Ан Филип
Докато въздъхнеш… (4)

IV

Спомням си една нощ, прекарана в същата тази градина, из която днес вървя сама; избягвам понякога да минавам оттук, както избягвам и други места след твоята смърт.

Беше полунощ. Излязохме последни от театъра. Валеше сняг. Вървяхме уловени за ръка; нямахме нито желание, нито нужда да говорим. Вървяхме наслуки, но без да се спираме и колебаем. От време на време минаваше бавно и безшумно някоя кола. Струва ми се, че улиците бяха пусти или пък нашата любов тази вечер ни отделяше от света? Бяхме се приближили до нощта и небето, Париж оставаше далеч. Излязохме от улица Вавен и се озовахме пред Люксембургската градина. Ти каза:

— Да влезем ли?

Прехвърлихме се през желязната ограда и попаднахме сред чуден пейзаж. Снегът се вдигаше под стъпките ни. Бяхме щастливи и съзнавахме своето щастие. Радостта ни беше чиста, тиха, родена от убеждението, че всичко около нас е прекрасно. Ти съблече палтото си, за да седнем върху него. Гледахме се в нощта. Виждах светлите ти очи и клепките ти, мокри от снега. Градът лежеше на две крачки от нас, отвъд желязната ограда, заобикаляше ни. Удари три часът. Но защо внезапно си помислих за нещастието? Не за нашето, в тази минута то ми се струваше немислимо, но за нещастието на другите. В този миг умираха хора. Други убиваха, съпрузи се разделяха, самотни дечица плачеха, мъже и жени, будни в леглата, пресмятаха мизерните си доходи. Далеч оттук в Индокитай хора агонизираха, други изтезаваха някого. Откакто свят светува, играта между радост и мъка, раждане и смърт не е спряла нито за миг и ще трае, докато има живот на земята. Седяхме неподвижни, прегърнати, опрели глави, безкрайно щастливи. Единият от нас каза:

— Ако някой ден ни сполети нещастие, ще се опитаме да го посрещнем красиво.

Другият отговори:

— Обещавам ти.

Тръгнахме си, когато градът започна да се събужда. Прибрахме се вкъщи, но не легнахме да спим. Тази бяла нощ, бяла като снега, беше тъй дивна, че не исках да пропусна от нея нито миг.