато чуя децата си да спрягат глагола съм във всички времена на изявително наклонение, мисля за този окончателен предел, който минало несвършено време постави пред мене в оная съдбоносна утрин. ТОЙ БЕШЕ, което ще рече, няма да бъде никога вече. Свършено. Край. Ако щеш, удряй главата си о стената, викай, вцепенявай се, движи се като автомат, тръшкай се, моли се, бунтувай се или се примирявай — нищо няма да промениш. Беше, значи, не е вече. Целият свят и ти самата имате правото, задължението да говорите за него в минало време. Започвате да спрягате глаголите във времето, което от сега нататък ще бъде неговото време.

Не беше нужно вече да говорим тихо, за да не те събудим. Тебе започваше да те няма на света. Останах сама. Още не съзнавах напълно може би колко невероятно безсмислено ще бъде не това да съм сама, а да не бъда с тебе. Откакто те видях заспал на количката след операцията, една-единствена мисъл изплува над всички други и започна да диктува моите действия: той не бива да страда, той не бива да узнае. Ето че моята роля се свърши, изпълнила бях своята безславна мисия. А ти, чиято прозорливост съставляваше едно от най-хубавите ти качества, пред смъртта изглеждаше като дете.

Беше хубав на смъртния одър. Излъчваше последния си блясък, утре нямаше да бъдеш същият. Да, знаех, че не си вече в това тяло и въпреки това някаква сила ме тласкаше към него. Можех все още да те гледам, да държа ръката ти, да погаля лицето ти. Утре не ще имам дори и това. Утре ще те сложат в ковчега. Затворен, скрит. Мислех си: „Сам завинаги.“ След два дни аз ще следвам твоя ковчег, а след три — раздялата ни ще бъде окончателна. От нашето щастие до неговия край бяха изминали по-малко от двадесет дни.

Непрекъснато си повтарях: той е мъртъв, той е мъртъв, ти си мъртъв. Необходимо беше още в същия миг да произнеса на глас тези думи, за да могат те да проникнат в мене веднъж завинаги, иначе щях да избягам, да обърна гръб, щях да се опитам да ги отрека и този отказ нямаше да доведе доникъде. Хиляди игли се забиваха в кожата ми, бях се превърнала само в писък.

Умолявах тялото си да не губи сили, а да ми дойде на помощ. Вкопчвах се в стените на моя живот и се насилвах да погледна в безкрайната пустота. Смъртта беше приела твоя образ, затова аз я виждах, аз почти я съзерцавах. Сбогуването с един покойник е нещо неописуемо; който не го е изживял, не може да си го представи. Разумът спира на границата на ужаса, но ето че всичко започва оттам.

Аз и днес все още не мога да развържа възела на нашите два живота. Не за бръшлян и дърво се сещам, когато се мъча да осъзная твоята загуба; липсата ти е страшна като първороден грях, като космическа катастрофа, която нарушава земното притегляне. Напразно се опитвам да застана някъде, където да се почувствувам на мястото си.

Понякога сякаш свиквам с това, че те няма. Не се събуждам вече със страшен свредел в тялото и с оглушителна сирена в ушите, които по-рано проникваха дълбоко в моя сън и всяка сутрин тръбяха и повтаряха известието за твоята смърт. Започнах да мисля за времето, за прочетената книга, за онова, което ми предстои да свърша през деня. Месеци наред си въобразявах, че щом се почувствувам в състояние да заговоря с увлечение за нещо странично от тебе, да съсредоточа мисълта си върху друг образ, а не върху твоя, ще мога да се смятам едва ли не спасена.

Може би днес вече е така. Не зная. Миналото ме поглъща, на него аз давам отчет за настоящето. И все пак животът продължава своето дело вътре в мене. Зная го, искам да бъде така, но с най-голяма сила виждам сивотата на дните и собствените си усилия да се приобщя към живота, макар сърцето ми често да предпочита уединението. Всеки миг мога да загубя равновесие. Излизам вечер и оставям лампата да свети. Когато се върна, забелязвам светлината зад завесите и сама се усмихвам на безплодните си хитрини, защото, щом отворя вратата, самотата ме удря в лицето като плесница. Отварям и затварям долапите, размествам разни шишенца, въртя крановете на чешмите, но не чувам нищо друго, освен тишината от твоето отсъствие. Аз се вслушвам в нея, тя не ме плаши, омагьосва ме. Нямам никакво желание да я наруша. И докато се вслушвам в тая самота, сънят ще дойде, както вече идва от стотици нощи насам.

