Ан Филип
Докато въздъхнеш… (2)

II

— Колко ще трае? — запитах лекарите, когато ме поканиха в малката стая до операционната.

— От един до шест месеца най-много.

— Не можете ли да направите така, че да не се събуди от упойката, понеже още спи?

— Не, госпожо.

Пет минути преди това бях станала от стола, на който седях в чакалнята заедно с най-близките ни приятели.

— Викат госпожа Х. — бе съобщила влязлата сестра. Последвах я, като си мислех: „Много бързо свършиха. Казаха, че ще продължи час и половина, а са изминали едва двадесет минути, откакто го качиха в операционната.“ Когато видях да влизат четиримата лекари в бели престилки, прочетох истината по лицата им като в отворена книга. Единият от тях ми поднесе стол, без да продума. Разбрах. Започваше моята екзекуция, а този, който щеше да умре, спеше на няколко метра от мене.

— Ще страда ли?

— Не, смъртта сигурно ще настъпи от изтощение.

Слязох пак долу. Асансьорът беше същият, личността, която се качи в него, беше наглед същата, но вътре в себе си аз изживявах края на света. Казах някому: „Свърши се.“ Повикаха ме по телефона и лъжата започна. Малко по-късно влязох в стаята, ти беше вече там. Санитарката нагласяваше върху левия ти крак апарата за преливане на кръв. Дишането ти бе затруднено от сондата, поставена в носа ти. Би могъл да лежиш така с бледото, тъжно лице на човек, който още спи упоен, и всичко е наред. Именно това си бях представяла в моменти на упование: ще изминат три тежки дни и отново — цял живот пред нас. Три тежки дни, но накрая смърт, а от тези дни до смъртта — лъжа между нас.

Дори докато спеше, не смеех да спра върху тебе погледа си, изпълнен с отчаяние, с безумие. Насилвах се да те гледам спокойно, репетирах пред тебе, незнаещия, комедията, която ми предстоеше да играя — само тя ми оставаше вече от нашия съвместен живот. Последният ни поглед като съпрузи, като равен на равен, беше оня, който си разменихме, когато болногледачът те возеше с количката към операционната.