Ан Филип
Докато въздъхнеш… (12)

XII

Призори отвориха двете крила на вратата. Ден и половина аз карах колата след тебе. В спомена си виждам един безкраен път и ние зад тебе: пресичаме села, отминаваме коли и следваме черната, отрупана с цветя кола, която аз не изпущам от очи. Почти нищо друго не си спомням. Този път дори не можах да забележа след Лион прехода към Юга, когато се показаха първите кипариси и фонтаните, заобиколени с чинари. Небето изведнъж стана друго и дори ако вали, дъждът не е същият, а вятърът е на пристъпи. Ние с тебе всеки път се поддавахме на очарованието и после се учудвахме, че не можем да свикнем с него.

Споменът ми за това безсвястно пътуване е точен и същевременно нереален. Черната кола спираше пред някоя бензиностанция и ние заставахме зад нея да я чакаме, без всъщност да има защо, само за да не те изоставим, въпреки че ти беше много далеч, изложен вече на разрушението. Спряхме вечерта. Оставиха те „на гараж“. Въртях се около тебе и не знаех какво да правя; не се решавах да отида да легна, милвах някакво цвете, докосвах черното покривало на ковчега ти, пипах каросерията. Обикалях колата. Това беше невъзможно: ти в гаража, а аз горе в студеното легло, или ти в някой паркинг, докато аз обядвам. Ядях, пиех, нямах никакво желание да плача. Не мислех нито за бъдещето, нито дори за децата; не ги бях виждала от по миналата вечер и те по-късно ми разказаха колко добре са се забавлявали с приятелчетата си.

На втория ден пристигнахме на гробището. Там аз осъзнах действителността. Вглеждах се в морето, далечно и сиво като небето. Спомням си, че цветята тупваха върху ковчега с глух звук, който отекваше в мене многократно, на вълни, че тутакси след това падна първата лопата пръст; този път шумът беше тъп, рязък, но когато пръстта се затъркаля по дъските, преди да се намести окончателно, този звук премина в бисерно пианисимо. Двамата с тебе бяхме съвсем сами — ти легнал, аз права. Погледът ми дълбаеше дървото и оловото на ковчега. Бих дала всичко на тоя свят, повтарям, напълно всичко, за да те видя да се появиш жив, да се разходим отново заедно по хълма, както сме се разхождали толкова пъти, или да постоим и погледаме морето. Само за десет минути, не повече, а после нека дойде смъртта, терзанието, каквото и да е, но само да те видя още веднъж.

За пръв път в живота си исках невъзможното. След време едно от децата ми каза:

— Ти можеш всичко. Направи така, че той да се върне за един ден, само за един ден. Ще устроим празненство, ще бъдем послушни. Той ще види колко сме добре.

Трябваше да му обясня, че съм безсилна, но ми стана ясно, че детето ми бе открило що значи „безвъзвратно“ и че без съмнение и то като мене не можеше да се примири.

Започна да ръми ситно, а часовникът удари пладне. Никакъв полъх на вятъра. Дъждът се ръсеше тихичко по листата на дърветата и по каменния перваз, върху който оставяше тъмни бразди. Полека-лека земята скри ковчега. Нямаше вече дупка, издигна се купчица прясна пръст, отрупана с цветя.

Сега зная какво е гроб, както други знаят какво нещо са табелките, поставени тук-таме по улиците на Париж след окупацията, за да означат, че на това и това място е бил убит боец от Съпротивата; в тях те виждат обезобразено от куршумите лице, локва кръв, проснато на земята тяло.

Още щом стъпих на гарата в Париж, същата, през която се връщахме след лятната почивка (когато набързо правехме планове за зимата и без съжаление за лятото се отдавахме на идващото време), в същата именно секунда, когато се отделих от стъпалото на влака и се наклоних над перона, рязко и студено като удар с нож ме прониза съзнанието какво ще представлява самотата.

Опустошителната буря беше отминала и аз оставах жива. Очаквах битката, но не знаех още каква ще бъде; пристъпвах за пръв път в един живот, който не бях имала нито време, нито желание да си представя. Безмълвие в апартамента и тази страшна тишина! Всеки предмет на мястото си, покривката на леглото чиста, възглавниците издути, сякаш никой не е лежал върху тях, цветята свежи, последните книги, които бяхме чели, сложени под ръка, и леглото. Виждах само най-близкото минало: последните четири денонощия и някъде много далеч началото на това минало, деня на операцията — всичко на всичко двадесет и един ден, а отвъд тая бездна, на другия бряг — нашето щастие.