Има дни, когато животът, прекаран с тебе, ми се струва недействителен. Съществуваха ли наистина някога щастието, красотата? Били ли са наша всекидневна храна? В такива моменти мисълта ми не може да се съсредоточи. Тя прелита над миналото, избягва всякакви грапавини, става непревъплотима. Остана ми само един сън и малко пепел; изживяното се изплъзва и аз забелязвам как се ражда идеализирането, как приятният спомен малко по малко се превръща в схема и измества истината; измамата става още по-лесна, защото оня, който може да опровергае съвършенството на този образ, не е вече между нас. Аз постигам лъжлив покой, но се отдалечавам от истинската мъдрост, а тя е пламенност, интелигентност и яснота на ума. Аз те зова, устремявам се в миналото, за да не те загубя. Стоя сама в нашата стая и дълго гледам местата, където ти често заставаше, и предметите, които обичаше да докосваш; там търся твоите следи, измъквам те от сянката и малко по малко ти се връщаш. Тръгвам от някой ясен спомен, например от онова светло петно на стената. Една сутрин, три дни преди смъртта ти, след продължителен дъжд слънцето отново се показа. Вдигнах завесите и ти каза: „Обичам да усещам слънцето по лицето си.“ Преместих малко леглото, за да могат слънчевите лъчи да те достигнат. Ти затвори очи за миг, после ги отвори и пошепна: „Колко е приятно!“

Времето потече много бавно. Донесох ти чисто бельо и ти си избра една синя пижама, същата, с която почина. Слънцето играеше по стената, отдалечаваше се от тебе. Завинаги. На другия ден пак заваля, на третия също, а на следващата сутрин пристигна смъртта. Никога не ще забравя светлината на това ноемврийско слънце, няма да забравя как то галеше лицето и косите ти и как после се отдръпна от стената като беглец. Ядосвах се дори на слънцето. И то бягаше.

Хубаво беше времето в Ескале през последното лято, което прекарахме там. Какви планове крояхме? За какво можехме да мислим тогава?

Водехме безгрижен живот. Подчинявахме се на слънцето и на вятъра. Те се разпореждаха с нашите дни. Всекидневието се превръщаше в обред, нищо не се случваше вън от него, ние чисто и просто се чувствувахме щастливи и бяхме щастливи, че сме щастливи. Щастието така попиваше в нас като миризма, че ние понякога не го съзнавахме — толкова облагодетелствани бяхме. Защото съзнава ли птичката щастието, че може да лети?

Седяхме по цели часове със затворени или полузатворени очи и се вслушвахме в едва доловимото движение на морето — сякаш туптеше сърце, нищо повече. Когато жегата ставаше непоносима, ние се плъзгахме във водата, леко, безшумно, за да не нарушим съвършения порядък на небето и морето.

Можехме да не говорим за нищо, както можехме да говорим за всичко. И мълчанието, и бъбренето имат сладост, когато са израз на приятелство или любов, когато не прикриват някаква неловкост или непреодолими разногласия, а са резултат на толкова дълбоко единомислие, че двама души, които се различават твърде много физически, постигат прилика, по-очебийна от приликата на чертите.

