Ан Филип
Докато въздъхнеш… (5)

V

Има дни, когато не се доверявам на себе си, постоянно съм нащрек. Зная, че всеки миг мога да загубя равновесие. Необходимо е непрекъснато да бъда заета. Като мравка. Забранявам си да мисля. Единствена цел: да издържа до следващия час и така час след час да се добера до място, където пустотата няма да се усеща отвред. Но злото често пъти е лукаво. Сутринта започва добре. Научих се да водя двоен живот. Мисля, говоря, работя и в същото време оставам погълната от тебе, макар известно разстояние между нас да прави присъствието ти тихо, малко неясно, като снимка, която не е на фокус. В такива мигове се отпущам, преставам да се пазя, мъката ми е послушна като добре обучен кон бегач. Но изведнъж попадам в капана. Ето, ти си тук. Гласът ти звучи в ушите ми, ръката ти лежи на раменете ми, чувам стъпките ти в антрето. Загубена съм. Не ми остава нищо друго, освен да се свия в себе си и да чакам да ми мине. Мисълта лумва и пронизва вцепененото ми тяло с бързината на улучен самолет, който се сгромолясва отвесно. Не, ти не си тук, ти си там, в леденото нищо. Какво стана? Под закрилата на кой шум, на коя миризма, на коя тайнствена асоциация на мисълта ти нахлу в мене и ме изпълни?

Боря се с тебе, макар да съзнавам ясно, че това е свръхчудовищно, но в момента не се чувствувам достатъчно силна, за да те оставя да ме завладееш. Или ти, или аз. Тишината в стаята крещи по-силно от най-пронизителния писък. В главата ми е хаос, сърцето ми е в паника. Виждам двама ни някъде в миналото, но къде точно, не мога да определя. Моят двойник се отделя от мене и повтаря тогавашните мои действия.

Лутах се от стая в стая из безбрежността на апартамента, както би се лутал из Париж или Ню Йорк човек, който единствен знае, че предстои свършекът на света. Свършекът на света — това е твоята смърт. И в същото време проверявах до каква степен светът щеше да продължава да съществува без тебе.

При все това извършвах необходимите движения. Как беше възможно да изглеждам така? Гледах се в огледалото, както би постъпила всяка щастлива млада жена на другия ден след сватбата си. Не, нищо не беше изписано на лицето ми. Мъката ще се отпечати по-късно, но сега то все още изразяваше миналото щастие. Можех да бъда спокойна, ти нямаше да забележиш нищо. И чертите, и усмивката ми бяха както винаги. Движенията ми също. Къпех се в банята и разговарях с тебе през отворената врата. Затварях очи, за да те чувам по-добре. Никога не бях те слушала тъй напрегнато и все пак знаех, че ще дойде ден, когато звукът на твоя глас ще се заличи от паметта ми и аз ще забравя как казваше: „Мислиш ли, че след петнадесет дни ще мога пак да се къпя?“ Говорех по телефона, благодарях за цветята, които ти бяха изпратили. Разказвах колко добре е минала операцията, съставях заедно с тебе отговорите на спешните писма, после ги пишех на машината, като сядах с гръб към тебе, за да дам малко почивка на лицето си. Теглех чекове, харчех пари. „Ще подновя работата си през март — казваше ти и добавяше: — Щастлив съм.“ Ударът ме зашеметяваше. Удар с нож ли беше или най-нежна милувка? Лъжех те в очите с ясен поглед, който за пръв път те мамеше. Водех те към ръба на пропастта, а всички ме поздравяваха за това. Срамувах се, но го правех, защото нещо много по-силно, по-властно от стремежа към истината, който дотогава винаги беше вземал връх у мене, ме заставяше да го правя. Да, след един месец ще заминем на почивка. Хижа с дървен балкон, снежно поле под нас, гора, блестящи на слънцето планини. Не, никога вече, никога вече. Десет пъти на ден тръгвах към тебе, за да ти кажа истината. Тихичко си повтарях първата фраза — знаех, че мигновено ще разбереш: „Трябва да ти кажа“ или: „Ние ще се разделим“, или: „Излъгахме те“ Защо, с какво право криех от тебе онова, което те засягаше, защо те водех като подлец там, където ти би могъл да отидеш смело? Знаех, че би издържал. Но ти ме гледаше и казваше: „Добре съм, ти се занимаваш непрекъснато с мене, чувствувам се чудесно, не ме боли никъде.“ И аз мълчах, стоях неподвижна в краката ти, усещах ръката ти върху себе си, дишането ми отново ставаше равномерно и си представях какъв би бил настоящият миг, ако бях заговорила: това би означавало за тебе да нямаш покой до самия край, а за мене — жестокото облекчение да плача в прегръдките ти, да говоря за нашето щастие.

Разглеждах заздравялата ти рана. Ти се забавляваше.

— Представяш ли си стомаха ми отворен!

Мразех тази рана, но тя ме обайваше. Там, на два-три сантиметра от моите устни, живееше ракът, който щеше да те убие, да те повали много бързо, без ти да знаеш. Как не виждаше какво мисля? Моето лице лъжеше не по-зле от раната ти, която се затваряше най-невинно.

— Знаеш ли колко е особено това впечатление, гърдите ми сякаш са отворени.

— Да, сигурно, и после нали това е първата ти операция.

— Ще слагаш ли пак главата си на гърдите ми, когато оздравея?

Кимах с глава: „Да.“ Но никога вече, любов моя, никога, или когато ти бъдеш мъртъв! Усмихвах ти се, а в същото време мислех това. Бих желала да притежавам благодатта на незнанието, бих желала да спра онова, което никога не спира, защото е самият живот, да спра движението. Не, исках да се нагърбя с всичко, което ми предстоеше, при всички случаи, тъй като тебе те очакваше смърт, откъсване от живота.

Ти ме гледаше с уморена, далечна усмивка, която се появяваше както в очите, така и на устните ти. Твоите очи бяха очи на болен, с мътна, разводнена зеница, зеленикавожълта, с цвета на жадни за вода тръстики, в които бялото приличаше на седеф. Понякога погледът ти ставаше разсеян. Бедни мой, хубава моя любов! Нашите дни течаха, както тече Сена, но за тебе те щяха да изтекат много бързо. Защо не станеше някое щастливо нещастие — земетресение, самолетна злополука, срутване на покрива, та да ни отведе на едно и също място, там, където бъдещето ще изчезне и за двама ни?

Понякога заставах до прозореца, гледах къщите, минувачите, върволиците от автомобили и навред виждах написано: Той ще умре — само това и нищо друго.

Седях на леглото в краката ти, усмихвах ти се и наистина бях щастлива в този момент, защото ти беше тук. Опитвах се да отделя този миг от другите, да направя от него малко островче във времето, но не можех, не можех. Пред утринния ден стоеше преграда, аз бях оградена със стени. Всичките ми разумни мисли се блъскаха все в същото препятствие — безизходност, задънена улица. Изход имаше, но съдбоносен изход.

Ти се нахвърляше върху всяко ядене, а аз се насилвах да преглъщам.

„Месото е жилаво — каза ти една вечер, — много е прясно.“

Много прясно, което ще рече убито, мъртво съвсем отскоро. Едва не повърнах.