Ан Филип
Докато въздъхнеш… (6)

VI

В Париж рядко се заглеждаме в небето. Излезем ли от града, сякаш го виждаме за първи път. Да следя движението на луната и звездите, всякога е означавало за мене значително и щастливо връщане към всемира, част от който сме и ние. Когато се случваше да се разделим за известно време, ти ми определяше среща на някоя звезда и ми се струваше, че виждам нишката на нашата любов — две светли ивици, прилични на огнена диря, нежни стрели, които тръгваха от тебе и от мене и се сливаха в съзвездието Орион.

Понякога нощем, съзерцавайки небето, най-добре ми се удаваше да мисля напрегнато и да преценявам най-трезво радостта или мъката си, да си давам сметка за света, за нашето място в него, за самотата и за съвършенството на любовта, „… вярна, както слънцето е вярно на деня, както гълъбицата на гълъба, както желязото на магнита, както земята на своя център“ — казва Троил на Кресида.

Месеци наред след твоята смърт аз избягвах небето. Забелязах го отново в една лятна нощ точно на 28 август. Взирах се в звездите, търсех една новопоявила се звезда, самотна и послушна. Създадена беше от ръката и ума на човека и се наричаше „Ехо II“. Тя ме свърза отново с нощта. Същата вечер стоях дълго навън и чаках нейното завръщане. Сякаш завоюваната победа беше моя. Бях се срамувала от войната в Алжир, от концентрационните лагери и фалшифицираните процеси; сега се гордеех, че живея във времето, когато човекът проникваше за първи път в космоса. И все пак бях сама, с празни ръце на няколкостотин метра от онова, което беше останало от тебе. Ти никога не ще видиш този новороден свят. Нашият живот не те засягаше вече. И в този момент аз не можах да отпъдя мисълта, че пред най-съвършената, най-миролюбивата ракета в света бих предпочела откритието на лекарството, което можеше да те спаси. Розмаринът благоухаеше. Кучета лаеха, от пътя долиташе шумът на минаващите коли, пътниците оживено и весело се смееха. Всеки път, когато се появяваха причини да бъда щастлива, чувствувах още по-силно своята покруса.

Трябва да си го призная: за пръв път се случва спомените да ме покорят напълно. Аз сама ги зова, търся тяхната помощ, за да живея, дълбая в себе си и се ровя из миналото. Понякога ти се сърдя, загдето умря. Измъкна се, остави ме сама. Ти стана причина да не мога вече да понасям облачното небе, ноемврийските дъждове, листата с есенна позлата, черните, голи дървета, които обещават пролет. Бягам от зората и от вечерния здрач, правя усилие да не гледам слънцето и лунната светлина. Бях пъргава и съсредоточена, сега съм тежка, влача се, вместо да летя. Всичко правя с усилие.

Не търся вече никъде твоя образ. Дълго време ти изникваше отвред. Как можеше да се намери някъде пътека, улица или крайбрежие на Сена, където да не сме бивали заедно? Трябваше да избягвам или да се справям с всяко място сама. И сред тълпата, и в самотата на горската пътека виждах само тебе. Разумът ми отхвърляше тези миражи, но сърцето ми ги търсеше. Тебе те нямаше, но винаги беше с мене. Всеки миг се питах как е възможно не само да съм жива, а просто сърцето ми да бие, след като твоето беше спряло. Чувах понякога да се говори, че ти все още си между нас. Съгласявах се. Имаше ли смисъл да споря? Но си казвах, че за някои е лесно да приемат смъртта на другите. Дали с това не искат да се уверят, че самите те са вечни?

Обичах те прекалено много, за да се съглася тялото ти да изчезне и да заявя, че душата ти ми стига и че тя живее. И после как да ги разделя, за да мога да кажа: това е душата му, а това е тялото му. Усмивката ти, погледът ти, твоята походка и твоят глас материя ли бяха или дух? И едното, и другото, но неделими.

Понякога си позволявам ужасна игра: питам се коя част от тебе би могла да бъде извадена или отрязана, без да се наруши съвършенството на оня изключителен човек, когото обичах? Какъв беше знакът, къде беше границата? Кога ще мога да кажа: не си вече същият?

Някои твърдят, че прекаленото опознаване убивало любовта. На нея й била необходима тайнственост, както слънцето за житото. Но тайнствеността няма никаква нужда да бъде подхранвана — да я поддържаш изкуствено, значи да признаеш, че е крехка. Трябва да я нападнем, да я победим и унищожим. Колкото повече проникваме обаче в света на опознаването, толкова повече забелязваме, че загадъчността си остава.

Гледам те, като спиш, и всичко ми се струва загадка: и светът, в който се носиш, и усмивката в ъгъла на устните ти, и едва доловимото трепкане на миглите ти, и голото ти, безпомощно тяло.

Плувам до тебе в хладната прозрачна вода или пък чакам да се появиш в рамките на вратата под глицинията. Ти ми казваш: „Добро утро“, аз зная какво си сънувал, какви са били първите ти мисли при събуждането и все пак ти оставаш загадка.

Разговаряме: твоят глас, твоята мисъл, думите, с които я изразяваш, са за мене нещо най-познато. Всеки от нас би могъл да довърши започнатата от другия фраза. И все пак ти, и все пак ние сме загадка един за друг. Усмивката на Джокондата съдържа по-малко тайнственост от което и да било твое движение. Случва се понякога, и такива мигове са изключителни, защото вдъхват вяра в съвършенството на света, когато всяко разстояние между нас изчезва. Сама съм се учудвала тогава на желанието си да умра, за да може това съвършенство да се запази завинаги. Но изглежда, че човек се самоубива само при несполука, а щастието ни подтиква към живот. Не зная, но мисля, че допирът със съвършенството ни кара да пожелаем никога вече да не попадаме в кръговъртежа на борбата. Щом веднъж сме били богове, не искаме пак да се превръщаме в хора.

Що е любовта? Първоизточник, извор на живота, тя прави света плодоносен, тя е омаята, захласът пред чудото и едновременно с това пред вече познатото, тя е възвръщане към загубения рай, помирение между тяло и мисъл, осъзнаване на собствената сила и на собствената слабост, привързаност към живота, но и безразличие пред смъртта, увереност, завоювана веднъж завинаги и все пак неустойчива, неуловима, която трябва всеки ден наново да се спечелва.

Ти беше най-хубавата ми връзка с живота. Чрез тебе разбрах също така що е смърт. Когато смъртта дойде и за мене, няма да имам чувството, че идвам при тебе, а ще следвам един познат път, по който ти вече си минал.