Понякога ти не изглеждаше добре, аз го забелязвах с лека тревога, после ти минаваше. През най-горещите часове на деня ти тръгваше да пробиваш път из долината, обрасла с нискостеблени пинии, а аз отивах в просторната стая, спущах капаците на прозорците и лягах да почина. Децата спяха. Приятна тишина изпълваше къщата. Преставах да чувам щурците, долавях само ударите на кирката и след това стъпките ти по сухите клонки — шумове, неделими от жегата и околните благоухания. Часове наред ти трупаше съчки, за да запалим с тях огън, когато започнеха да валят първите дъждове, после се връщаше изпотен, покрит с клечки, с изподраскани крака и ръце, но с грейнали от радост очи. През други дни пък вземаше трактора, чиято бензинова миризма и адски шум аз ненавиждах, и тръгваше далеч към големия хълм, където проправяше пътища из непроходими места, покорени от храсталаците още отпреди двадесет години.

Късно следобед, когато къщата оставаше в сянка, но слънцето още огряваше хълма, тръгвахме двамата да видим местата, които няколко часа преди това ти беше разчистил. Донасяхме оттам борови шишарки, а често пъти и по някоя костенурка, за да си поиграят с нея децата. Обикновено вечерта ни заварваше седнали на един и същи пън, откъдето наблюдавахме залеза на слънцето — то се откъсваше от върховете на пиниите, после от лозята и накрая потъваше зад планината. Често довеждахме с нас и децата; когато желаехме да бъдем сами, тръгвахме скришом, но хитрините ни невинаги успяваха и тогава виждахме как две малки фигурки се спускат по наклона, после се изкачват към нас. Минута почивка в прегръдките ни, колкото да си поемат дъх, и ние трябваше да започнем да разказваме някоя приказка. Понякога детското любопитство водеше до сериозни въпроси:

— Защо слънцето прави това всеки ден?

Децата също се поддаваха на вечерната прелест, млъкваха и не питаха повече нищо. Гледаха заедно с нас това чудно събитие, наречено слънчев залез.

— Ами ако слънцето не се върне?

Отговаряхме, че утре много рано, когато те още спят, слънцето пак ще дойде на небето и ще огрее мястото, където сега седим.

— Цяла нощ ли ще върви?

— Да, то не спира никога, ние се движим заедно с него и когато при нас е нощ, в други страни е ден.

Няма нищо по-сериозно от разговорите с децата. Те се осмеляват да поставят и да разрешават основни въпроси, навлизат в самата същност на нещата. Често говорехме с тях за смъртта. Не подозирах тогава, че твърде скоро тя ще ги докосне съвсем отблизо. „Той е умрял, спи“, казваха за скакалеца или гущерчето, което намираха понякога край къщата. Изглеждаше им много просто. Но всичко щеше да се промени.

Няколко месеца по-късно те узнаха какво значи „никога вече“ и онова от тях, което страдаше повече, защото схващаше по-добре значението на тези думи, ми каза, говорейки за тебе:

— Намери ми друг татко, щом този е умрял, искам татко, който да прилича на него.

Опитах се да обясня, да обясня какво? Че любовта е вечна.

— Не можеш да обичаш мъртвец, защото няма да го видиш никога вече — ми отговаряха децата. — Къде е той сега? Вижда ли ни?

— Не, мисля, че не ни вижда. Но ние го виждаме в спомените си.

— Аз приличам на него в устата и в очите, нали — гордо заявяваше едното.

— Аз пък в движенията.

— Това е вярно.

— А къде зарови тялото му?

Отговарях:

— На хълма.

Не ми даваше сърце да кажа: „В гробищата.“ Защото предпочитах да не си в ковчег, а да лежиш сам в подножието на едно от нашите дървета, под които обичахме да се разхождаме. Защо погребалните ни обреди са толкова зловещи, тъй неестествени? Погребенията по бреговете на Ганг също не премахват човешката мъка, но не търсят външната й изява — оставят всеки да я изживее в себе си. Исках децата ни да запазят в паметта си твоя светъл образ и никога мисълта за гниенето на твоето тяло да не ги преследва така, както месеци наред преследваше мене. Не можех да допусна, че твоята изящност, твоята красота могат да се превърнат в нещо отвратително, мислено проследявах разлагането на тялото ти и се измъчвах от тази натрапчива представа. Опитвах се да се убедя, че това няма значение, тъй като ти не го съзнаваш, че е естествен химически процес, но пред очите ми стоеше ти, очите ти, устните ти, платът на костюма ти, цялото ти тяло и когато чувах как успокояват някое дете, което се плаши от пчела или оса: „Не се бой, малките животинки не ядат големите“, мислех: „Напротив, точно така става, изяждат го без остатък.“ Да, исках да запазя тези мисли само за себе си, но не бях съгласна също да кажа на децата си, че си на небето, защото ние с тебе не вярвахме в такива неща. Затова се опитвах да те свържа с живота. Той се е преобразил, казвах им аз, превърнал се е в дървета и цветя; пчеличките кацат по тях, събират мед, ние ядем меда и по този начин всичко започва отначало.