Свършено, свършено беше завинаги нашето щастие! Времето връхлиташе със своите вълни. Да се удавя или да изплувам, а аз не желаех нито едното, нито другото, отказвах да направя избор. Животът се налагаше като тиранин: „Живей или умри!“ — казваше той, но аз стоях на едно място. „Не искаш да ядеш, не искаш да спиш, искаш да ходиш с измъчено лице.“ Животът ми показваше, че греша. Не бях нито страхлива, нито смела. Децата ми служеха за опора — когато бяха при мене, държах се добре; помагаше ми тяхното неведение, както до неотдавна ми помагаше твоето неведение. Всичко у мен беше само външно, но без тази фасада бих рухнала. Усетих вцепенението, което е начало на смъртта. Исках да заспя, да изгубя съзнание, да потъна в мрака, но щом затворех очи, под клепачите ми блясваше ослепителна светлина. Опознах самотата, безмилостната и безконфликтна самота, прилична на гладка и равна повърхност, която започваше от мене и се простираше чак до хоризонта; пред погледа и пред мисълта нямаше нищо друго, освен нея. Не знаех какво да правя с дните си, къде да спра мислите си. Ти ме смазваше, стоеше прилепнал до лицето ми, задушаваше ме, непрекъснато си представях твоето боледуване, исках да си припомня нашия живот, но виждах само твоята смърт — тя ме заслепяваше. Не можех да се освободя от нея. Трябваше да блъскам затворената врата, но часовете минаваха, дните също и аз не предприемах нищо. Силех се да се държа прилично, да произнасям думи, каквито чакаха от мене.

Все още не се решавах да слушам музика, боях се тя да не ме извади от моето вцепенение и да ме тласне надълбоко в един свят, който не бих могла да понеса. Не правех опити да се противопоставям и не знаех на коя страна ще се наклоня — дали ще загина, или ще се спася. Инстинктът ми подсказваше ритъма и аз го следвах. Проклинах нощите, но не можех да ги избягна. Все пак имах достатъчно ясна мисъл да разбера, че човек не бива без стеснение да се хвали с нещо, което не е още постигнал. Колко пъти сме чували богатият да заявява, че щастието не е в парите? Мързеливият казва, че всяка дейност е губене на време, докато невежата пък твърди, че не културата прави човека; студените жени се хвалят, че са надмогнали плътската любов, а нима безсилните мъже не смятат платоническата любов за най-красива? Преднамерена, хитра лъжа, зад която се крие позор, макар и да е вярно, че щастието не се състои в парите, че дейността може да бъде и безсмислена, че образованият човек невинаги е по-добър от необразования и че любовта не е само плътско чувство.

Що се отнася до мене, аз можех да запазя известно душевно равновесие само стигайки до дъното на онази бездна, наречена отчаяние. Ако имаше открит път, той непременно водеше през непрогледен мрак и през тресавище.

За да го намеря, трябваше да премина през ада, където ме тласна твоята смърт, а това значеше да не търся забрава, нищо да не притулвам, нищо да не отбягвам и да посрещам злото, както бях посрещала радостта.

Въртях се из апартамента сред предметите и се дразнех, загдето ми причиняват такова вълнение. Какво да правя с четката за зъби, със самобръсначката, с одеколона, с пуловера — всички тия, станали вече ненужни, вещи? Да ги изгоря, да ги запазя, да ги дам някому или да ги хвърля в Сена? Да ги унищожа, значеше да приема, че всичко е окончателно свършено, ако ги запазех, щях да се поддам на изкушението да направя онова, което ми се искаше в момента. Но нима трябваше да се превърна в жена, която живее само с миналото и се е отдала на безплодно боготворене: препрочита писма, притиска до гърдите си разни снимки, милва дрехи? Продадох някои мебели, смених мястото на други, но книгите оставих там, където ги беше подредил ти, защото ми помагаха да си представя някое твое движение, поглед или изречена фраза. Опитвах се да спра времето, да увековеча мимолетното, издигах статуи в празното пространство. Вечер лягах в нашето общо легло и оставах вцепенена, неподвижна като тебе, зазидана някъде заедно с тебе, далеч от себе си.

Чаках, без да очаквам. Така минаха месеци. Описаха нашето имущество, изчислиха дълговете ни, оцениха стойността на всичко, което бяхме избирали заедно, „освен накитите и личните вещи“. Не бях напълно обедняла, но почти.