Всяко от децата схвана посвоему думите ми:

— Какъвто беше хубав — каза едното радостно, — сигурно се е превърнал в красиви цветя!

Другото се замисли и замълча. На другия ден се приближи до мене.

— Искаш да кажеш, че когато ядем мед, ние ядем малко и от него ли? — рече то.

Бих желала децата да те обичат такъв, какъвто беше. Как ли те виждат в своите спомени? Те непрекъснато се сещат за една разходка, за която почти не съм им говорила, но въпреки това е останала отпечатана в съзнанието им. През този ден ти беше убил една малка змия; в момента това сякаш не им направи особено впечатление, но тази разходка на двеста метра от къщата сега беше се превърнала в цяла експедиция, през време на която ти беше сразил една много опасна змия. За тях ти си образец на смелост и ловкост и колкото да им припомням други разходки, по-дълги и по-забележителни, те неизменно се връщат на тая.

Търсят те, опитват се да те видят и да те разпознаят в спомените си — истинските и ония, които сами си измислят, — в твоите снимки, в разказите за тебе, в смътните отзвуци, дошли от самата тяхна същност, които аз ясно долавям понякога, когато нещо незначително внезапно поразява съзнанието им, насочва ги към вярната следа, буди у тях желание да се ровят в младата си памет, да изясняват неясния спомен, неопределеното чувство; те търсят, както фотографът върти обектива, за да направи образа ясен. За да опознаят самите себе си, трябва да минат през тебе.

Виждам в тях прилики, които ме радват и измъчват. Сходството понякога е съвсем бегло, преминава от едното дете на другото. Това е някое движение, начин да се връзват обувките, да се изразява възхищение от времето, от също такова небе, каквото и ти си обичал, да се събуждат сутрин, някой незабелязан досега поглед, който може да е съществувал и по-рано, но на мене ми се струва, че сега се появява. Слушам и наблюдавам.

Връщам се по пътя на твоя живот и те виждам в оная възраст, когато още не съм те познавала. Опитвам се да слея образите на децата с твоя от двадесетгодишната ти възраст и така да допълня познанията си за тебе.

Пиша, сякаш размотавам безкрайно кълбо. Изтеглената нишка ме води към тебе, губя се в някакъв лабиринт, чувствувам се като спирала на раковина. Опитвам се да стигна до самата наша същност. Мисля, че съм я достигнала, но забелязвам, че това е било само етап, че трябва да отида още по-навътре, да премина през дългите разстояния на спомените и чувствата, да отхвърлям всеки път по една обвивка от себе си — така ще мога да стигна до света, който предвкусвам и желая. Само аз единствена зная собствените си несполуки и победи. По някой път ми се струва, че напредвам, владея се добре, но изведнъж всичко изчезва — сякаш нямам нито гръбначен стълб, нито плът, всичко се е стопило, разтворило, нишката е прекъсната и аз съм се превърнала в нищожна, безформена маса, в която безцелно се свиват и разпускат няколко нерва.

Безполезно е да се боря стъпка по стъпка, трябва да се опитам да направя нещо, да приложа маневрата, наречена развлечение, която обикновено ме ужасява. Тогава тръгвам и вървя, не мисля за нищо, бягам от себе си. Имам нужда да усещам въздух по лицето си и здрава почва под краката си. Всичко да забравя, да остана сама. Умората донася облекчение. Забелязвам, че съществувам. Връщам се на земята и се учудвам, че намирам всяко нещо на мястото му.